Ян Менс
Рембранд (16)

XVI

След някои предварителни опити, съгласно съвета, даден му от Йорис ван Шутен, Рембранд се зае да нарисува своя автопортрет, а също и портрети на всички членове на семейството. Най-напред на мама Нели, после на мелничаря, после на Адриан с неговата упорита гримаса, и дори на бедния Герит. Но предпочитаният му модел оставаше Лизбет. Девойката наближаваше седемнадесет години и продължаваше да бъде много хубава: беше приятно да я гледа човек. Особено когато се смееше. Две красиви трапчинки се образуваха тогава на двете й бузи и млечният цвят на кожата й, леко порозовяваше. Смееше се често, би могло да се каже и заради останалите. Защото Махтелд, която бе омъжена и имаше две деца, бе забравила какво е радост, а Лизет, жената на Адриан, винаги имаше тъжно лице.

Лизбет позираше едновременно за брат си и за Ян Ливенс.

Същевременно бъбреше:

— Спомняш ли си, Ян, твоето заминаване за Амстердам? Вече има шест години оттогава. Беше седми май. В навечерието бе нарисувал моя портрет, портрет на едно наистина смешно момиченце с червени кръгли бузи и с коса, вързана на нещо като конска опашка! Колко бързо минава времето…

Но художникът не искаше да разбере. Тя бе седнала на разклатен стол близо до прозореца, докато той работеше, съсредоточил цялото си внимание върху онова, което създаваше върху платното. В края на краищата, тя би се радвала, ако той погледнеше понякога лицето й! Но в най-добрия случай за миг зърваше как големите му очи се отместват от лицето й към статива.

Веднъж тя се раздвижи.

— Но стой спокойно, де! — викна Ян изнервен. — Никога няма да успея да направя нещо хубаво, ако си играеш така на въртележка!

— Да не съм ти робиня! — отвърна тя, също ядосана.

— О, моля ти се, без капризи! Тъкмо светлината е тъй добра.

— Как капризи? Добре, добре, щом като така ми благодариш за всичките часове, които изгубих в твоя леден таван, сбогом тогава!

Възмущение бе последвало яда й. Тя стана и изтръгна парчето плат, което Рембранд бе завързал около косата й, след което потърси наметката си.

— Омръзна ми вече! — викаше тя. — И аз бих могла да се забавлявам! Ще ида да се пързалям! Това е по-полезно за здравето, отколкото да играя ролята на статуя в компанията на двама мечоци, неспособни да кажат нищо приятно.

Вратата се затвори шумно и двамата художници се спогледаха учудени.

— Жените… — започна Рембранд.

— О, да, жените! Всички знаят! — прекъсна го Ян, поклащайки глава.

Но все пак, когато жената иска нещо… Половин час по-късно те бяха намерили Лизбет върху заледената повърхност на Рейн. Примирието бе сключено веднага и тримата се бяха впуснали по ледената писта, като се смееха гръмко. Колко ясно звънтяха гласовете в студения въздух!

Движеха се бързо, един зад друг, държейки един бастун. Рембранд водеше групата, а Ян я завършваше. Той виждаше гъвкавата снага на Лизбет и движението на краката й в такт с ритъма. Помисли си, че тя по-скоро лети, отколкото се пързаля.

Богато позлатена шейна мина близо край тях с шум от звънчета. Хората в нея бяха облечени с кадифени палта и носеха големи шапки с пера. Без съмнение, студенти от богати семейства. Лизбет навярно им хареса, защото почнаха да й подвикват:

— Ела с нас, хубавице! Ще ти бъде по-топло, отколкото между двамата ти кавалери. Ние отиваме в Катвийк, където трябва да бъде избрана кралицата на пързалката, онази, която има най-хубавите малки крачета!

Но Рембранд не одобри тази шега. Той мразеше да закачат сестра му. Със стиснати устни се спусна покрай шейната, теглена от два червеникави коня.

— По-добре нека да се надбягваме! — отправи той своето предизвикателство.

Кочияшът навярно го бе чул, защото веднага изплющя със своя камшик и животните се устремиха напред.

За да се движат по-бързо, тримата кънкьори приведоха гърбовете си, без да обръщат внимание на думите, които им отправиха студентите. Редно бе да се очаква, че шейната ще спечели състезанието, но Рембранд беше тъй разярен, че не искаше да се остави да бъде надминат. Като вдъхна дълбоко, той облиза вледенените си устни. Вече не мислеше нито за Ян, нито за Лизбет. Трябваше да се състезава с тези радостни викове и с това звънтене. Да изпревари конете, чиито ноздри изобилно димяха, се превръщаше за момента в цел на живота му.

Скоро, благодарение на неговата енергия и упорство, тримата кънкьори спечелиха преднина. Звукът от гласове, примесен с шума на звънчетата, идваше все по-отдалече.

— Ние спечелихме! — извика Лизбет с тънкия си гласец.

Рембранд забави темпото, отпусна бастуна и се обърна назад. Без малко щеше да загуби равновесие.

Конете се носеха с всички сили, представлявайки увличаща гледка с гриви, развени на вятъра, и с копита, които едва докосваха земята. Но зад тях шейната странно лъкатушеше, а намиращите се в нея бяха пуснали юздите и виковете им вече съвсем не бяха радостни.

— Животните са се подплашили! — изрева Ян.

Другарят му не се поколеба нито за секунда. Като пусна бастуна, той се втурна подир бързите коне, които бяха свили уши и сякаш летяха като същински митологични животни. Той не чуваше нито виковете на студентите, нито гласовете на Лизбет и на Ян, а само шума от копитата и станалия непоносим звук на звънчетата.

С последно усилие най-сетне изпревари шейната. Тогава, преценявайки, че е достатъчно далече, се обърна, за да се спусне с вдигнати ръце към полуделите животни. Отначало го блъснаха силно назад, но успя да се задържи. С желязна хватка той стисна по една юзда във всяка ръка и веднага зъбалците се окървавиха.

Един от конете се подхлъзна и падна с крака, подгънати под корема. Кънките на Рембранд се заплетоха в пречупения ок и той се строполи върху легналото животно. Топлината на голямото проснато тяло, до което се опря собственото му, го накара да затвори очи. Всичко, което чувствуваше, беше само някаква тъпа болка в кръста, а устата му се изпълваше с блудкав вкус на кръв. Когато Лизбет го погледна, помисли, че е мъртъв.