Ян Менс
Рембранд (15)

XV

Зимата беше твърде напреднала, когато Рембранд се завърна в Лайден. Дебел сняг покриваше стрехите и пътищата. В града цареше спокойствие, което се понрави на Рембранд. Именно това му беше домиляло след шума и оживлението на Амстердам.

Рембранд не се задържаше дълго в къщи, от една страна, защото не му харесваше да остава по-дълго, а от друга, защото се боеше от недискретни въпроси. Не бе посмял да каже, че вече не иска да бъде ученик на някого, че желае да лети със собствените си крила. Сигурен беше, че баща му ще се противопостави най-енергично.

В ателието на Ян Ливенс, където отиваше да потърси подкрепа, получаваше винаги едни и същи съвети:

— Не се оставяй да те водят за носа. Скоро ще бъдеш на двадесет години, покажи, че си мъж. Удари по масата, изрази желанието си!

— Да — отвърна веднъж Рембранд, — ти би имал право, ако имах малко пари. Но аз нямам нито стотинка. Когато човек е с празни джобове, принуден е да мълчи.

Но Ян, великодушно:

— О, ако е само това! Настани се при мен! Място не липсва. И когато започнеш да печелиш, ще си уредим сметките.

Предложението беше щедро и въодушеви сина на мелничаря. Варосаните стени наоколо започнаха да му се виждат великолепни. Какво повече му беше необходимо, за да може свободно да се изяви, далеч от грижите и безпокойствата? Едно ъгълче от ателието със светлина откъм север, статив, четки, бои, медна плоча, резец и щеше да бъде щастлив! Най-сетне щеше да може да се вслуша във вътрешните си гласове, да работи; да, преди всичко да работи.

— Ще си донесеш дюшек — казваше вече Ян, винаги практичен. — Тогава наистина ще бъдеш настанен тук и ще те оставят на мира.

— Ти никога ли не спиш при вашите?

— Рядко. Не обичам да бъда дълго време далеч от работата си. Още повече че тук наистина съм господар на себе си. Не губя никакво време. Когато съм гладен, слизам в една кръчма, съвсем наблизо. Ще видиш колко ще ти хареса този живот!

Рембранд не се съмняваше в това. И все пак:

— Всичко това е много хубаво, но какво ще трябва да правя, за да продам нещо? Никой не е чувал да се говори за мен.

— Също и за това недей да се безпокоиш. Търговците на картини започват да опознават пътя до моето ателие. Много бих се учудил, ако и ти не се сдобиеш скоро с клиенти.

Като каза това, той свали работната си дреха и облече голямо палто, което му придаваше артистичен вид:

— Ела! — добави радостно. — Да отпразнуваме това пред халба димяща делфтска бира. Премръзнал съм.

В кръчмата „Червен гняв“, близо до Цитаделата, те седнаха един срещу друг. Още веднъж Рембранд разказа за Амстердам и за впечатлението, което му бяха направили както Ластман, така и Зегерс. Още веднъж пропусна да говори за Хаасие.

Този път Ян насочи разговора към нея.

— А Хаасие Тойнис? — запита той неочаквано. — Още ли работи у Ластман?

Рембранд се задоволи да кимне утвърдително.

— Винаги ли е тъй любезна с учениците?

— Учениците? Ти забравяш, че бях сам!

— Наистина! Е добре, досещам се какво те е накарала да изживееш!

За да прикрие смущението си, Рембранд изпи бирата си на един дъх, после постави шумно чашата върху масата.

— Още по една? — Предложи той с най-безразличното изражение.

В същия миг звънчето на входа прозвъня и влязоха двама посетители. Рембранд веднага позна в единия от тях своя бивш учител, художника Ван Сваненбурх, а другият бе търговецът на картини Уйленбург, с когото се бе срещал на няколко пъти при първия си майстор.

Без много церемонии, те седнаха на масата при младите.

Уйленбург беше словоохотлив. Познаваше най-големите художници в Европа и беше пътувал много; беше ходил чак в Русия! Компанията замълча и го заслуша с интерес.

Когато завърши разказите си, той си поръча лула тютюн; същото направи и Ван Сваненбурх. Уйленбург се осведоми какво биха желали Ян и Рембранд, но нито единият, нито другият пушеха.

— Каква грешка! — провикна се кръчмарят. — Тютюнът е най-доброто лекарство срещу чумата. Достатъчно е да се поставят няколко листа тютюн върху едно мангалче на земята, и злото бива прогонено!

Ван Сваненбурх, който не одобряваше фамилиарностите на човечеца, го отстрани с едно „добре, добре!“ После и той започна да разказва за своите отколешни пътувания.

Разбира се…

— Италия — провикна се той съобразно привичката си, — предпочитам Италия пред всичко! Там художниците биват посрещани добре и младите таланти узряват.

И съвсем логично:

— И така, млади хора, кога заминавате?

— Засега не знаем — отвърна Ян.

— Как? Но вече е крайно време. Нима и Питер Ластман не ви посъветва същото?

— Да — този път Рембранд отвърна на художника, — майстор Ластман е също тъй въодушевен, както сте и вие по отношение на всичко, което се отнася до Италия. Но аз, право да ви кажа, намирам тази любов твърде преувеличена.

— А защо, приятелю? — се учуди Уйленбург, като се намръщи.

— Защото ние сме нидерландци, а не римляни. Италианците идват ли у нас? Защо тогава ние да отиваме у тях? Въздухът ли е по-хубав там?

— За тялото — не — намеси се Ван Сваненбурх. — Но за разцъфтяването на художествения усет — да.

— Не ми се вярва, майсторе. Холандските художници отлитат към Италия като мухи на сироп. Те забравят прелестите на собствената си страна.

— Чакай, Рембранд, ти преувеличаваш! Нима ще се осмелиш да твърдиш, че Съединените провинции някога са създали един Рафаел или един Тициан? Италия е страна на майстори. И то истински.

— Лукас Лайденски не е ли бил истински майстор?

Ян Ливенс на свой ред се бе намесил в спора. Рембранд му хвърли признателен поглед.

— Разбира се, че Лукас е бил велик художник — провикна се тогава Уйленбург, — но аз вярвам, че би бил още по-велик, ако бе отишъл в Италия.

— Това е просто предположение! А от лекциите по философия научих, че едно недоказано предположение няма стойност. Наистина всеки художник може само да спечели, като научава повече. И може с полза да заимствува от другите, но защо спасението да трябва да дойде само от юг? Аз не приемам това крайно мнение.

— Отлично! — заключи Уйленбург. — Ето една позиция, която ще трябва да защитиш с четка в ръка.

— Наемам се! — потвърди Рембранд с дълбоко убеждение.

После настъпи кратко мълчание. Ван Сваненбурх отпиваше от бирата си на малки глътки, погълнат от своите мисли, може би търсейки съкрушителен отговор. Но след като спусна капака на глинената кана, успя да изрече само една мисъл, обгърната с дим:

— Младежта е винаги самонадеяна.

После, като се обърна по-специално към Рембранд:

— Знам, че ти си много талантлив, но бъди сигурен, че никой няма да те оцени, ако не отидеш в Италия. Карл V, този тъй горд крал, се навеждал, за да вдигне четката, паднала от ръцете на Тициан. Вярваш ли, че Фредерик-Хендрик би вдигнал четката на някой нидерландски художник?

Без да дочака отговор, Ван Сваненбурх стана и последван от своя приятел, кимна на младите художници. В кръчмата се чу скърцането на снега под стъпките на двамата по-възрастни посетители.