Ян Менс
Рембранд (48)

III

Много дни минаха, преди художникът да се реши. Хубаво щеше да бъде да отиде при Ян Ливенс, но трябваше ли да обезпокои младоженците по време на медения им месец — тъй като междувременно Ян се беше оженил? Да се ожени за Герти? Решително, не. Да започне наново живота си с млада жена? Самата мисъл за това го смути дотолкова, че отиде да охлади главата си със студена вода. Хендрикие, която беше в кухнята, му подаде чист пешкир и го запита дали не е изморен.

Как да й отговори, че би желал да даде майка на Титус? Понякога Рембранд си казваше, че един разумен разговор с Герти би бил най-простото разрешение. Той би й изповядал: „Герти, аз съм ти безкрайно признателен, че ме поддържаше тъй храбро, когато бяхме ударени от болестта и от смъртта. След това ти беше добра посвоему, когато видя, че съм заплашен от самотата и измъчен от чувствено желание. Но това време отмина. Сега си давам сметка, че нашата връзка не почива на истинска любов, тоест върху една духовна общност, и фалшът на нашето положение ме задушава. Герти, ти никога не си дори погледнала моите картини! Когато влизаш в ателието, то е, за да изтриваш прах или да миеш. От друга страна аз не мога без модел за Сузана, за Батсеба… Даная? Не, вече няма да рисувам Даная. Подобно тъй бляскаво въодушевление, уви, не се случва два пъти в живота на един художник. Но така или иначе, моделът, от който се нуждая, трябва да бъде млада и хубава жена. Зная колко болезнени са за тебе моите думи, Герти, но твоето женско тяло не ме привлича вече. При това положение би било низко да продължавам да живея с тебе. Разбери все пак, че съм зрял мъж, а не старец, който се опитва да стопли своята немощ от присъствието на пламенна млада жена.“

Но възражението идваше почти веднага:

„Мислиш ли сериозно, Рембранд, че би могъл да говориш така на една жена, тоест на едно същество, глухо за разума? Стига сантиментални извъртания! Скъсай без много приказки с твоята икономка, и то колкото е възможно по-скоро. Не липсват млади жени, които биха се почувствували щастливи да носят името госпожа Ван Рейн.“

Камбаната на Южната черква отекна три пъти и звукът й заглъхна в нощната тишина. Рембранд не можеше да заспи. Хладно бе през тази ранна пролет, а ръцете му се потяха, устата му се изпълваше с горчивина. Не можейки да издържа повече, реши да слезе на долния етаж да потърси чаша студена вода. След като се измъкна от леглото, отиде към вратата, затваряйки я след себе си с безпокойство.

Студената и бяла светлина на луната нахлу в стаята. Той се загледа в малкия вътрешен двор, заприличал на седефена черупка, в която един преобразен бъз имаше вид на разцъфнало бадемово дърво. Внезапно се чу лек шум, едва доловимо изскърцване на врата и стъпки отекнаха по мраморните плочи. Някаква сянка закри бъза, минавайки пред прозореца на Рембрандовата стая — тънък силует върху белия фон на двора. Сънуваше ли? Човек би казал, че това бе видение от Аркадия, пасторална картина от Елсхаймер, или от великия Караваджо…

Но това бе жива действителност: очарователна млада жена, в която Рембранд без труд позна Хендрикие. Близо до бъза тя стоеше окъпана в сребърна светлина; двете й дълги плитки бяха свързани на тила, широкият отвор на нощницата й откриваше шията, прилепваше към формите на нейното тяло.

Шумът, предизвикан от едно неволно движение на художника, я накара да подскочи. Бърза като сърна, тя се устреми към вратата, затваряйки я след себе си с безпокойство. Но Рембранд я бе изпреварил; слязъл по кухненската стълба, той вече беше там, пред нея, с разтуптяно сърце, а двете му ръце се протягаха към раменете й с безкрайна предпазливост. Закръглеността на тези рамене прилягаше тъкмо на неговата прегръдка.

— Мила — каза той с дълбок глас. — Мила…

Хендрикие прекара ръка по челото си.

— Сънувах — прошепна тя, — и това беше тъй странен сън, майстор Рембранд.

— Продължавай да сънуваш, мое дете.

Той беше взел ръката на девойката, тази загрубяла длан, която тъй много бе работила в неговата къща.

— Няма ли никога да я издърпаш? — попита той с глас, който се опитваше да овладее.

Хендрикие вдигна към него добрите си очи с цвят на лешник, позлатени от светлината на свещта.

— Хендрикие, искаш ли да бъдеш майка на Титус?…

Майка на Титус? Усмихвайки се с цялото си лице, тя обгърна врата на Рембранд.

— А също и майка на майстор Рембранд — прошепна щастливо тя.