Ян Менс
Рембранд (49)

IV

На 5 юни 1648 година сутринта тържествени тръбни звуци отекнаха от височината на кулата на старото кметство. Един херолд пристъпи пред прозореца на заседателната зала: мирът бе настъпил! Испанският крал признаваше независимостта на Съединените провинции на Нидерландия. Занапред в герба на републиката върху главата на лъва щеше да има корона.

Този ден черквите бяха препълнени от верующи и улиците гъмжаха от шумна тълпа мъже и жени. Титус и Хендрикие, които бяха излезли да видят зрелището, се върнаха възхитени.

— Рембранд, и ти трябва да отидеш, градът е украсен като в приказка!

Рембранд отказа; разбира се, споделяше всеобщата радост, но трябваше да работи. Картината му, изобразяваща целомъдрената Сузана, беше почти готова. Господин Адриан Барк бе почакал малко повечко, за да я получи, но бе вложил сполучливо своите петстотин флорина. Получаваше прекрасно голо тяло, в червеникавокафяви и яркочервени тонове, за което бе позирала Хендрикие.

У художника също можеха да празнуват победа. Герти Диркс бе отстъпила кралския жезъл, взет сега от Хендрикие Стофелс. Разбира се, заминаването на Герти беше мъчително. Съсипана, изпаднала в нервно разстройство, тя бе изразила докрай любовта си към сина на Рембранд, защото правеше от Титус наследник на цялото си имущество. Най-сетне Рембранд можеше да се наслади на спокойствие в собствената си къща! Какво великолепно лято! Той изживяваше радостно всеки ден. Придружен от Титус и Хендрикие, бе отишъл в Рансдорп, чиято голяма камбанария господствуваше над тучни ливади. Майката на Хендрикие ги бе посрещнала в къщичката от червени тухли, тъй ниска, че когато вдигнеше ръка, Рембранд достигаше до тавана.

Хендрикие го бе помолила да не казва нищо за техните отношения на майка й — тя не би могла да разбере…

Селцето се състоеше от няколко разкривени къщички; то подслоняваше надничари, които работеха по чифлиците и вечер, прегърбени от умора, насядваха около бедната вечеря. Само някои от тях притежаваха по една крава, повечето, като майката на Хендрикие, имаха по една коза. Скоро тази коза стана любимка на Титус.

— Татко, и аз искам една козичка. Ще си живее в нашия двор и аз ще й бера трева около укрепленията.

— Козите са много скъпи, моето момче — отвърна Рембранд, усмихнат. — Ако искаш да си купим една, най-напред ще трябва да пестим. Съгласен ли си?

Въпреки своите шейсет години, майката на Хендрикие беше още пъргава. След смъртта на нейния Херберт, преди двадесет години, цялата тежест на домакинството бе паднала върху нея. С девет деца — Хендрикие тогава още не била проходила — животът й не бе преминал леко.

Албертина разказваше за преживяното, изтривайки по някоя сълза, после наряза филии чудесен хляб, опечен от нея. Рембранд се почувствува щастлив от тази чиста простота. Хендрикие бе постлала разкривената маса с покривка на сини квадрати, подредила бе четири пръстени чинии, но домакинството не разполагаше с четири ножа! Имаше по четири филии хляб на човек, към които по избор можеше да се добави сирене или масло. Титус бе пожелал да вземе и от двете, но му отказаха това излишество, осъдено от традицията.

Когато се свечери, Рембранд се възхити от лилавата светлина, която се разпръсваше върху лицата на Титус, Хендрикие и мама Албертина. Той се проникна от спокойствието на атмосферата, по-съсредоточен от всякога…

Хендрикие внасяше в къщата на художника отмора и успокоение. Отношенията между двамата се ръководеха не от някаква бурна страст, а от нежността на привързаността, която никога не може да се насити. Ето, такова щастие подхождаше на Рембранд, най-сетне той можеше да живее изцяло за своята работа.

Но все пак понякога любовта гореше с по-ярък пламък. В подобни мигове бе нарисувал Хендрикие такава, каквато я виждаше при събуждане, бялото й рамо върху възглавницата, гръдта, прикрита под завивката. Обичаше ли тя истински Рембранд? Това беше въпрос, който младата жена не си задаваше никога. Откакто бе я целунал под лунната светлина, тя живееше в непрекъснато очарование; съществуването й се бе превърнало в хубав сън. Движеше се из къщата усмихната, винаги готова да гали и да пее. Бледите страни на Титус се зачервяваха, когато участвуваше в игрите му, защото и самата тя обичаше да се забавлява като дете. Любов? Привързаност? Имаха ли значение думите, с които би могло да се изрази онова, което изпитваше? Отношенията й с Рембранд бяха възможно най-чистите отношения между мъж и жена… Това поне изразяваше автопортретът, който художникът бе нарисувал през онези дни, седнал пред масата и осветен от отворен прозорец. Изглеждаше спокоен, господар на себе си, въпреки че бе преживял жестоки изпитания. Тази творба — гравюра — го представяше облечен само с работна дреха и шапка на глава. Занапред той вече нямаше да употребява барети, нито изкусни прически, нито кадифени дрехи, нито стоманени каски. В този автопортрет, който се прибавяше към дългата поредица от предишни автопортрети, мъжът се стремеше само към спокойствие и сдържаност като отшелник.

Рембранд отново търсеше вдъхновение в библията: разказите за добрия самарянин и за Христос в Емаус, които вече му бяха послужили за сюжет, сега бяха отразени, без да е необходима вътрешна борба. Окуражаван от Хендрикие, той предаваше собствените си представи, изпадайки в състояние на пълна хармония.