Ян Менс
Рембранд (9)

IX

Въпреки всичко Рембранд се чувствуваше добре в къщата на Голямата улица. Виждаше постоянно нови лица, чуваше да се разказва за събития от хора, които ги бяха преживели, и в края на краищата, все пак учеше своя художнически занаят.

В това отношение никой не би могъл да внесе повече училищен дух от майстор Якоб ван Сваненбурх. Обаче той компенсираше липсата на артистичен темперамент с много търпение и с големи познания. Освен това, първият му ученик замина за Хаарлем при Франц Халс и друг зае неговото място. Така Рембранд вече не беше принуден да губи своето време в кухнята. При случай той дори вече можеше да се занимава и с нещо повече от възпроизвеждане на тъжни гипсови модели.

По това време Ван Сваненбурх работеше върху голям пейзаж, представляващ Аркадия. След като бе поставен първият пласт от бои, ученикът бе получил позволение да добави тук-там по малко нещо. Колко обичаше това! Да размесва боите върху палитрата, да ги нанася грижливо на равномерни пластове… Това вече беше рисуване, а не моделиране, казваше майстор Якоб. Но Рембранд едва го чуваше. Съжаляваше, че неговият учител използува тъй малко различни багри и се утешаваше с мечти за фойерверките, които ще създаде, когато бъде самостоятелен. Той ще съпоставя и размесва жълти, червени, кафяви, сини и бели бои. Дотогава, докато платното заблести.

Това бяха минутите на почивка. Наистина той рядко разполагаше с тях и понякога беше съвсем преуморен. Всеки ден учителят изискваше да му се представят нови рисунки. В това отношение не търпеше никакви възражения. Повтаряше неуморно, че художник, който не знае да рисува, не е никакъв художник — необходимо е ръката сръчно да следва всички замисли на твореца. Всъщност Ван Сваненбурх имаше право. И скиците на ученика свидетелствуваха за една все по-голяма и по-голяма сигурност. Безсъмнено, той би бил способен вече да нарисува с вързани очи гипсовия Аполон или Венера Милоска, бюстовете на Тиберий, Нерон и Омир.

През неделните следобеди Рембранд прекарваше по няколко часа у своите родители в малката къща на улица Водопойна. Сега той говореше най-много и ненапразно Лизбет го слушаше с нескрито възхищение. Тя беше станала твърде красива! Тъй красива, че веднъж художникът не устоя на изкушението да я нарисува с най-хубавия шал на мама Нели върху раменете. Въгленът пробягваше по хартията със сръчност, която го изпълваше с радост и гордост. Ето, косите вече падаха на широки вълни върху нежните рамене, устата разкриваше своята мила извивка, брадичката подсказваше за крехкостта на това тяло. Ах, каква радост е да се работи по жив модел!

Но какво е това? Ръката му се спира… Усеща нещо като съпротива… или по-точно нещо като боязън пред несръчността, която сякаш го завладява…

Това са очите. Със своя неясен и мечтателен израз те дават възможност да се отгатне някакъв нежен стремеж. Към какво?… Рембранд не разбираше.

Тогава, изоставяйки за момент скицата, той започна да прелиства стари рисунки. Ето! Стария „Pilgrim Father“. Въпреки несръчността на рисунката, очите са предадени сполучливо, това трябва да се признае.

Погледът му се премести няколко пъти от образа на стареца към Лизбет, от Лизбет към стареца. Но да, ето къде беше работата! Изведнъж всичко се изясни: очите на стареца не го гледаха, те бяха обърнати към някаква вътрешна мечта; а погледът на Лизбет следеше картина или сцена, която му беше неизвестна. Тази неизвестност трябваше да се помъчи да улови — да нарисува Лизбет и в същото време да разкрие нейното съзерцание.

Малко по-късно, при вида на своя портрет, тя плесна ръце с детинска радост.

— Аз ли съм това?… Аз ли съм това?… — се провикваше тя неуморно, не намирайки друг начин да изрази вълнението си.

— Ами да, ти си! — най-сетне отвърна Рембранд, малко ядосан. — Това си ти, такава, каквато те виждам.

Лизбет се успокои.

— Всъщност — забеляза тя, като помисли малко — знаеш ли, че това е моят трети портрет? Първият е от Ян Ливенс, а другите два — от теб.

Тя добави:

— Струва ми се, че старея. На тая рисунка изглеждам много по-възрастна.

Трябваше и мелничарят да дойде, за да каже своето мнение. Той се задоволи да измърмори нещо в брадата си. Но Нели, която също се бе приближила, не успя да сдържи вълнението си.

— Колко е хубаво! — провикна се тя, скръствайки ръце. — Рембранд наистина много е напреднал.

Момчето само се изкашля, като силно се изчерви. Този комплимент не му беше безразличен.

Надвечер Лизбет и Рембранд отидоха у Ливен Хендрикс. Беше пролет и денят бе изключително приятен. Ето защо те намериха вратата отворена и не стана нужда да почукат.

— Младите Ван Рейн! — се провикна фламандецът, като ги видя. — Може да се каже, че имате късмет! Ян, който тъй рядко се прибира у дома, си е в къщи! Хайде да пийнем по чашка за тая щастлива среща!

Бирата веднага потече в халбите на мъжете, а слаб ликьор изпълни със златни отблясъци чашките на жените.

Ян можеше да се похвали с добри новини. Знаеше ли Рембранд, че неговият приятел вече е продал една картина? Да? Е, добре! Но знаеше ли той, че един търговец на картини от Амстердам, някой си господин Уйленбург е идвал в ателието му, за да му предложи сделка? Не! А това беше станало. Той щеше редовно да купува неговите картини.

— Кажи, Рембранд! — продължи той твърде развълнуван. — Какво би помислил, ако ти направят подобно предложение?

— Аз?

Никога досега не му бе хрумвало за подобна възможност. След като размисли за миг, отговори твърде скромно:

— Разбирам, че се радваш, когато се интересуват от твоите картини… Но странно, у майстор Ван Сваненбурх никога не идват търговци на картини.

— Ха, в това няма нищо чудно! Той има достатъчно връзки и няма нужда от подобни посещения! Но с мен не е така и ако искам да успея, трябва да прибягна до тяхната помощ.

— В такъв случай, искай добра цена за работата си! — наивно даде съвет синът на мелничаря.

Ян и Ливен прихнаха да се смеят.

— Имай доверие в мен! — отвърна първият. — Не съм вчерашен.

А вторият:

— Също и аз! Струва ми се, че бих бил отличен търговец.

От своя страна Махтелд само леко се изкикоти.

— Само да не говорим за твоя търговски нюх — каза тя. — Когато ти се случи да имаш един флорин, веднага проектираш покупки за десет. И това в едно време, когато цената на маслото се увеличи още повече, да не говорим за месото и когато навред се говори за подновяване на военните действия.

— Жено, жено! — запротестира фламандецът. — Недей да си създаваш безпокойства, преди да са дошли нещастията. Изчакай ги и ще имаш достатъчно време да се вайкаш. По-добре нека се радваме, че имаме син като Ян. Ето кое струва повече от всичко. Хайде, напълни още веднъж чашите! Рембранд не ни идва на гости всеки ден, колкото до Лизбет, изглежда, че я плашим.

— О, господин Ливенс! Времето ми е тъй малко…

— Не се оплаквай, дъще! Вие сте само петима в къщи, тъй като Рембранд се настани у Ван Сваненбурх, а петима души за мен едва правят едно семейство.

Със своите десет деца той имаше пълно право да говори така.

— Най-много Ян се оплаква, че не те вижда напоследък! — намеси се Махтелд.

Притеснен, младият художник побърза да сведе очи. Каква нужда имаше майка му да казва това!

Но Ливен вече бързаше да му помогне.

— Художниците — обясни той, — обичат винаги да възпроизвеждат чертите на някой хубав модел. Ако Лизбет се съгласи, сигурен съм, че той много би искал да работят заедно.

— Аз съм съгласна! — отговори любезно младото момиче. — Рембранд, който ми направи една скица днес, може да ви каже, колко спокойно позирам.

— Какво? — провикна се Ян, щастлив, че му се удава случай да се изплъзне от мрежите на майка си, които (той отгатваше това) тя отново се опитваше да метне върху него. — Ти рисуваш и не си ми казал нищо? Хайде, покажи!

С обичаен жест Рембранд измъкна блока със скици изпод своята дреха. Ян буквално се нахвърли върху скицата.

— Много е хубаво! — призна той, след като я разгледа внимателно. — Ван Сваненбурх ще бъде очарован.

— Той ли?

Ученикът се позасмя презрително.

— Той — продължи младежът, — се кълне само в италианците и в гипсовите глави. Да бяхме поговорили за нещо друго?

Ян все пак добави: „Неговите картини се продават на добри цени!“ преди да чуе своя приятел.

— Кажи, Рембранд, — запита той, — виждаш ли някакво неудобство да прекопирам този портрет?

— Никакво, но тъй като той вече не ми принадлежи, запитай Лизбет.

Ням въпрос в погледа на Ян, сега обърнат към младото момиче.

— Това ще ти направи ли наистина удоволствие?

— О, да, Лизбет! Това би било много мило от твоя страна.

Но внезапно смутена и чувствувайки, че се изчервява, тя бързо кимна утвърдително и отвърна поглед. После веднага каза:

— Рембранд, трябва да се прибирам. Ще ме придружиш ли?

— Разбира се!

— В такъв случай ще излезем тримата! — провикна се Ян. — Аз ще си ида в ателието.

И в момента на раздялата:

— Лизбет, кога ще дойдеш да се видим?

— Някой път, когато Рембранд идва при теб. Знаеш ли, любопитна съм да видя някой художник на работа в неговото светилище.

— Надявам се, че няма да останеш разочарована — отвърна Ян с увлечение.