Ян Менс
Рембранд (11)

XI

Той замина за Амстердам през месец юли следващата година. Лизбет и Ян Ливенс бяха дошли да го придружават до корабчето, теглено от коне. Рембранд бе навършил вече деветнадесет години и знаеше, че не е дете, че трябва да поеме отговорност за действията си. Хармен бе протестирал настойчиво срещу онова, което наричаше нов каприз, още повече, че го смяташе за подражателство на сина на шапкаря. Но в края на краищата се бе примирил, въпреки че продължаваше да не одобрява отиването в големия град. Премного изкушения очакваха там младеж като Рембранд.

— Но, татко — бе възразил синът, — какво ще кажете, ако някой ден замина за Италия?

— Това не е същото, Италия е необходима за работата ти.

— Също и Амстердам. Задушавам се при Ван Сваненбурх.

Когато конете потеглиха въжетата, Ян бе извикал за последен път: „Моите почитания на майстор Ластман!“ И Рембранд бе отговорил, като размаха шапката си. Бе се почувствувал по-развълнуван, отколкото можеше да се очаква. И така, щом кулите на родния град изчезнаха на хоризонта, той се почувствува натъжен. „Като че ли заминавам за Индия за десет години“, се пошегува сам със себе си. И все пак нямаше сили да се усмихне.

Беше ли сторил добре, че послуша Ян, който го посъветва да довърши подготовката си у Питер Ластман? „Пази се от хубавите пейзажи, с които те трови Ван Сваненбурх!“ — си бе позволил да каже неговият приятел. Ами нали и Ластман също обичаше италианците. Тогава?

Подпрян на перилата, той разсеяно гледаше равнинния пейзаж. Няколко пътници се бяха приближили с намерение да започнат разговор, но със своите едносрични отговори той бе показал, че предпочита усамотението.

В Уитхорн корабчето спря за малко, за да могат пътниците да се освежат при амбулантния търговец, който продаваше бира и херинги. Хората говореха за смъртта на принц Мориц и за сватбата на Фредерик-Хендрик с Амелия ван Солмъс. Тези новини, които не ги засягаха ни най-малко, сякаш ги възбуждаха в най-висша степен. Колко са смешни! — мислеше младежът, нямат ли си свои лични грижи, своя лична страст? Край него двама възрастни вече хора бяха във възторг от успехите на флота на индийската компания, който бе завладял Сан Салвадор в Южна Америка. Щом това ги интересуваше толкова много, защо не бяха постъпили в нидерландския флот?

После корабчето навлезе във водите на Амстел и при Удеркерк, подвижното мостче елегантно се вдигна. „Живописен мост — си каза Рембранд. — Той би послужил за хубава рисунка!“

Селските къщи със сламени покриви бяха изчезнали. На тяхно място се появиха вили, обкръжени с разкошни градини. През завесата от дървета се виждаха строгите и геометрични форми на грижливо подравнени тревни площи; тук-там те се оживяваха от някоя приятна подробност: ту някой слънчев часовник от мед, ту някоя беседка за чай, подканяща към почивка. Но скоро погледите на всички се откъснаха от тези райски видения, за да се отправят по-далеч, привлечени от кулите на Амстердам.

Половин час по-късно корабчето минаваше пред Кръглата кула. Намираха се в големия град.

Още веднага Рембранд беше покорен. Оживлението по кейовете, навалицата в Рокин, където носачите товареха и разтоварваха непрекъснато множество кораби, виковете, примесени с глухия тропот на бързащите коли, този всекидневен изглед на която и да е столица, нахлу в главата на младежа като някаква силна напитка. Понесъл куфара си на рамо, той се загледа в двойка гълъби, които за миг отпочиваха върху кулата на Борсата. После прекоси Дам и си даде сметка, че ще трябва да попита за пътя, ако не иска да се загуби.

— Голямата улица близо до Южната църква? — повтори хлапакът, към когото се бе обърнал. — Достатъчно е да се върви покрай канала на Смокините.

Веднага след това хлапакът се изплези и хукна с всички сили, крещейки:

— Селянин, селянин!

 

 

Майстор Ластман изглеждаше на около четиридесет години и живееше с отпадналата си майка в просторно жилище, откъдето се виждаше гробището. Държеше се приятелски; на Рембранд му се стори, че малко го е грижа за майсторската титла. От известно време редовно отказваше да взима ученици и се бе съгласил да приеме сина на мелничаря от Лайден донякъде поради спомена за Ян Ливенс. Резултат: Рембранд щеше да бъде единствен ученик.

— И така, ти си работил у Якоб ван Сваненбурх? — запита той, след размяната на обичайните любезности. — Познавах го добре. В Рим заедно с него сме изпили не една бутилка „спуманте“. Но защо не си останал при него?

— Исках промяна, майсторе.

— Хм, промяната невинаги е добро нещо, защото съвършенство няма никъде. И най-малко в Амстердам.

Прислужницата донесе бира и двамата художници пиха мълчаливо. После Рембранд отиде да види стаята си.

Беше малко таванско помещение, твърде чисто, твърде светло и с хубаво легло. Ученикът бързо подреди малкото си вещи в широкия шкаф от полиран дъб.

През прозореца, от който погледна след малко, се откриваше изглед, нелишен от настроение. Разбира се, оттук се виждаше южната черква, но преди всичко биеше в очи голяма стена от червени тухли, в която имаше преддверие от сиви каменни блокове. В подножието на стената бяха гробовете, които образуваха други петна от камък.

— Да можеше да се нарисува това! — си каза Рембранд.

Погледът му проследи заострения връх на камбанарията, докато камбаните започнаха да звънят, наподобявайки Песента на принца: „Wilhelmus van Nassouwe…“ Рембранд, който от най-ранно детство бе научил прочутата мелодия на Марникс де Сент Алдегонд, започна тихичко да си тананика.

Селянинът от Лайден, юношата с широки плещи, плебейски ръце и грубо лице се чувствуваше господар на града.