Ян Менс
Рембранд (60)

II

1661. Върху площ от седемдесет квадратни она платно Рембранд рисуваше с цялата пламенност на своя талант. С мъка вдигаше костеливото си тяло, твърде тежко за петдесетте му години, до горната част на стълбата: задъхваше се бързо, измъчваше го кръвното налягане.

И така, накрая бяха решили да се обърнат към майстор Рембранд! Вярно е, че това бе станало не като признание на неговите способности, а по липса на друг художник. Но именно затова той бе приел поръчката. Това бе ново предизвикателство, което отправяше към членовете на общинския съвет. Намерението му беше да докаже своето майсторство на цялата пошла буржоазия от тази епоха. Той грабваше четката, сякаш влизаше в борба. Сражаваше се както някога Юлий, наречен Клавдий Цивилис, бе воювал срещу собствената си съвест и срещу римското могъщество (играейки с добри намерения привидната роля на предател). Съмнително беше, че Рембранд бе обикнал този мрачен заговорник, чиято история бе научил още в латинското училище, по времето когато господин Летинг му обясняваше Тацит. Но той сериозно бе вникнал в сюжета и бе замислил разработката му по следния начин: сред стените на просторен храм, Цивилис (слепият герой) е седнал край голяма маса с най-изтъкнатите и най-благородни хора от своето племе. Банкетът, по време на който той излага своя план, е към своя край. Дошло е време да положат клетва. Проклети да бъдат онези, които се покажат мекушави в битката! За Рембранд осъществяването на тази творба представляваше титаничен труд. За щастие, един ученик бе пристигнал тъкмо навреме в ателието на канала на Розите. Той се наричаше Аерт де Гелдер и бе изпратен от майстор Самуел ван Хоогстратен де Дорд. Аерт бе подготвил платното с помощта на Титус, който идваше колкото бе възможно по-често при баща си. В кметството Рембранд бе срещнал Ян Ливенс, своя някогашен другар от Лайден, подпомаган от неколцина млади художници. Майстор Йордаенс, не по-зле подпомаган, работеше на същото място и той, най-старият от тримата, беше и най-веселият. Амстердам не му харесваше, защото намираше хората прекалено строги и добродетелни. Ако не ставаше въпрос за спечелването на хиляда и двеста флорина!…

— Ако бях на вашите години, драги мой — казваше той на Ливенс, — щях да мисля само как по-добре да се забавлявам.

Но Ливенс, който страдаше от камъни в бъбреците, имаше капризен характер. Изглеждаше блед и слаб и сякаш бе преждевременно изхабен. Трудно бе да се повярва, че има млада съпруга, и Йордаенс едва се сдържаше да го попита кой го замества при нея по време на отсъствието му…

От своя страна Рембранд говореше малко, не пушеше, не пиеше и без съмнение не беше по-оживен от Ян. Работеше усилено всеки ден и пъхтеше от умора, като се подкрепяше само с по няколко солени херинги. Аерт де Гелдер, даровито момче, което страстно се възхищаваше от своя учител, му помагаше предано.

За пет месеца Рембранд нахвърли своето величествено видение в една могъща градация. Всички възможни нюанси на бялото бяха осъществени от този вълшебник на багрите: тези бяло-сиви, бяло-синкави, бяло-сребристи и бисерни тонове придаваха загадъчен характер на картината. Тя сякаш изобразяваше подготвянето на някаква небесна буря.

Междувременно майстор Йордаенс бе вече започнал втора картина, докато Ян Ливенс се бе завърнал в Хага, където щеше да работи за украсата на къщата „Тен Бош“.

Накрай Рембранд предостави своята картина за преценка от страна на властите. Но те, след като бяха проявили толкова голям интерес към работата на двамата му колеги, се оказаха заети. „Нека да остави своето платно опънато в галерията на голямата зала — се провикна един съветник, — ние ще отидем да го видим по-късно.“ Мрачен, художникът се бе прибрал в къщи, придружен от Аерт.