Ян Менс
Рембранд (55)

X

Междувременно всекидневието следваше пътя на обичайните си превратности. Лизбет бе умряла и Адриан, който пристигна да съобщи тъжната новина, порази Рембранд с жалкия си вид.

— Тъй зле ли вървят работите, братко?

— Хлябът на милосърдието е корав, той тежи на стомаха като камък.

— Но все пак той е даден с любов, Адриан.

— Стига и това, че е даден, Рембранд.

Адриан беше както винаги недодялан и недоволен:

— Аз постоянно съм се опитвал да служа на бога според силите си. Защо винаги получавах само мъка в замяна на това?

— Не зная, братко. Може би прекалено съзнателно си се опитвал да се понравиш на бога или си смятал средството за по-важно от целта.

— Вървях все по божия път Рембранд; бях смирен между смирените и работех по цял ден. Виж дрехите, които нося, те са от моята сватба. Никога не съм прахосал нищо, а същевременно се чувствувам тъй изстуден вътрешно, че треперя, като си помисля за последния си час.

Можеше ли Рембранд да отговори на Адриан, че неговото смирение всъщност е било гордост и че като е вярвал, че служи на бога, той винаги е търсел само себе си? Преминавайки през живота, Адриан беше оставил ръцете и сърцата наоколо си празни. Рембранд осъзна, че и сам той притежаваше малко от тази склонност да се затваря в себе си, че беше грубоват и с тежък характер. Но той поне се стремеше към повече ведрина.

— Ако трябваше да започвам отново — продължи Адриан с жест на отчаяние, — бих живял тъй, както живях. Но животът ми върви все така — излизам от едно отчаяние, за да навляза в друго.

Той отпусна върху коленете си своите безпомощни ръце, чиито длани бяха загрубели от работа.

— Ах, завиждам на Лизбет! Тя отиде с облекчена душа в божия дом.

— Носим ли отговорност ние за нашата природа?

Рембранд бе поставил ръка върху рамото на Адриан.

— Аз често съм мислил за смъртта, братко.

— А аз за живота, Адриан.

— Ти се стремеше към външни ефекти и не се задоволи като мен със скромна роля; ти търсеше слава и се опитваше да проникнеш в загадката на съществуването.

— Творчеството ми го изискваше, Адриан. Загадката вдъхнови най-хубавите ми картини.

— Под претекст, че създаваш изкуство, ти задоволяваше гордостта си. Това художество е лишено от смисъл и няма да намери оправдание.

Рембранд се вглежда дълго в упоритото лице на своя брат. В тоя миг му се искаше да го нарисува, за да може това ограничено същество, което осъждаше красотата, да послужи за създаване на красота, да послужи против волята си.

— Да оставим тия разговори, Адриан. Това ми е все едно. По-добре да изпием една кана от Делфт. Не се виждам всеки ден с брат си.

— За твое щастие, Рембранд — заключи Адриан почти с ирония в очите си.

Времето минаваше. Хендрикие отново очакваше дете. За пръв път в живота си Рембранд посрещна тази новина без никаква радост.

— Това дете ще има доста стар баща, Хендрикие!

— Ти не си стар, Рембранд — запротестира тя. — Колко картини и гравюри направи от зимата насам? Всеки млад мъж би могъл да ти завиди.

Добрата Хендрикие! Винаги готова да утешава!

— Може би скоро ще можем да се оженим, мила — прошепна той нежно.

— Няма за какво да бързаме, Рембранд. Чувствувам се щастлива и така. Докато се грижа за теб и за Титус, не ми е потребно нищо повече.

Тя започна да гали гъстите му къдрави коси.

„Каква сила, каква подкрепа е да имаш такава жена в трудни времена!“ — мислеше художникът.

А тя, опитвайки се да овладее вълнението си:

— Гърлото ме сърби, Рембранд! Това означава добра новина.

Бедната Хендрикие се лъжеше. Малко след сключването на позорния за Нидерландия мир с Англия — беше началото на юни — църковният съвет покани майстор Рембранд и Хендрикие Стофелс, и двамата живеещи на Голямата улица, да се явят по повод на едно „дискретно християнско напомняне“. Щяха ли те да помолят да им бъдат простени греховете, които „безчестяха всеки член на обществото, който ги беше извършил“?

Но Рембранд не се смяташе за виновен, животът му бе откровен и почтен. Защо трябваше да дава сметка пред съвета за особените обстоятелства, които го принуждаваха да действува по един или друг начин? Нямаше ни най-малко намерение да се подчини на присъдата на онези, които в неговите очи бяха най-обикновени смъртни.

— Няма да се явя, Хендрикие; ти постъпи както желаеш.

Младата жена се чувствуваше разколебана. Тя знаеше много добре, че интимният й живот с Рембранд е облагороден от взаимна любов. Но все пак не можеше да прогони чувството на известна виновност. Не беше ли настоявала пред Рембранд да не се променя нищо в сегашното им положение?

— Много ме е страх, Рембранд, да не би съветът да ни отлъчи, защото тогава никой няма да иска да купува твоите картини.

— Хайде, Хендрикие, недей да се безпокоиш толкова. Какво лошо могат да ни сторят? Уверявам те, че не ме е грижа за тях.

Хендрикие повдигна глава, за да се вгледа по-добре в лицето на Рембранд; никога до този миг не беше го виждала такъв: могъща глава върху набит врат — тя си припомни за лъва от менажерията! Да, той беше силен мъж, който не би се преклонил пред никой църковен съвет, който сам решаваше кое е добро и кое лошо и се подчиняваше само на вътрешния глас на съвестта си.

— О, Рембранд! — изхълца тя, като го прегърна. — Имаш право! Но остави ме да си поплача, не мога иначе.

Църковният съвет не се отказваше от намерението си да ги накара да му се подчинят. Получи се второ писмо, което Хендрикие поиска да й бъде прочетено. Тогава научи, че ако те продължават да упорствуват и отказват да се подчинят на моралните правила, занапред ще им бъде отказано причастие.

Това беше тежък удар за простата душа на младата жена, начало на проклятие в тоя преходен живот. Нощем, докато усещаше как се движи детето в нея, в бедната й глава звучаха думите на заплахата. Още следната вечер, без да каже на Рембранд къде отива, тя почука на вратата на съвета. Около дългата маса със зелена покривка бяха заели места дванадесет мъже със строги лица и черни шапки. Председателят, червендалест бръснат мъж, я посрещна със следните думи:

— И така, вие сте Хендрикие Стофелс, понастоящем живуща на Голямата улица? Вие не отговорихте на нашето първо предупреждение.

Хендрикие, която бе извънредно много изморена, се облегна на масата. Нямаше ли да й предложат стол?

Председателят почна да я съветва бащински, не беше лош човек, но изпълняваше своя дълг. Обясни й защо ще й бъде отказано причастие, ако не промени държането си. Хендрикие слушаше под силното впечатление на тези дванадесет строги лица, свидетелствуващи за безупречен живот: тия дванадесет благоденствуващи граждани на Амстердам можеха ли да разберат, че художник като Рембранд се движеше вън от техния духовен кръгозор?

— Съжаляваме, че майстор Рембранд не е дошъл с вас, защото в резултат на това въпросът вече не може да бъде уреден. Тъй като горепосоченият остава непокорен, за свое най-голямо съжаление аз ще бъда принуден да поискам от божия служител, който проповядва, да съобщи обстоятелствата на този тъй неприятен за паството ни случай. Като избягва да споменава, разбира се, имената.

Хендрикие затвори очи. Тя бе посрамена. Та нали всеки веднага щеше да разбере кои са тези „един наш брат и една наша сестра“?

Цялото паство щеше занапред да се отвращава от нея и да я сочи с пръст — нея, Хендрикие Стофелс от Рансдорп, обвинена в проституция.

— Ще решите ли да напуснете този Рембранд ван Рейн? — попита един от съдиите.

Но тя, въпреки отчаянието си и без да сведе очи, промълви:

— Никога няма да напусна Рембранд! Зная, че той се нуждае от мен.

— Нуждае се от вас? Как? Прислужници не липсват…

— Рембранд се нуждае от мен заради своя син, заради своето творчество. Нямам право да ви кажа всичко, господине, но на нас ни е невъзможно да се оженим.

Едри сълзи капеха върху тялото, натежало от бременността.

— Добре — продължи председателят, — плачете, щом като това ви облекчава, но докажете искреността на вашето покаяние, като се възвърнете към добродетелен живот. Все още не е късно. Ако майстор Рембранд не може да се ожени за вас, напуснете неговата къща и се върнете при майка си. Бог е милосърден към грешниците…

Хендрикие неловко постави ръце на корема си, усещайки се покрита с позор.

След като напусна стаята на съвета, тя се отдалечи като някаква сянка, самотна под сводовете на черквата, където угасваше дневната светлина.

На десетия ден от месеца на гроздобера през 1654 година, докато старият редут навличаше златна дреха на мястото на зеленината, Хендрикие Стофелс от Рансдорп роди дъщеря. В петък, 30 октомври, в седем часа вечерта детето беше кръстено в Старата черква. То бе назовано Корнелия ван Рейн, като че майка му беше законна съпруга на Рембранд.