Ян Менс
Рембранд (50)

V

Току-що подписаният мир трябваше, разбира се, да бъде ознаменуван и в областта на живописта. Говерт Флинк, Фердинанд Бол и Бартоломеус ван дер Хелст нарисуваха за правителството щедро заплатени платна. Рембранд се запита дали ще се обърнат и към него. Бяха ли забравили почитаемите управници, че той продължава да работи в ателието си на Голямата улица, или се отвръщаха съзнателно от него поради скандалната му картина „Ротата на Банинг Кок“? Но художникът, който не желаеше да се връща към миналото си, нито да рисува картини, изпълнени с оживление, дълбоко в себе си не се стремеше да получи такава поръчка.

Искаше му се да изразява своите чувства дискретно и да продължава по-нататък по пътя към вътрешното си усъвършенствуване. Що се отнася до Хендрикие, тя можеше да бъде само щастлива, тъй като Рембранд беше щастлив; но все пак се засягаше, като виждаше как го забравят. Би искала да говори за това с някого; с Уйленбург например, когото вече не виждаше, но в когото знаеше, че може да има доверие.

Търговецът на картини я посрещна приятелски.

— Защо градските съветници вече не поръчват картини на Рембранд, господин Уйленбург?

Направо зададеният въпрос сякаш го затрудни. Той почна да върти табакерата си и това продължи тъй дълго, че мълчанието стана мъчително за младата прислужница. Накрай той се реши да отговори, и то откровено.

— Отчасти и ти си виновна за това, Хендрикие.

Страшното откритие беше направено! Младата жена се надигна ужасена.

— Аз ли, господин Уйленбург?

— Отчасти да, Хендрикие. Успокой се и ме изслушай. Мислиш ли, че начинът по който живееш с Рембранд, окуражава клиентите да се обръщат към него?

— Начинът, по който живея…

Гласът на Хендрикие издаваше нейното вълнение и устните й трепереха.

Какво общо имаше тя с творчеството на Рембранд?

— Много повече, отколкото можеш да си представиш! — отвърна Уйленбург. — Разбира се, аз те ценя и те разбирам. Но богатите буржоа, които подбират своите художници, не проявяват никаква търпимост. Въпреки че, с малки изключения, те съвсем не са непогрешими, портретите им трябва да бъдат рисувани само от добродетелни хора. Важното според тях е външното благоприличие. Ето, и миналата седмица господин Ван Руйтенбург бе в моята галерия и аз се опитах да му говоря за Рембранд. Фарисеят не искаше и да ме чуе. „Как — ми каза той, — оня сатир, който живее с някакво леко момиче?“ Сега ясно ли ти е защо богаташите забравят Рембранд?

Хендрикие не проля нито една сълза, но очите й горяха.

— Положението, в което се намираш, е твърде сложно — продължаваше неумолимо приятелят на художника. — Какъв съвет да ти дам? Не мога да настоя пред Рембранд да се ожени за теб — което очевидно би било най-доброто разрешение. Но уви, за това не може да става дума.

— Не може да става дума ли, господин Уйленбург?

Той остави табакерата си върху масата и се наведе към младата жена, за да й разкаже онова, което знаеше за завещанието на Саския.

— Ако Рембранд се ожени повторно, загубва доходите от наследството. Вярваш ли, че имате достатъчно средства, за да запазите домакинството и след като се лишите от тези пари?

Хендрикие безпомощно сведе рамене и с усилие промълви:

— Не зная. Почти нищо не знам за работите на Рембранд.

В действителност Хендрикие не беше тъй наивна, тя отлично знаеше, че ковчежето е празно. Не се ли бе наложило самата тя да плати от джоба си някои малки дългове?

— Е добре — заключи Уйленбург, — по-хубаво би било да знаеш, че Рембранд по отношение на парите е съвсем неразумен. Той винаги харчи повече, отколкото печели.

Стигнала вече близо до вратата, Хендрикие заяви спокойно:

— Благодаря, господин Уйленбург. Сега знам какво трябва да бъде моето поведение.

След като се върна, тя не спомена нищо за това посещение. Но установи, че търговецът на картини имаше право. Щом получеше малко пари, Рембранд се държеше тъй, сякаш разполагаше с хиляди флорини. При всяко излизане из града се връщаше с някое дребно украшение, разпятие от слонова кост, богато инкрустирана арфа, и какво ли не още…

Към края на юни се получи нотариално заверено писмо от Герти Диркс. Откакто напуснала къщата на Рембранд, заявяваше тя, било й невъзможно да се оправи. Наложило се да заложи всичките си имущества и сега искаше финансова подкрепа.

Рембранд не бе забравил, че тя бе живяла седем години в неговия дом; веднага заговори да изпрати няколкостотин флорина. Хендрикие се обезпокои, защото от нейните собствени спестявания, на които бе посягала толкова пъти, не бе останало вече почти нищо. Не беше ли по-добре да обещаят на Герти месечна издръжка? По този начин щяха да знаят докъде биха стигнали нейните искания.

— Но всичко, което тя има, е заложено! Знаеш ли, че съм й дал и скъпоценности?

Да, Хендрикие знаеше, че в ръцете на Герти беше хубавият диамант на госпожа Саския, както и някои украшения. И като си налагаше да не проявява и най-малка ревност, тя все пак не можеше да не помисли, че трябва да се съжалява, за това положение.

— Не би ли било разумно и ние също да си послужим с посредничеството на нотариус?

Наистина, си каза тогава Рембранд. Това момиче, с цялата си простота, има и умни хрумвания; то му напомняше малко за собствената му майка.

Нотариусът Ламберти, когото посети една хубава сутрин, му предложи удобен стол. Рембранд показа писмото от Герти.

— Но това е съвсем ясно, майстор Рембранд! Искат да изтръгнат от вас пари. Не се оставяйте да ви се налагат! Вие можете да я настаните в приют, да й купите канарче и ментово дръвче в саксия, но не развързвайте кесията си.

— Все пак — отвърна Рембранд, — мой дълг е да й помогна!

— А защо? Седем години служба у вас, това не е чак толкова много и тя няма още четиридесет години.

— Тя твърди, че е болна.

— Разбира се, всички жени на тази възраст са болни, ако няма някой мъж край тях.

Господин Ламберти се вгледа в Рембранд с лукавия си поглед.

— Предполагам, майстор Рембранд, че вие не сте водили с тази Герти само платонически разговори. Нали?

Рембранд кимна утвърдително с глава.

— Е добре, преди всичко трябва да ви посъветвам никога да не признавате това обстоятелство, защото то би могло да ви навлече сериозни неприятности.

— Хайде де, кого би могло да интересува това.

— Пазете се. Една жена, изоставена от своя любовник, е способна на всичко. Уверявам ви. От друга страна брачният съд не се шегува при подобни случаи. Да, тия господа изпитват нужда да покажат, че и те са полезни с нещо. Особено вие, майстор Рембранд, имате интерес да сте предпазлив, защото репутацията ви е твърде компрометирана…

Рембранд го погледна учудено.

— Да, майстор Рембранд, зная по какъв начин говорят за вас. Да не си мислите, че в един голям град като Амстердам никой не обръща внимание на своя съсед? Уверявам ви, няма човек, който да не е чул да разправят, че живеете със сегашната си прислужница.

Рембранд побледня от гняв.

— Кои са тия мръсници, дето са имали нахалството да се занимават с частния ми живот?

Настъпи кратко мълчание:

— Целият град — каза нотариусът. — Щяхте да узнаете, ако бяхте обърнали внимание на онова, което се говори. Аз дори не бих се учудил, ако именно Герти Диркс се е погрижила ловко за разпространението на мълвата.

Рембранд почувствува, че главата му се върти. Ето какво било положението, а той, нещастникът, не беше забелязал нищо! Цял Амстердам се подиграваше с него, презираше Хендрикие.

— Нека да завършим, драги господине. Какво ме съветвате да направя?

— Засега нищо, майстор Рембранд.

— Моето мнение не е такова. Герти Диркс се е грижила предано за сина ми и за мен. Между другото, тя го посочи за свой единствен наследник.

— Хм! Кой знае какво ли притежава!

Тогава Рембранд му довери, че тя разполага с различни украшения на жена му.

— В такъв случай положението е друго. Да уговорим една спогодба. Предложете да й плащате годишна издръжка, да речем по сто флорина, при условие че наследството няма да претърпи някакви изменения.

— Не, двеста…

— Това би било твърде много, защото и без друго тя ще иска да се увеличи първоначално предложената сума.

— Ще й дам 160 флорина годишно — викна Рембранд нервиран, — и двеста флорина еднократно това е въпрос на част — за да вземе бижутата от заложната къща.

На връщане на Рембранд му се стори, че всеки минувач го разглежда с любопитство, сякаш е някакъв слепец!

Ударът беше тежък за него, разбираше, че е загубил спокойствието, към което винаги се бе стремял. Обиждаха го, заплюваха го. Е добре, той все пак отново щеше да се залови за работа, с творчество щеше да отговори на клеветите.

Какво друго му оставаше да направи, освен да се ожени за Хендрикие и да устрои празненство, което да заслепи цялото население на Амстердам? Тогава щяха да опознаят Рембранд ван Рейн и Хендрикие Стофелс. Тя щеше да носи черно кадифе, украсено с малинова дантела; тежестта на облеклото щеше да подчертава женското й достойнство, бисери и скъпоценни камъни щяха да красят врата и китките й; щеше да бъде истинска радост да я съзерцава човек! Той щеше да върви до нея, горд като принц. Та не беше ли същински крал в областта на изкуството? Щеше да носи наметка от червено кадифе, шапка с пера, дантелена яка и шпага. Луксозна каляска щеше да ги отведе до Старата черква, в която бе нарисувал шествието на гражданската гвардия. И както тази творба беше замислена като фанфарен звън, сватбата на майстор Рембранд също щеше да прозвучи като фанфарен звън и всеки щеше да види какво презрение изпитва той към дюкянджиите!

Когато се върна в къщи, още с отварянето на вратата го лъхна познат мирис на малц. На стола бе захвърлено черно палто, като онези, каквито носеше Адриан. И наистина беше той.

— Добър ден, братко, как си?

— Благодаря, Рембранд. Бог ми отрежда тежки изпитания.

Хендрикие остана в кухнята. Не пожела да се изкачи, оставяйки двамата братя да си поговорят сами. Постара се да приготви хубава вечеря.

В Лайден нещата вървели зле. Работата, извършвана в мелницата, едва можела да покрива данъка върху вятъра. Въпреки мира, целият край задлъжнял, цените на хранителните продукти се повишили. Никоя работилница за бира не работела с пълен капацитет и мелниците се въртели едва-едва. Хиляди жители на града били записани като нуждаещи се.

И тогава дойде признанието:

— Също и аз, братко, също и нашата сестра Лизбет.

— Лизбет! — повтори Рембранд. (Отдавна не беше помислил за нея). — Как е тя?

— Бог й отне разсъдъка, невинна е като дете.

— А ти, Адриан?

— След като работих цял живот, доживях шейсетата си година, за да се храня от подаяния. Дойдох в Амстердам, за да ти кажа всичко, както си е. Защото поне твоите работи вървят добре.

Рембранд положи ръка върху рамото на Адриан.

— Щастлив съм, че дойде, братко, няма да те изоставя. Всички Ван Рейновци са солидарни, не съм забравил времето на улица Водопойна.