Ян Менс
Рембранд (19)

XIX

Един есенен ден, когато листата жълтееха и паяжините, увиснали по прозореца, приличаха на сребърни украшения, някой почука на вратата.

Рембранд беше зает да рисува поредния си автопортрет. Той хвърли поглед към Ян и този поглед означаваше: „Ще отворим ли или не?“ Ян се задоволи да сложи пръст на устните си. Няма да отварят. Кой ли беше досадникът, който се осмеляваше да прекъсва работата им? Не, нямаха време за празни приказки.

Чукането се повтори.

„Нищо! — мислеха си двамата художници. — Ще се умори най-сетне.“

Той не се умори. Накрай това им омръзна, Рембранд остави огледалото си, тикна четката в разчорлената си коса и отвори вратата.

— Извинете — заговори млад мъж, облечен с елегантен костюм и принуден да вдига глава нагоре, за да говори с художника. — У майстор Ливенс и у майстор Ван Рейн ли се намирам?

Изненадан от въпроса, Рембранд погледна безмълвно изящното лице на своя събеседник. За пръв път го наричаха майстор! После:

— Нека ваша милост има добрината да влезе! — смутолеви той, протягайки ръка, за да помогне на посетителя да се промъкне в ателието.

Когато непознатият се озова вътре, беше негов ред да се учуди. Колко бедна беше обстановката! Но като свали наметката си от пурпурно кадифе и като се разположи в единственото кресло, той започна:

— Дойдох, единствено воден от надеждата, че ще приемете една поръчка, и само затова си позволих да ви безпокоя. Бих искал да бъде нарисуван моят портрет, за да го подаря на баща си. За тази цел се обърнах към майстор Йорис ван Шутен, но той ме посъветва да дойда на улица Мискет, където — ще повторя неговите думи — бих намерил двама млади художници, много талантливи, и всеки без съперници в своя начин на рисуване.

Като обясни по този начин защо е дошъл, посетителят се осведоми кой от двамата беше Ян Ливенс. Веднага след като разбра, се обърна към Рембранд:

— Помогнете ми, господине, вашето лице не ми е непознато, но къде съм могъл да ви срещна?

— Може би в академията? Аз слушах там лекции по литература една година.

— О! И сте имали смелостта да напуснете следването заради живописта? Това е много хубаво!

Но след минутно размишление:

— Не, не е от академията! Сега се сещам! Нали вие спряхте подплашените коне на една шейна миналата година?

— Да, наистина, аз бях!

— В такъв случай, аз съм ви задължен и по тази причина избирам вас да нарисувате портрета ми.

Рембранд оцени честта, която му бе оказана.

— Ще се радвам много, ако мога да ви доставя удоволствие. Можем да започнем веднага когато имате време за позиране.

Той имаше време още тоя ден. Роден в Амстердам, където баща му Николас Рутс ръководеше голяма търговска къща, младежът довършваше следването си в Лайден. Докато го слушаше, Рембранд започна първата скица. Знаеше към какво се стреми. Да изобрази елегантен и образован младеж, с мека шапка и голяма бяла яка: всичко това трябваше да се предаде с ясни и топли бои. Никакво губене в подробности. Още от самото начало да се мисли за характера. Едно лице наистина представлява нещо повече от очите, от кожата, от носа, устата, брадичката и челото.

Младият Еберхард Рутс стана постоянен посетител в ателието на двамата художници. Той не само позираше за Рембранд, но прие и Ян Ливенс да му направи малка картина. Тя нямаше да бъде портрет в истинския смисъл на думата, а по-скоро жанров етюд. За тази цел той заставаше пред запаленото огнище с книга в ръка.

Двамата приятели работеха старателно. Но докато Ян и Рембранд трескаво рисуваха, Еберхард се шегуваше, разказваше за любовните си завоевания, очаквайки в замяна изповеди от същия вид и от страна на младите художници. За негово съжаление и Ян, и Рембранд не бяха приказливи по природа. Те изцяло се отдаваха на своята работа, сякаш се бояха, че всеки миг вдъхновението може да се изпари във въздуха като спукано балонче.

Когато свършиха, Еберхард съвсем естествено попита Рембранд каква е цената; художникът не знаеше какво да отговори. Никога не бе мислил по този въпрос.

Платното бе опаковано и студентът сам го отнесе в Амстердам. Няколко седмици по-късно един вестоносец пристигна в ателието и предаде сто златни флорина. Това беше добра цена — първата сума, която младежът бе спечелил с изкуството си. Хармен беше възхитен. Веднага предложи да закупят парче земя — един добър начин за влагане на пари. Но Рембранд се възпротиви: предстоеше му да купува други неща, а не земя! Трябваха му многобройни вещи, свързани с работата, между другото и декор, който би заменил онзи, който отдавна бе заел от аптекаря.

— Сетих се — уточни той, — вчера видях у един антиквар копринен кафтан, лъскава каска и стоманена ризница.

— Толкова ли са ти необходими тия вехтории — измърмори мелничарят.

— Разбира се, мога да мина и без тях! Но всеки художник има нужда от аксесоари. Те могат да бъдат много полезни.

През тия дни тъкмо обмисляше да нарисува един разкайващ се Юда, както и Захарий в храма. Нима би могъл да ги облече като холандски сукнари? Не, това бе невъзможно!

— Добре, добре — най-сетне отстъпи Хармен. — Направи, каквото искаш. Надявам се, че господин Рутс ще те препоръча на всичките си приятели и че те ще ти възложат поръчки.

За щастие той не видя гримасата на Рембранд. Нима баща му винаги щеше да разсъждава така, сякаш синът му имаше магазин?

Минаха месеци. Стените на ателието се покриха с картини и гравюри. Уйленбург, на когото не липсваше вкус, бе отнесъл в Амстердам най-хубавите платна. Почти редовно започнаха да се получават пари. Въпреки това, Рембранд все още не купуваше парчето земя, за което настояваше баща му. Той бе предпочел да си набави тежка преса от брястово дърво, за да може сам да отпечатва своите гравюри. Върху медните плочи се появиха лицата на мелничаря, на Нели, на Лизбет, на Адриан. Без да си дават сметка за това, те навлизаха по този начин в безсмъртието.

Веднъж старият Жером се осмели да се появи съвсем пиян в ателието. Ян се готвеше да го изхвърли, но Рембранд го възпря.

— Не — каза той, — ще го накараме да ни позира като Лот, когото дъщерите му са опили.

— Това е прекалено дръзко — възрази приятелят му.

Но Рембранд не го слушаше. Грабнал хартия и перо, той се настани пред скитника. Старецът се бе отпуснал в един ъгъл и хълцаше разлигавен, съвсем раздърпан. Първата скица бързо бе завършена. Следващата представляваше пияния с чаша в ръка, докато зад гърба му издигаше кулите си град Содом.

— Достатъчно! — викна Рембранд към Жером. — Можеш да си лягаш.

Нещастникът бе повярвал, че художникът наистина е напълнил чашата му. С трепереща ръка я поднесе към устата си и чак тогава разбра, че е празна. Хвърли я с отвращение на земята. После, след като изрече няколко неразбираеми проклятия, се строполи на пода, където захърка.

— Какъв ужас! — не можа да се стърпи Ян. — Видът на тази пияна свиня кара да се бунтува художническата ми чест!

— Художническата ти чест ли? — засмя се Рембранд, който подостряше ново перо и се готвеше да направи трета скица. — Моята чест, Ян, се състои в това, да остана верен на себе си. Защо да е нормално да се рисува разкайващият се Юда, а не и трагедията на Лот?

— Но нито един търговец няма да иска платното ти.

— Пет пари не давам за търговците! Ти мислиш само за продажби. Аз не бих искал да пригодя живота си към най-малките изисквания на господа търговците!

Като опита перото върху опакото на ръката си, той го потопи в боята и подхвана работа. Но приятелят му не го остави на мира. Този път той държеше да има последната дума.

— Защо да си навличаме неприятности — провикна се той ядосан. — Не намираш ли, че те идват достатъчно бързо и от само себе си? Защо да разхищаваш времето си за произведение, което никога няма да задържи вниманието на някой разумен човек? Не мога да се сдържам, яд ме е, като те гледам, че правиш това!

— Но, Ян, аз нямам никакво намерение да продавам моя пиян Лот.

Събеседникът му остана непримирим.

— В такъв случай — каза той като се отправи към изхода, — занапред се оправяй сам. Довиждане!