Ян Менс
Рембранд (7)

VII

Отговорът на мелничаря беше категоричен: Художниците? Те всичките са голтаци и блюдолизци. Хора неспособни честно да си изкарват прехраната, мислят само как да се съберат в някоя кръчма, за да се тъпчат, да пиянствуват, да пушат и да пощипват леконравните хубавици.

— Познавам ги добре! — възмущаваше се той. — Достатъчно е човек да мине покрай кабарето „Добра идея“, за да ги види. Смехът на дъщерите на Аарт Персиин се чува до другия край на улицата.

И неговият син да пожелае да се присъедини към тая сбирщина? Да е привличан от такъв празен живот! Та той трябва да е полудял!

— Не — продължаваше старият, — докато съм жив, Рембранд няма да стане художник! Аз все още съм глава на семейството и като такъв нося отговорност за действията на моите деца.

— Но Ян, синът на Ливен Хендрикс…

— Какво? Ливен Хендрикс!… Това семейство без ред и без здрав разум!… Те всички ще свършат зле, ще видиш, Рембранд! Не взимай пример от тия лековати фламандци, лишени от чувство за морал. Дори ако Ян успее някой ден да нарисува някоя и друга картинка, не може ли едно умно и силно момче да се залови с нещо по-добро, отколкото да цапоти с бои?

Каква полза имаше да се възразява? Нима едно дете има право да се противопоставя на бащината воля? Рембранд почака да премине гневът, за да се затвори в своя свят. Някъде между очите му бръчката на страстта, както я бе нарекъл Порет, се вряза още по-дълбоко. Нели също я беше забелязала.

Междувременно студентът престана да посещава редовно лекциите в академията. Не можеше да търпи вече черните тоги; само като съзреше малката кула над Рапенбург, се чувствуваше обзет от отвращение. Предпочиташе да скита из града (тъй като продължаваше да излиза от къщи сутрин и да се прибира само на обед и вечер). Разбира се, понякога изпитваше угризения: та нали лъжеше родителите си, прахосваше парите, спечелени с пот на чело от Хармен, и безделничеше сред оживените улици. Но когато му се случваше да открие някоя мизерна уличка, гъмжаща от странни типове, гласът на съвестта замлъкваше: пробуждаше се художникът.

Често му се случваше да престоява в някое от заведенията, основани от богатите производители на платове, надяващи се да заслужат почетно място на небето. Там техните бивши работници очакваха бавно идващата си смърт. В тихите коридори на тези къщи, където студентът проникваше въпреки своята стеснителност, най-фантастични човешки типове се разкриваха пред погледа на художника-мечтател. Той рисуваше непрекъснато. Много скоро старците се привързаха към него. И тъй като донасяше по нещо за хапване, а понякога и някоя кана с делфтска бира, оставяха го спокойно да работи.

Веднъж на улицата на Камбаните, в дъното на квартала Ян Персиин, той попадна на колония от англичани. Това бяха „Pelgrim Fathers“ — преселници, напуснали своята страна, за да не бъдат принудени да се подчиняват на законите на англиканската църква. Този път Рембранд съжали, че не може да говори достатъчно добре латински, тъй като не знаеше друг чужд език. Зае се да рисува главата на плешив старец с великолепна брада. Същински апостол! Когато скицата бе завършена, той му я показа. Този „Pelgrim Fathers“ изрази задоволството си, като промърмори нещо, от което Рембранд различи само една дума „beautiful“, означаваща навярно одобрение. Ах, колко би желал да поговори с този чужденец, чийто характер изглеждаше тъй приятен.

Напускайки квартала, младежът се отправи към черквата „Свети Петър“. В разсеяността си не забеляза, че към него се приближава млад човек, който, без да се грижи за изискванията на доброто държане, носеше изпоцапана дреха и бе поставил шапката си наопаки.

— Хей! Рембранд! — провикна се той. — Ти нещо си се възгордял? Не поздравяваш ли вече старите си приятели?

Беше Ян Ливенс.

— Ти?… — учуди се студентът. — Мислех, че си в Амстердам.

— Върнах се в Лайден окончателно. Срокът на чиракуването ми изтече. Майстор Ластман смята, че вече мога да работя самостоятелно.

После, подозирайки, че ще направи впечатление на Рембранд, добави:

— Знаеш ли, вече си имам собствено ателие. То е просто, скромно, но има добро осветление. Най-сетне съм сам. Никой няма право да ми досажда.

— Къде? — се задоволи да запита студентът с донякъде свито гърло.

— Съвсем близо, на улица Мискет. Ей сега ще ти го покажа.

С чувство на любопитство и същевременно на завист Рембранд последва своя приятел. Тъмен коридор, скърцащо стълбище, врата, отваряща се с мъка… Двамата приятели скоро се намериха в мансардна стая, повече дълга отколкото широка, с бели варосани стени. Обилна светлина проникваше през един тъй голям прозорец, че долната му част бе закрита с дъски, боядисани в жълто. Грубо скована пейка и два изкривени стола образуваха частта „салон“. Ян покани Рембранд да седне.

— Как ти се струва?

В гласа му студентът долови нотка на самохвалство. Преди да отговори, внимателно огледа мебелировката. Стара бирена бъчва, празна, разбира се, служеше за поставка на меден съд, изпълнен с различно големи четки и палитри; леглото беше неоправено; по стените имаше няколко картини без рамки; на статива — платно, върху което погледът му се спря за момент.

— Колко хубаво си се подредил! — съвсем искрено заяви той най-сетне.

Ян тържествуваше.

— Не е лесно да се постигне това, вярвай ми! — похвали се той тогава. — Баща ми намираше, че съм още твърде млад, за да се оправям сам. Какво да се прави, като съм само на петнадесет години! Но успях да преодолея всички пречки и съм сигурен, че у дома ще заговорят другояче, когато продам няколко картини.

Рембранд отново обърна очите си към статива.

— Ето, тази вече е ангажирана от кмета! — провикна се Ян. — Той иска да добавя малко повече цветове.

Картината представляваше стара жена, осветена от свещ. Студентът стана, за да я разгледа по-отблизо.

— Но това е много добре — прецени той, без да може да си откъсне очите. — На твое място не бих добавял нищо.

— Лесно ти е да приказваш така. Ако я оставя в такъв вид, онзи няма да я купи.

— Е, че какво? Ти за свое удоволствие ли работиш или за да задоволиш вкуса на евентуалния клиент? Ти не си търговец!

Поласкан от комплимента на своя приятел, но все пак нежелаещ да предизвика недоволството на кмета, Ян се почувствува затруднен. Помъчи се да бъде дипломат.

— О — каза той, — ще сложа само съвсем малко червено на корсажа и нашият човек ще бъде доволен.

Това обаче не беше задоволително за Рембранд.

— Не — отвърна студентът, гневно поклащайки глава. — Ако смяташ работата си за завършена, няма нужда да й слагаш добавки.

— Чакай, чакай! Ако дрехата ти не ти отива, ти я връщаш на шивача, нали?

— Естествено! Но защо ще се сравняваш с шивач? Ти си художник! Артист! Това не е едно и също.

Този път Ян размисли малко, преди да продължи.

— Може би имаш право — призна той най-сетне. — И все пак, тъй като не си художник, не познаваш трудностите, с който се сблъсква човек, когато иска да продаде картина.

— Не съм художник? — подскочи Рембранд. — Всъщност това е вярно. Аз не съм художник. Но знай, че понякога бъдещето крие изненади.

— Какви?

— Не знаеш ли, че и аз искам да стана художник?

— Ти?

— Да, аз! Нима това е толкова странно?

— Разбира се, та нали си студент!

— Засега да. Но няма да остана в академията.

Запъвайки се, в желанието си да изкаже всичко веднага, Рембранд почна неловко да обяснява развитието на своя характер, отвращението си от науката, намирането на самия себе си, предизвикано от въпросите на аптекаря Порет.

— Пет пари не давам за това, че баща ми очаква да стана украса на семейството! Моята упоритост ще бъде по-силна от неговата! Ще стана художник, също като тебе!

Въодушевлението му бе тъй голямо, че не си даваше сметка колко бе повишил тон.

— Но… но как ти дойде това на ум? — го попита изненаданият Ян.

— Разбира се, не изведнъж! Спомняш ли си деня когато отидохме да видим „Страшният съд“? Е, добре, вярвам, че именно тоя ден нещо сякаш се разкри пред душата ми.

— Аха!

Младият художник се задоволи отначало с това възклицание, което не го ангажираше. Ходеше напред-назад из ателието и дъските скърцаха под нервните му стъпки. После изведнъж добави:

— Е, добре! — каза той, сякаш завършваше някакъв вътрешен разговор. — Да допуснем, че си взел такова решение. Но има още нещо. Не е достатъчно да пожелаеш да станеш художник. Да не би да си въобразяваш, че това е тъй лесно? Кажи ми преди всичко, имаш ли природни дарби?

Той се изразяваше с известен педантизъм, сякаш искаше да смаже своя приятел с цялото си превъзходство. Но Рембранд не се смути.

— Напоследък направих доста рисунки — отвърна той внезапно успокоен.

— Носиш ли ги?

— Само някои.

— Покажи ги!

Студентът измъкна изпод дрехата си тетрадка със скици. Листовете, които бе държал върху гърдите си, бяха влажни от тялото му. Протегна ги на Ян.

Младият художник веднага се спря пред главата на стария „Pelgrim Father“, нарисувана същата сутрин.

— Не е лошо, никак не е лошо! — промърмори той, сякаш против желанието си. — Каква великолепна глава! Къде намери модела?

Тогава Рембранд разказа за своите разходки из бедните квартали и старопиталищата. В разказа му за тези мрачни и сиви улички, имаше повече багри или по-точно повече живот, отколкото бяха способни да видят другите хора. Ян слушаше внимателно. Без съмнение, той беше по-млад от Рембранд, но имаше вече дълъг опит: три години в ателието на Йорис ван Шутен, две в Амстердам при Ластман. Не, той вече не беше любител. И все пак, когато приятелят му срамежливо помоли да бъде приет за негов ученик, отказа без колебание.

— Това би било загубено време! — заяви откровено Ян. — Аз съм твърде млад…

Докато говореше, мислеше за рисунките, които току-що бе разгледал и които Рембранд отново бе скрил под дрехата си. Чувствуваше се смутен. Как без помощта на никакъв съвет приятелят му бе сполучил тъй добре? Самият той, Ян, знаеше със сигурност, че не би успял да го направи. Без малко щеше да признае това пред Рембранд, но се овладя навреме. Има неща, които е по-добре да бъдат премълчавани…

— Знаеш ли какво би трябвало да направиш? — предпочете да предложи той. — Да потърсиш майстор Ван Шутен. Това е художник, пълен с всевъзможни хрумвания, но мога да потвърдя, че е добър учител.

— Йорис ван Шутен! Баща ми никога няма да приеме! Той мрази художниците изобщо и специално Ван Шутен. Поради прекалено свободните му нрави.

Ян избухна в смях.

— Охо, бих искал Ван Шутен да можеше да те чуе, въпреки че всъщност преценката съдържа известна доза истина. Йорис е феноменален. Аз извлякох голяма полза от неговите уроци. Мога да го упрекна само в едно: лош търговец е. Щом някой лукав препродавач на картини му покаже блясъка на парите си, той е готов да даде всичко, което притежава, и то на най-ниска цена! Докато творбите му все пак имат много голяма стойност. Не, Йорис никога няма да забогатее!…

Парите, парите! — помисли ядосано Рембранд. Винаги парите! Вечното препятствие!

Той се бе отправил към изхода.

— Ян — каза той, — време е да се връщам в къщи. Нали разрешаваш да ти идвам на гости от време на време?

— Ама че въпрос! Трябва само да почукаш три пъти върху капака на прозореца. Ако се отвори, значи, можеш да влизаш. Ако не, ще разбереш. Работа…