Ян Менс
Рембранд (54)

IX

Рембранд нарисува портрет на Хендрикие. Върху фон на нежен здрач се открояваше разцъфтялото лице на младата жена. Големите й кафяви очи имаха просто, нежно и любящо изражение. Този път нямаше нужда от никакво украшение, тя носеше само обици, които подчертаваха свенливата усмивка на свежите й устни, блясъка на страните й, детския чар на добре очертаната брадичка. Гъвкавата й шия се показваше от кожената наметка, с която бяха обгърнати раменете й. Кестенявите коси обгръщаха лицето и играеха върху сериозното чело тя бе сложила на главата си чудесна баретка. Хендрикие Стофелс от Рансдорп щеше да живее извън времето. Защото онова, което художникът бе изобразил, не беше толкова нейният портрет, колкото скритият извор, от който човешката любов се струи като недокоснатата капка роса върху цвета на лалетата.

Едва бе спрял звънът на новогодишните камбани и на вратата на Голямата улица се почука. Вестоносецът, пожелавайки на Хендрикие честита нова година, й подаде един плик. Вън беше много студено. Хендрикие усети, че и тялото й се вледенява, защото този вид съобщения, скрепени с кървавочервени печати, рядко означаваха нещо добро. Тя не знаеше да чете, но се боеше, че вестта ще причини нови грижи на Рембранд.

И наистина, тъй като кредиторите на господин Тиис настояваха да им се плати, той молеше майтор Рембранд да му изплати, ако е възможно, дължимата сума. В противен случай той щял да бъде принуден да прибегне до съответни мерки.

Хендрик Уйленбург, към когото се обърнаха, не знаеше какъв съвет да даде. Сам той не беше в състояние да върне на Рембранд сумата, която бе заел от него: търговията вървеше зле, войната с Англия дезорганизираше всичко. Рембранд дори не си спомняше вече, че Уйленбург му дължи пари. Но какво щеше да стане, ако сумата, искана от Тиис, не беше изплатена в срок?

— Къщата ти ще бъде продадена, Рембранд, и за нея ще се получи ниска цена, понеже сега много големи къщи в Амстердам са празни.

Да бъде продадена къщата! Художникът никога не беше помислял за такава възможност. Това не е възможно, това би било смъртоносен удар върху неговото изкуство.

— Защо не продадеш част от скъпите вещи, които притежаваш — посъветва Хендрикие.

— Не, те представляват част от плътта и кръвта ми. Още повече, че щом къщите се продават на ниска цена, търсенето на произведения на изкуството няма да бъде по-голямо.

— Имаш право — потвърди Уйленбург. — Все пак адмирал Тромп се държа добре при Портланд и Михаел де Руйтер държа високо нашето знаме срещу по-многоброен противник в Плимутския залив. Но тази морска война струва много скъпо.

По-нататък Хендрик разви своите политически възгледи, критикувайки решението на Върховния съвет, който назначаваше за регенти на посмъртно родения син на Вилхелм II едновременно и принцесата, и бабата.

— От това разрешение — заяви той — могат да възникнат само разправии и Ян де Вит трябваше да ги предвиди.

Рембранд сви рамене. Тези въпроси ни най-малко не го интересуваха.

Тогава Хендрикие Стофелс, опитвайки се да намери някакъв изход, спомена името на Ян Сикс. Нали той беше богат? Нали ценеше изкуството на Рембранд, нали беше негов приятел? Самата тя не изпитваше симпатия към този надменен мъж, който си даваше вид, че никога не я забелязва. В неговите очи тя щеше да си остане завинаги само прислужница. Но всичко това можеше да бъде отминато! Рембранд се поколеба отначало. Той не се виждаше вече с Ян Сикс; младият благородник отбягваше къщата на Голямата улица. Докато някога оставаше до късно вечер да разговарят за изкуството и за красотата, за истината и за любовта към ближния, сега той се появяваше много рядко. Може би беше зает с предстоящия си годеж? Нали щеше да се ожени за хубавата Маргарита, дъщерята на професор Тулп?

Въпреки всички колебания през една януарска утрин Рембранд се насочи към „Синият орел“. Градът бе покрит със сняг, шейни минаваха със силен шум от звънчета.

Ян Сикс посрещна госта си приятелски, осведоми се за здравето му и за неговия син, но без да спомене за Хендрикие. Бе облегнат на голяма библиотека, със скръстени ръце, с един крак, изнесен малко по-напред. Пред него Рембранд бе седнал в голям абаносов стол и се чудеше откъде да започне. Известно време двамата се наблюдаваха, после художникът, не намирайки думи, просто измъкна едно писмо и го подаде на Сикс. Чертите на младия благородник веднага станаха по-студени и неподвижни; поетичната му душа презираше нотариалните текстове; от друга страна, цялата тази история не го засягаше.

— Какво искате от мен, майстор Рембранд?

— Един съвет, драги Сикс. Как бих могъл да събера тази сума във възможно най-кратък срок — отвърна художникът, като погледна към тежката сребърна ваза, върху която играеха отражения от пламъците в голямата камина.

— Това е една значителна сума, майстор Рембранд — измърмори Сикс, докато му връщаше листа.

Рембранд поглеждаше ту към пламъците, които поглъщаха пъновете, превръщайки ги в бяла пепел, ту към силуета на мъжа, млад и строен, пред хубавите подвързии на книгите. Все пак реши да направи още едно усилие:

— Дойдох да ви попитам, господин Сикс, не познавате ли някой, който би могъл да ми заеме тази сума?

— Вие не си давате сметка за положението! В тоя момент, когато толкова търговски къщи обявяват фалит една след друга!

Сикс, който се разхождаше напред-назад из стаята, бе видимо затруднен, загдето художникът се бе обърнал към него.

— Аз не мога нищо да ви обещая, Рембранд — заяви той най-сетне, но ще видя дали един от моите приятели… Във всеки случай, не разчитайте много.

 

 

Разтопеният сняг се свличаше по керемидите, мърсеше се с кафяви и сиви петна. Къде бе останала белотата от първия ден? В същото време Рембранд потъваше в огорчение. Наистина, опасността да бъде прогонен от своето жилище бе отстранена, бе платил дълга си, правейки заеми наляво и надясно: четири хиляди флорина от търговеца Хертсбек, същата сума от съветника Корнелис Витсен.

Господин Витсен обичаше изкуството и синът му Николас рисуваше доста добре; може би майстор Рембранд щеше да се учуди, като видеше постиженията му?… Тъй като току-що бе назначен за общински съветник, той бе в добро настроение.

— Но не забравяйте, майстор Рембранд, че този заем е само за една година!

Не, той нямаше да забрави това, защото господин Витсен се бе показал щедър. Бе заел сумата без лихва по приятелско споразумение, докато Хертсбек бе поискал пет на сто и гаранция в недвижими имущества. С оглед на това Ян Сикс от своя страна му бе броил хиляда флорина без лихва, при условие, че Рембранд посочи солиден гарант. Рембранд и Хендрикие, след дълго търсене, намериха човек, готов да им направи тази услуга, това бе Луис ван Людик, художник-любител. И така, Рембранд се представи пред съответните чиновници и потвърждаването на задълженията бе съответно регистрирано. Но още колко пъти трябваше да се подпише, преди да настъпи краят на това мъченичество?

Когато всичко свърши, Рембранд се утеши, като нарисува един Фауст, и веднага забрави за пошлостите на тоя свят.