Ян Менс
Рембранд (73)

XV

Лятото умираше, цветята повяхваха, дърветата пожълтяваха и мъгли се спускаха над канала, по който лодкари, пеейки, караха зарзават към града. Корнелия, застанала пред прага на къщата, наблюдаваше тази гледка с особен интерес. Всяка сутрин един младеж минаваше покрай къщата и я поздравяваше. Наричаше се Корнелис Суитхоф и беше художник като баща си. А Корнелия, въпреки грижливостта на господин Франсен, живееше в пълна самота. Предишният ден младежът бе я попитал дали не би го придружила на празненството, което щеше да се състои на Императорския площад. Това предложение я бе изкушило много.

Сърцето на девойката заби по-силно, художникът наближаваше; той я поздрави, като свали шапка, после се поколеба за миг.

— Мога ли да разчитам на вас за днес, Корнелия?

— Трябва да поискам позволение от татко.

— Добре, тогава побързайте.

След като се изкачи бързо по стълбите, тя почука на вратата веднъж, после още веднъж и понеже не получи отговор, полека отвори.

— Татко? — прошепна Корнелия, приближавайки се към леглото, където лежеше Рембранд, загърнат с черната си кожена дреха.

Той не се помръдна.

В понеделник, 8 октомври 1669 година, майстор Рембранд ван Рейн, художник, живущ на Канала на Розите, бе погребан в Западната църква. Погребалното шествие не бе голямо; само братята Франсен, художниците Кристиян Дусарт и Корнелис Суитхоф бяха пожелали да отдадат последна почит на стария майстор. Тъй като никой не можеше да вземе думата, церемонията бе съвсем кратка. Когато излязоха от църквата, камбаната проехтя и разпръсна могъщите си звуци из улиците на града. Беше пладне.