Ян Менс
Рембранд (18)

XVIII

Младежта вижда всичко в добрата му светлина. Щом се сдобиха с ориенталските дрехи, двамата приятели погледнаха на тях като на играчка и почнаха да се забавляват като деца. Подред и двамата обличаха широкото палто със златни нашивки, получено от аптекаря, докато четката пробягваше върху платното. Обаче полученият резултат се оказа обезкуражаващ. Необичайното облекло придаваше гротескен вид на юношеските им черти. В преобличането им нямаше нищо артистично и накрай те се отказаха да хабят платна и бои напразно. Ах, ако старият Жером беше сега при тях! Той би бил тъкмо на място.

Наскоро след това имаха щастието да го намерят в някаква кръчма в покрайнините. Рембранд видя в това небесна поличба.

— Върни се при нас! — провикна се той, като почти насила го откъсна от неговото столче. — Не можем да работим без теб.

Леко пийнал, просякът не се възпротиви. Последва двамата художници в тяхното ателие. Там Ян се зае да му намъква палтото, докато Рембранд му поставяше чалмата. После, без да губят време, те грабнаха блоковете си за скици.

Уви, ориенталските дрехи не подхождаха и на просяка. Човечецът заприлича на шут, но не и на азиатски принц. Портретът му се превърна в шарж. Той би предизвикал смеха на всички лайденски безделници.

— Свали си палтото — му заповяда, Ян, — и пак облечи дрипите си!

— Не — предложи Рембранд, — нито палто, нито дрипи! Ще ми позира гол като Йов!

Вместо да се обогати с източни видения, ателието се изпълзи с множество платна, посветени на светия мъж Йов. Един Йов, който никак не задоволяваше двамата художници. На голотата липсваше мощ. Прекалената мършавост на стареца се отразяваше на платното.

— Облечи се отново, Жером! Сега ще бъдеш учен. Или не, чисто и просто един старец! Облечи тази лилава дреха и обърни главата си към светлината, тъй че да бъде осветена отляво.

Рембранд започна една гравюра, а Ян, — едно платно. Резецът пробягваше върху медната плоча, а четката — върху бъдещата картина. Ян искаше да нарисува бюст в естествена големина върху кафяв фон, за да изпъкне по-добре червенината на лицето. Този път работата вървеше добре. Скицата се превръщаше в портрет, портретът — в картина.

— Кажи, Рембранд, как ти се струва?

Младежът се приближи, за да разгледа внимателно направеното. Мнението му беше категорично:

— Майстор Ластман би бил възхитен, но ти можеш да направиш и нещо по-хубаво.

— Така ти се струва!

— Не. Този портрет е добър, но си сложил твърде много помада. Главата би трябвало да е по-малко загладена, а светлината ти да не струи тъй скъпернически.

Ян присви очи.

— Мисля, че имаш право — склони той най-сетне. — Но аз просто не смея да пипна това нещо! Страх ме е да не разваля всичко. Знаеш ли какво трябва да направим?

— Не!

Внезапно Ян му протегна своята палитра.

— Вземи я! Ти ще я довършиш.

Отначало Рембранд се поколеба. Какво хубаво би могло да произлезе от една съвместна работа, още повече при наличността на различни темпераменти? Но тъй като Ян настояваше, той най-сетне отстъпи и започна да рисува с дървената дръжка на четката по още влажните бои.

Ръката му се движеше бързо. Очертанията на косите и на брадата се изменяха като под силата на някакво вълшебство; картината ставаше много по-силна; придобиваше и повече светлина. И наистина Рембранд беше размесил и жълта боя в палитрата и прибави от нея върху платното. Старческата глава сега беше изцяло преобразена.

— Каква сила на израза! — провикна се Ян, без ни най-малко завист. — Но все пак се боя, че когато Уйленбург види тази картина няма да бъде на моето мнение!

— Толкова по-зле! Нека Уйленбург да си остане в плен на своите предразсъдъци! Картината е нещо, което трябва да бъде гледано в своята цялост, а не да се изследва в подробности със забит в нея нос. Мен не ми е никак грижа за мнението на хора като него!

Тогава, усмихнат, Ян взе една тънка четка, и нанесе подписа: буквите „Р“ и „Л“ и нищо повече.

— Рембранд и Ливенс — каза той, — но най-вече Рембранд! А сега да идем да изпием по една халба. Умирам от жажда.

— И аз също — провикна се Жером, който се обаждаше само когато бе напълно трезвен.

И той млясна с език по твърде многозначителен начин.

 

 

За съжаление, с настъпването на хубавите летни дни привлекателността на природата отново се оказа по-силна и старият скитник изчезна за втори път. Изпаднал в безизходица, Рембранд потърси баща си, майка си, Лизбет, Адриан. Но напразно! Поучени от опита си, всички намериха предлози да откажат. По-късно, казваха те лицемерно, по-късно! Сега има много работа!

— А твоят баща, Ян?

Но и Ливен Хендрикс отказа; беше много зает в шапкарския магазин. Уморен да дири модели, Рембранд се задоволи да нарисува „Варлаам и неговото магаре“, според една рисунка от Дирик Велер. Резултатът беше посредствен. Ян не скри мнението си; не по-малко искрен беше и Порет, който тоя ден се беше отбил в ателието.

— Няма почти нищо от теб в тази картина — каза той. — Това е един лош Ластман. И после, кога най-сетне ще се решиш да рисуваш други растения освен тези нещастни зелеви листа, които има на преден план?

Порет беше рязък; знаеше, че Рембранд е достатъчно прям, за да изтърпи истината, истината без украшения. Но не беше предвидил отговора.

— В такъв случай, господин Порет, ще ми направите ли една голяма услуга?

— На драго сърце! Каква?

— Дайте ми възможност да нарисувам портрета ви.

— Моя портрет ли? Но… Но аз не разполагам с достатъчно пари, за да купя сега една картина, която…

— Но господин Порет — прекъсна го Рембранд, — кой говори за купуване? Аз само държа да ви изразя своята признателност за добрия съвет, който току-що ми дадохте.

Художникът изобрази аптекаря с широка кадифена барета, за да скрие под сянката част от мършавото му лице. Творбата беше изградена върху контрасти и осъществена с трескава бързина. Какво удоволствие бе най-сетне да се запечатат върху платно чертите на едно обичано лице с цялата му задълбоченост! Край на равномерно нанасяните линии, любими на Ван Сваненбурх! Край също и на виртуозните номера, ценени от Ластман! Истинност, само истинност!

Когато портретът беше завършен, Порет изрази своето възхищение. Този път работата беше много добра.

— Гордея се с мисълта — добави той, — че и аз имам известна заслуга, за да се отдадеш на художническото си призвание.

Същия ден Хармен посети двамата художници. За първи път си даваше труд да дойде, да ги види. Разбира се, намери, че стълбите са твърде стръмни и твърде много за един старец.

С истинско усърдие Рембранд го настани в кресло с повехнали цветове, една от последните му придобивки; после му показа своите картини и гравюри.

— Виж ти… Да, да!… — запъваше се отначало мелничарят. — Ето Адриан, ето Лизбет и ето Ян. Гледай! Това пък си ти… Също и тук!… И още веднъж тук!… Господи, колко пъти си рисувал себе си, мое момче?

И със строго изражение допълни:

— Или силно се лъжа, или това е израз на подчертано тщеславие!

Рембранд прихна.

— Ни най-малко, татко! Рисувам често себе си само защото нямам модели под ръка.

— А, добре! А кой е този брадат стар човечец? Човек би казал, че е просяк! Трябва ли да разбирам, че вие се унижавате и двамата да рисувате тъй малко препоръчителни образи? Ами тук! О!… И таз добра! Но той е съвсем гол!…

— Това е Йов, татко!

— Йов ли? Йов върху своята мръсотия! Не! Няма да ме подведете! Недопустимо е да вкарвате в ателието си въшливци, въшливци, които се събличат! Надявам се, че поне този не ви е оставил нищо?

— Какво да ни остави? — учуди се Рембранд, който не разбираше какво иска да каже мелничарят.

— Разбира се, не златни монети, а гадинки!

Отвратен, Хармен беше извърнал глава. Не, не искаше да гледа повече подобни грозотии! Как можеха!… Нежеланието му бе тъй силно, че Рембранд трябваше почти да го разтърси, за да го склони да погледне към друго платно, към портрета на аптекаря.

— Виж, виж! Този път става въпрос за нещо друго!

Наистина щом видя чертите на Порет, Хармен поомекна.

— Ето една добра работа! — провикна се той поуспокоен. — Това наистина е той. Човек би казал, че ще излезе от платното и ще почне да говори. Сине, защо не рисуваш по-често такива неща?

— Липсват ми модели, татко!

— Да, господин Ван Рейн, липсват ни модели! — подкрепи го и Ян, който бе мълчал до този миг. — И това спира работата ни! Не е лесно да се намират изразителни глави.

— Татко — подхвана наново Рембранд, — ти би могъл да ни улесниш.

— Да — продължи Ян, — достатъчно е само да ни позирате. Ще видите колко ще напреднем!

Хармен се колебаеше.

— Ами мелницата, деца, кой ще се занимава с нея?

Но вътре в него нарастваше желанието да приеме. Мелницата, та това беше само претекст! Тя вече съвсем не вървеше! Въздъхвайки, той най-сетне каза:

— Щом като трябва!

Три секунди по-късно беше седнал върху разклатения стол, заеман толкова често от Жером, а Рембранд се приближаваше с чалмата.

— Не мърдай, моля ти се!

От своя страна Ян Ливенс поставяше голямата наметка върху раменете на мелничаря.

— Ех, ако можехте да видите колко ви отива! — възкликна той.

— Да, сигурно изглеждам като глупак, който отива на маскарад! — отвърна Хармен. — Трябва ли човек да се оставя да го маскарят така!

Но още веднъж гласът на изкушението дълбоко в него го подтикваше да погледне другояче на нещата. „Гледай тази хубава позлата — казваше този глас. Възхищавай се на широките гънки които тъй хармонично падат около теб!“ И Хармен пъчеше гърди, засукваше мустаци с важен вид. В края на краищата не беше ли баща на художника Рембранд?…

Синът му беше започнал работа и Ян побърза да направи същото. Неподвижен пред тях, възхитеният старец се бе отдал на своите видения. Децата, казваше си той, понякога създават неочаквани радости. Колко е хубаво да гледаш как тия двамата работят с такова голямо настървение! Наистина нещата не се развиха точно тъй, както аз желаех. Но все пак синът ми не е загубил времето си напразно. Излезе нещо от него! Той рисува портрета ми! Съседите ще има да се блещят! Още отсега ги чувам: „Я, господин Ван Рейн, какъв хубав портрет ви е нарисувал вашият син. Каква прилика!“ А аз ще отговоря: „Е, да, съседе, синът ми не е обикновен художник; той е талантлив. Още когато беше ученик на Ластман, знаете ли какво му каза този голям амстердамски майстор? Иди си у вас, мое момче, няма какво повече да те уча! Е, да, обучението му струваше няколко златни монети, но това са разноски, които вече се изплащат. Има само една грижа, знаете ли, то е, че трудно се намират добри модели. Ще кажете, че всеки може да позира? Грешка, голяма грешка! Потребно е да се намери някой, на когото чуждестранните костюми стоят добре, някой с представителна външност. Тогава, нали разбирате, дългът на един баща…“

Така си мечтаеше Хармен, докато Рембранд и Ян работеха мълчаливо, всеки пред своя статив. Да, този път моделът беше добър.

Уйленбург, който ги посети през следващата седмица, намери че не само моделът, но и платната са добри. Той веднага предложи да ги купи. Цената беше повече от почтена. Но Рембранд остана непреклонен. „Един баща не продава децата си — каза той. — Аз пък няма да продам баща си!“