Ян Менс
Рембранд (6)

VI

Един студент, дори и когато е на четиринадесет години, вече не е дете. Облечен с нови дрехи, с подходящи по цвят чорапи и нови кожени обувки, Рембранд прекосяваше града с вид на млад благородник.

Беше дал дума: ще бъде старателен бакалавър. И ето че всяка сутрин се отправяше към академията, където присъствуваше на всички лекции, като се опитваше да слуша със задълбочено внимание онова, което професорите казваха.

В очите на другите той изглеждаше преди всичко като намръщен и мълчалив студент.

У дома се учудваха на склонността му към усамотяване. Хармен смяташе, че вместо да се прави на непризнат мъченик, младежът би следвало да доведе другарите си. Нима Нели не поддържаше къщата отлично? Всичко беше тъй чисто, че според народния израз, можеше да се яде на земята. Всеки би могъл да бъде поканен у тях, без да имат причини да се червят. Нима Рембранд се срамуваше от своите родители? Нима не разбираше, че тяхната простота ни най-малко не отстъпва на достойнството? А пък той, Хармен, свободен гражданин на свободна република, знаеше своите задължения по-добре от всеки друг; никой не би могъл да го упрекне за нищо, въпреки че къщата му се намираше близо до Пеликановата дига, а не в Рапенбург.

В действителност, подозренията на мелничаря не бяха оправдани. Рембранд не се срамуваше нито от родителите си, нито от традициите, завещани от неговите прадеди-занаятчии. Той знаеше много добре, че в трудни моменти, когато е трябвало да се издържат обсади срещу противника, именно работниците-тъкачи, производители на бира, бъчвари, мелничари — са били най-ревностни в борбата срещу испанците. Именно тяхната подкрепа бяха потърсили Ван дер Верф и Ван дер Доес, хората от народа бяха освободили Лайден от тиранията на Валдес и неговите съучастници.

Имаше и нещо, което смущаваше младия студент, но то беше от друг характер. Той се стесняваше заради самия себе си. Стесняваше се по силата на мъдрото правило, че облеклото не прави човека. Знаеше много добре, че носи хубави дрехи от фини платове и широкопола шапка, че външността му е не по-малко изискана, отколкото у всеки друг студент в прочутия университет. Но Рембранд беше твърде интелигентен и не можеше да не си даде сметка, че му липсват свобода и непринуденост на обноските. Неведнъж със скрито възхищение бе слушал около себе си разговори, при които точната дума идваше тъкмо на желаното място, без ни най-малко усилие от страна на онзи, който говореше. Колко би желал да има сигурността на своите другари, които вече имаха вид на бъдещи управници! Той не умееше дори да се покланя грациозно и не изпитваше особено желание да носи шпага, каквато имаха почти всички. Да гуляе в кръчма, да прави серенада на някой професор, да участвува във весела компания, отиваща чак до Катвийк или Риинсбург, да се интересува от конския пазар на Фокемонт, не, той не чувствуваше нужда да се занимава с подобни неща. Безразличието му беше тъй голямо, че дори се въздържаше да участвува в безконечните студентски спорове, които най-разпалените младежи продължаваха до разсъмване в своите скромни стаички.

В най-прочутия университет на Северна Европа Рембранд блуждаеше като чужденец. След дълги колебания, той се бе записал в литературния факултет, което му даваше едногодишна отсрочка за избора на кариера. Но уроците на латиниста Тизиус — които следеше старателно — не успяваха да пробудят интерес у него; когато слушаше литературните сказки на Даниел Хейнзиус, изпитваше чувството, че малко по малко се дави сред вълните от излишни думи. Думи, само думи!…

Есента бе настъпила, топла есен, която не предразполагаше към размишления или към учение. Този ден в аудиторията по философия Рембранд слушаше още по-разсеяно, отколкото обикновено — добрите му намерения бяха вече отлетели — лекцията, която Хейнзиус изнасяше със сериозен глас. В продължение на известно време младият студент с интерес следеше полета на голяма синя муха; после, след като мухата изчезна, той се загледа в оратора, но не защото това бе професор, развиващ философските теми, а просто защото бе един силует. Никога Рембранд не беше виждал Хейнзиус в такава светлина. Каква внушителна маса! Тогата величествено покриваше широките му рамене, а безупречно накъдрената му бяла яка подчертаваше красотата на главата. Чело, изпълнено с благородство, очи блестящи от вътрешен пламък. Освен това… съществуваше и тази дясна ръка, която с чувство за мярка участвуваше в лекцията, подчертавайки завършека на някоя мисъл, или дискретно привличайки вниманието върху някои важни моменти. Каква възхитителна ръка! Всичко това трябваше да се нарисува…

Рембранд затвори очи, после ги отвори отново. Тогава Хейнзиус престана да е Хейнзиус и се превърна в черно-бяло видение, което се открояваше върху твърде топъл кафяв тоя, гален от светлината, прецеждана през прозорците. Всичко се превръщаше в светлина и сянка, в златно и черно. Обзет от екзалтация, каквато не бе изпитвал досега в сградата на университета, младият студент си помисли, че картината, която виждаше, е също тъй хубава — за всеки, който имаше очи, — както и „Страшният съд“ от Лукас Лайденски. Съществуваше само тази разлика, че платното правеше неподвижен аспект от красотата на света, докато неговото собствено видение чезнеше всеки миг, за да се възстанови отново в поредица от непрестанни пресъздавания. Ах, ако можеше да запечати всичко това и на свой ред да направи неподвижна тази красота!

Почти несъзнателно Рембранд грабна перото си. Ала вместо да си вземе бележки, каквито водеха всички около него — бележки относно произхода и смисъла на Езоповите басни — той почна да рисува. Скоро върху белия лист се появи силуетът на Даниел Хейнзиус, професор по философия и по риторика, титан от сянка и светлина.

Все пак някои лекции бяха по-привлекателни за Рембранд. С известно удоволствие той слушаше Тизиус да говори за любимите му автори класици: например за Овидий и за неговите „метаморфози“. Тизиус се изразяваше без излишен патос и неговият спокоен тон сполучваше по-добре от риторичните орнаменти да въвежда духа на студента в пъстрия свят на античните божества. Но това не му помагаше да учи, когато се прибереше след лекции. Той пренебрегваше книгите и тетрадките и не отдаваше никакво значение на учените коментари, чути през деня. Залавяше се да рисува скришом някоя митологична сцена, Прозерпина „която Плутон видял, обикнал и отвлякъл, тъй силна страст му вдъхнала“, Европа отвлечена от Юпитер, превърнат в бик, Тизбе и Пирам, Нарцис и Юнона… Когато Тизиус им обясни легендата за цар Мидас, Рембранд имаше чувството, че вижда как станалото оживява пред очите му. Той нарисува Мидас, един Мидас с тога на холандски професор и с лице, което поразително приличаше на лицето на учения Тизиус.

Щом изложението навлезеше изцяло в областта на ерудицията и станеше безплодно, вниманието му отслабваше. Тогава погледът му се плъзваше надясно и наляво, той наблюдаваше своите състуденти, едни заинтересовани, други отегчени, но всички очакващи с растящо нетърпение освободителния завършек, който щеше да ги върне на пъстрия живот, на оживените улици, изпълнени с цветове.

А при това той трябваше да стане учен! Беше обещал това на баща си и на майка си, но колко неправилна представа имаха те за учението! Те виждаха външната страна, внушителното движение на тогите на 8 февруари — в деня на годишнината от основаването на университета — когато университетската управа и професорите образуваха процесия до кметството, или при шествието на някой нов доктор към заведението, в което щеше да чествува своя успех. В действителност те не знаеха най-главното. Всичките тези часове, прекарани в някоя прашна аудитория, всичките тези празни думи, цялата тази суета. Ах, ако можеше да сподели своите грижи с някой човек, в когото има пълно доверие!

Един ден, съвсем незабелязано за самия себе си, той се спря на улица Майерсман, пред магазинчето с фирмата, изобразяваща трите влъхви. Аптекарят беше там. Той прие Рембранд много любезно. „Как сте, млади човече? Много време мина, откакто… А следването?…“

За съжаление, студентът не притежаваше красноречието на великия Хейнзиус. „Този път не идвам за лекарство…“ — започна той, притеснен, въртейки в ръце хубавата си шапка.

Порет довърши затварянето на една книжна фунийка, която държеше внимателно.

— Мое момче — каза той накрая, — сигурен съм, че нещо не е в ред. Достатъчно е човек да те погледне.

— Имате право, господин Порет. Бихте ли отделили малко време да ме изслушате?

Въведен в галерията, осветена в тоя час от залязващото слънце, Рембранд се почувствува по-свободен. Познатата обстановка, в която бе изживял първите си впечатления от живописта, го предразполагаше към изповед. Той не устоя. Разказа подробно целия си студентски живот.

— Не, господин Порет — каза той най-сетне, — нямам никаква склонност да уча. Устата ми отказват да говорят езика на учените. Онова, което чувам, влиза през едното ухо и излиза през другото.

Искреността на тона трогна аптекаря, който никак не бе изненадан от тая изповед.

— Добре! — провикна се той. — Ако разбирам добре, ти отлично си даваш сметка какво не искаш да правиш? Но знаеш ли сега какво би желал да правиш?

— Не искам да ставам учен! — повтори Рембранд. — Само малка част от мен би била задоволена от науката.

— Хм!… Внимавай, моето момче! Една част е по-добре отколкото нищо.

И тъй като младият му приятел мълчеше, той рязко постави въпроса:

— Ами живописта? Тя не те ли интересува?

Рембранд се изчерви до ушите.

— Аз… аз да стана художник? — смутолеви той.

— Да, ти!

Аптекарят не го изпускаше от очи. Под грубата външност той отгатваше чувствителен темперамент. Малкото селянче, кръглолико, с широк нос и некрасиви уши, имаше и пламенни очи, и в средата на челото отвесната бръчка на страстта. И наред с това здрави рамене, които биха могли да носят чували с ръж!

Порет стана, направи няколко крачки из галерията и после застана пред него.

— Нямам ли право, Рембранд?

Момъкът не отвърна веднага. Истинският, единственият въпрос най-сетне беше поставен. Може би той изживяваше най-важната минута от цялото си съществуване. Поради изострената си чувствителност в тоя миг сякаш се намираше едновременно в себе си и извън себе си. Ясно дочуваше приглушените шумове, които идваха от магазина, звънтенето на везните, стъпките на помощника, нищо не му убягваше. В същото време можеше да разглежда предметите в галерията, да спира поглед върху земното кълбо, върху скелета, върху пейзажа от Йорис ван Шутен и да мисли: „Художник! Ще бъда ли в състояние да изразявам с помощта на багри всичко, което чувствувам?“

Надмогвайки смущението си, той най-сетне постави този въпрос.

— Да, моето момче! — веднага го увери аптекарят. — Ти ще преодолееш препятствията. И тези, които идват от самия теб, и тези, които са причинени от другите. Вярвам, че у теб има достатъчно плам.

Рембранд не успя да потисне една тръпка по цялото си тяло. Онова, което се бе опитвал твърде дълго да скрива от самия себе си, сега излизаше наяве. Как бе могъл да се колебае в избора на бъдещата си професия? Не беше ли очевидно, че той можеше да бъде само художник. Цялото му същество сякаш крещеше това.

След като излезе от магазинчето, той тръгна безцелно. Стъпките му го отведоха край бреговете на Рейн. Над водата все още се носеше мъгла, която слънцето се опитваше да разкъса окончателно. Измежду люлеещата се завеса от тръстика се показа реката, сякаш цялата покрита с бръчки. На една полянка свиня кърмеше дузина прасенца.

Рембранд плесна с ръце. Подплашена, свинята побягна с грухтене, последвана от своите малки. Ах, какво би могъл да стори, за да постигне нещо необикновено! Младежът чувствуваше, че в него пламти огнена екзалтация. Струваше му се, че е господар на природата, че с един скок би могъл да достигне другия бряг на Рейн, че едничък звук на гласа му би накарал да замлъкнат очарованите птици.

Той подскочи и запя. Надсмивайки се над самия себе си, даде си сметка, че без малко щеше да падне във водата и че пееше фалшиво. Тогава хвърли надалеч голямата си шапка и се хвърли на земята с лице почти до водата, усещайки под себе си смачканата крайбрежна трева. „Ама че лице!“ промърмори той, вглеждайки се в собствените си черти. Започна да намига, смръщи вежди, изплези се. Дойде му на ум за историята на Нарцис, която професор Тизиус бе разказал преди няколко дни. Духна върху водата; на мястото, където се очертаваше носът му, се образува мехурче. Е, добре, ако Нарцис бе имал подобен нос, сигурно щеше да се изплаши от образа си, вместо лудо да се влюби в него. Рембранд избухна в смях.

Колко глупав е бил досега! Той да стане учен! След като се изправи, дълго се вглежда в просторния кръгозор, по който се виждаха мирни стада. Един Овидий бе възпял красотите на средиземноморските страни; защо Нидерландия да няма гениален певец от същата величина? Нима това обширно небе и тези мъгливи хоризонти не бяха събуждали никаква страст в сърцата на хората от севера?

Рембранд би могъл да се чувствува щастлив; чувствуваше се преди всичко могъщ. Като Лукас Лайденски той щеше да стане художник, който се стреми да изразява съзнанието на своя собствен народ. Позор беше, че „Страшният съд“ е заключен в една зала на кметството; позор беше и това, че за да може някой да му се възхищава, е принуден да иска позволението на кмета. Не, това смешно положение не би могло да продължи дълго. Един ден изкуството ще бъде свободно. Нали господин Порет беше го казал? Чудесен беше този господин Порет! Той беше казал също, че Рембранд ще стане художник! Че ще има силата на истински творец!

Извади лист, изписан с бележки на латински, и без колебание го постави върху плосък камък. Бързо подостри парче въглен. После, пламтящ от вдъхновение, нахвърли с едри щрихи околния пейзаж. Неравната плоскост на камъка придаваше на скицата особен характер, който отначало малко смути автора. Не беше напълно доволен от постигнатото. В действителност му липсваха цветове. Нуждаеше се от червено. Да, но откъде да вземе червено? Опипвайки джобовете си, Рембранд намери само едно старо перо.

„Едно перо…“ — промърмори той нерешително.

После сви рамене.

„В края на краищата, защо пък не?“

Запретвайки ръкав, младежът заби перото в бялата си плът. Въпреки че стискаше зъби, цялото му тяло потръпна.

Най-сетне рисунката беше червена и черна.

Черни бяха безкрайните поля и кръгозорът, черен беше и пътят, но червени бяха дърветата, окървавени от есента.

Рембранд се прибра у дома си със светнали от щастие очи.