Ян Менс
Рембранд (68)

X

Съдбата сякаш бе решила да се погрижи за семейство Ван Рейн през тази пролет. Няколко дни след получаването на писмото от Лайден, у тях се втурна Крейерс, сияещ.

— Добри новини! — провикна се той още от прага.

У него беше решението на Върховния съвет по повод на процеса Хертсбек. Господата от Хага бяха потвърдили решението на холандския съд и осъждаха тъжителя да заплати четири хиляди и двеста флорина по съдебния спор, заедно с полагаемата се глоба заради неоснователното обжалване.

— Моите поздравления, майстор Рембранд, ние спечелихме!

Титус грабна документа с детинска радост, но Рембранд недоверчиво измърмори:

— Почне ли едно дело, то никога не свършва, защото адвокатите трябва да се занимават с нещо.

— Не се безпокойте, майстор Рембранд — протестира Крейерс, малко разочарован. — Процесът е спечелен. Няма по-горна инстанция от Върховния съвет.

— Значи веднага ще получим четири хиляди флорина, господин Крейерс? — запита Титус, развълнуван.

— Парите трябва да получите вие, Титус, а не баща ви. Ето защо ще трябва да се чака, докато навършите двадесет и пет години.

— Това означава да чакаме повече от година! Дано поне парите от Лайден да дойдат скоро!

— Но и в случая с тях, Титус, вие ще бъдете получателят. Баща ви няма право да извършва никакви юридически действия. Ето защо бихте могли да поискате да ви се признае предсрочно навършването на пълнолетие. За да стане това, е достатъчно да бъде дадено благоприятно мнение от кмета на Амстердам.

— А той ще го даде ли, господин Крейерс?

— Ще се постарая да отстраня всички възможни възражения. Не забравяйте, че Де Граф вече не е жив. Може би той щеше да се противопостави на вашата молба. Какво мислите за това, майстор Рембранд?

— Ние с Де Граф бяхме непримирими, но не искам да вярвам, че само по тази причина той би се противопоставил на моя син.

Заедно с лятото настъпи тежък период в живота на Съединените провинции. Англия, раздразнена от бързото възстановяване на републиката, й обяви война. Усилията на Де Вит да се възползува от англо-френското съперничество пропаднаха. Нидерландският флот влезе в кратко сражение близо до Ярмут и то завърши с поражение: Англия беше господарка на моретата. Въпреки това, Нидерландия не беше сломена. Част от бойния й флот се събра в Амстердам, където очакваше само сигнал от новия главнокомандуващ Де Руйтер, за да излезе в открито море.

През това време търговският флот беше парализиран, а борсата — затворена. Скоро се почувствуваха икономическите последици; никой вече не се интересуваше от изкуство, имаше нужда от кораби и от топове, а не от картини, колкото й хубави да са те.

За щастие, една седмица след поражението при Ярмут, Титус бе обявен за пълнолетен и госпожа Ван Лоо го помоли да се заеме с обзавеждането на новата им къща. Магдалена уверяваше, че неговият вкус е отличен.

Един ден Титус замина за Лайден. Натоварен с документи, той отиваше да получи своите осемстотин осемдесет и два флорина. Познаваше съвсем малко града, където бе ходил само веднъж с баща си. Затова остана много изненадан, когато някакъв старец го спря на улицата и го попита за Рембранд. Това беше собственикът на къщата на улица Мискет, където Ян и Рембранд навремето бяха уредили своето ателие. Бащата и синът бяха се отбили там по време на първото отиване на Титус в Лайден. Сега младежът любезно отговори на паметливия старец.

— Щастлив съм да чуя, че е добре, защото вашият баща, господин Ван Рейн, е велик художник. Ще бъде чест за мен, ако приемете да бъдете мой гост.

Трогнат, Титус прие това предложение, още повече че на следния ден щеше отново да се качи на корабчето за Амстердам. Той купи парче синьо кадифе за Корнелия, както и други неща, тъй че бе тежко натоварен при завръщането си в къщи. Куфарът му издрънча силно, когато го сложи на земята пред събраното семейство.

— Татко, искаш ли да преброиш дали всичките осемстотин осемдесет и два флорина са тук?

Рембранд направи знак, че се отказва. За всичко, което се отнасяше до сметки, можеше да се довери на господата от Лайден.

— Прибери сребърните монети в ковчежето.

— Татко, нека аз да ги прибера — извика Корнелия. За нея беше забавно да подрежда монетите във фишеци и баща й позволи да запази един за своята касичка.

Аерт също не беше забравен.

Разбира се, както можеше да се предполага, ковчежето не остана дълго пълно: трябваше да се плати на прислужницата Ребека, на господин Ван Леест, собственика, на когото дължаха наем за два месеца; въглищарят имаше да взима за последния торф и оставаше да се плати за бои и за платно, както и за няколкомесечна консумация на хляб, месо, мас и бира…

След като одобри всички решения на Титус, Рембранд се оттегли в своето ателие. Отдавна не бе имало тъй добра светлина. За него всичко вървеше добре, щом осветлението беше хубаво.

Една вечер Крейерс пристигна, широко усмихнат.

— Запали всички свещи, Титус, за да поздравиш достойно кораба, натоварен със злато, който пристига в пристанището!

Като каза това, той постави на масата чанта, съдържаща четири хиляди и двеста флорина. Имаше дублони, дукати, марки и други монети, от които Крейерс направи фишеци като Корнелия.

— Брой, Титус, и не ги харчи много бързо, защото дори и такава сума бързо се свършва.

— Това е същинска магия — мърмореше Рембранд.

За съжаление, Крейерс имаше право. Четирите хиляди и двеста флорина се оказаха недостатъчни да възстановят финансите на семейството.

— Ще платим всички дългове — заяви Титус и колкото е възможно по-скоро ще си приберем картините и книгите, които Бекер държи като залог. Този мошеник прекалено дълго държа великолепните творби на татко. Той можа да ги владее в продължение на толкова години, но няма да ги притежава винаги.

И така една сутрин Титус самоуверено се появи в къщата на Канала на Императора.

Бекер беше зает в магазина, тъй като посредници като него имат повече работа по време на война, отколкото в мирно време. Посрещна Титус с подчертана студенина.

— Идвам да ви кажа — заяви младежът със спокоен тон, — че баща ми иска да изплати дълга си към вас. С оглед на това бих искал да знам, кога бихме могли да си вземем деветте картини и двете книги?

Бекер направи грозна гримаса.

— За какво задължение говорите?

— За задължението, гарантирано с девет картини и с книги.

— Добре, но баща ви има и друг дълг към мене. Освен двете суми, които имате предвид, аз имам права върху едно задължение, възлизащо на хиляда флорина. Необходимо е и то да бъде изплатено. Ето какво гласи документът, който ще ви прочета — продължи той, като извади от едно чекмедже някакъв лист, покрит с печати.

— Това не е нужно, господин Бекер. Днес става дума за деветте платна и за двете ценни книги.

— Но аз няма да ви ги върна! В договора с Ван Людик има клауза, според която вашият баща трябва да изплати две трети от своя дълг с пари в брой и остатъка — със свои картини.

— Да оставим засега кредита на Ван Людик.

— Нямам такова намерение и съм сигурен, че съдът ще бъде на наша страна.

— Значи отказвате да върнете картините?

— Отказвам да взема вашите пари. Повече няма да разговарям, защото съм много зает.

Титус излезе, без да поздрави, докато Бекер доволно потриваше ръце.

Нима този наивен хлапак си въобразяваше, че ще изкопчи от него такива ценни придобивки? Той скоро щеше да научи кой е Хармен Бекер.