Ян Менс
Рембранд (40)

XVI

Петък вечер, на Голямата улица. През малките стъклени кръгчета, обрамчени с олово, от един прозорец на приземния етаж Рембранд гледаше как улицата бързо потъва в мрак. Евреи с бледи лица, обгърнати в копринените си кафтани, бързаха към близката синагога. В отсрещните къщи свещници с по седем свещи осветяваха съботната обстановка. И Рембранд се усмихваше, защото му допадаше тази атмосфера, изпълнена с успокоение, към която, като подходящ декор, се прибавяше снежният пейзаж на зимата на 1640 година.

Казваше си, че направи добре, като купи тази къща. На улицата на Сдружението на стрелците, където бяха загубили Ромбертус и Корнелия, Саския се чувствуваше зле. След смъртта на момиченцето веднага се бяха преместили в една голяма влажна и тъжна сграда, която в квартала наричаха „Сладкарница“. Ателието му там беше зле осветено и постоянно имаше течение от недобре затворените прозорци. Тогава художникът реши да купи свое собствено жилище, жилище построено неотдавна, и най-сетне спря избора си на една хубава къща, разположена близо до шлюза Свети Антоний.

Собственикът искаше за нея тринадесет хиляди флорина. Цената беше висока. Но тъй като човекът изпитваше най-живо възхищение към Рембранд, задоволи се с хиляда и двеста флорина в брой, като останалата част можеше да бъде изплатена на шест или седем годишни вноски.

Рембранд с изненада установи каква мъка му струваше събирането на хиляда и двеста флорина. Налагаше се да изплати хонорарите на доктор Буено и да плати на аптекаря, да покрие разноските по погребението, да купи надгробен паметник, да изхарчи не малко пари за пренасянето; като връх на всичко болната Саския имаше нужда от допълнителна прислужница за поддържане на домакинството. Така че в края на краищата не остана много нещо в ковчежето, където Рембранд прибираше своите спестявания.

Всъщност отдавна капакът на това ковчеже не беше повдиган. От месеци насам можеше да се каже, че художникът вече не работи.

Пред прозореца, по който оставаше още неразтопен сняг, Рембранд бе потънал в размисъл. Въпреки че се унасяше в очарованието на улицата, мислеше и за паричните си затруднения. Защо от Хага не изплащаха изпратените две картини за Исусовите страдания? Това беше дразнещо наистина! Бяха му стрували толкова мъка и труд. Защо?

Внезапно се изправи. На масата имаше мастилница и перо. Вместо постоянно да се двоуми, не беше ли по-добре да драсне няколко думи до Константин Хюйгенс. Да, а нямаше ли по този начин да създаде впечатление, че няма доверие? Колко жалко, че тъкмо сега Саския не беше до него! Тя винаги му даваше добри съвети при деликатни положения.

„А ако отида при нея? — питаше се той полугласно. — Това ще й достави удоволствие и същевременно ще изпълня задължението си към леля й. Откакто умря пастор Силвиус, не съм пристъпвал прага на техния дом.“

Когато посягаше да вземе палтото си, отново се разколеба. Защо трябваше да безпокои болната Саския с парични въпроси? Нима беше дете, та да трябва да иска мнението на другите за всяка своя постъпка? Не, той ще отиде при жена си, но преди това ще пише до Хага. Без да предупреди никого.

Жилището, което семейство Ван Рейн имаше на Голямата улица, беше наистина хубаво. Навред стените бяха покрити с картини и гравюри. Дори и Саския бе помогнала на Рембранд при подреждането на платната в хола — няколко малки картини на Йорис ван Шутен и един пейзаж от Херкулес Зегерс. Художникът понякога дълго го съзерцаваше; също тъй обичаше продължително да разглежда и гравюрите на големия непризнат майстор. Зегерс бе умрял безславно. Един ден, съвсем пиян, се бе търкулнал по стъпалата на стълбището.

„Вярно е — отвръщаше сам на себе си Рембранд, когато мислеше за нещастния край на художника, — но неговото творчество продължава да живее и това е единственото нещо, което има значение!“

В подножието на стълбището имаше картина в сив тон от Ян Порселис, спомен от Лайден. После, във всекидневната стая, най-ценните платна — от Ластман, Ян Ливенс, Говерт, Янсзон, Франц Халс и картината му от Джорджоне.

Да, жилището беше хубаво.

Най-горе беше ателието на майстора. Добре осветено, то бе отделено от ателието на учениците с малка стая, в която Рембранд пазеше всичките си съкровища, събирани още от далечното време на аптекаря. С една дума, той водеше живот на голям художник, но на голям художник, чиито вкусове струваха ужасно скъпо.

 

 

От Константин Хюйгенс беше поискал две хиляди флорина. В отговора си секретарят на принца отговаряше любезно, но ясно, че парите са много. Изпаднал в ярост, Рембранд се готвеше да скъса писмото, когато в стаята влезе Саския и му припомни, че някои сметки остават неизплатени. Как беше възможно това? Дългове! След като бе работил в продължение на години като каторжник и бе печелил купища пари!…

Саския почна да обяснява. Тя винаги е била пестелива, но една голяма къща изисква много разноски. Само като си помисли човек колко много трябва да се харчи за дърва, за отопление и за свещи!

— И после, Рембранд — прибави тя, — ти купуваш толкова скъпи вещи, а си единственият, който внася пари в семейството. Аз не съм богата, за каквато ме мислеше. Оказваш се свързан с една фрисландка без никакви истински имущества.

Обезоръжен от тази забележка, той прегърна жена си.

Но трябваше да се заеме с работа, това беше ясно! Отново трябваше да почне да печели хиляди и хиляди флорини. Като начало налагаше се да отговори на Хюйгенс. Не, нямаше да се остави на хората от двореца.

— Наистина ли имаш нужда от пари, Саския?

В гласа му се долавяше решителност.

— Но да, мили. Последните ти покупки погълнаха всичко, което ни оставаше. А все пак трябва да ядем!

При тази забележка художникът не можа да се сдържи и се изсмя. Пари за ядене. Все пак не бяха стигнали дотам?

— Е добре — каза той с примирителен тон. — Веднага ще пиша на Хюйгенс. И да проявим господарска щедрост, щом като той не я проявява. Ще му оставя пълна свобода да определи сам цената на двете картини. Всъщност, Саския, колко точно ти трябват?

Младата жена се замисли за миг.

— Хиляда и двеста флорина — каза тя.

— В такъв случай да не проявяваме господарска щедрост. Ще поискам хиляда и двеста флорина от Хага и нито стотинка по-малко. Хиляда и двеста флорина за две картини върху Исусовите страдания от майстор Рембранд! Кой дава повече? Никой? Продадени на негово превъзходителство принца на свободната република на Съединените провинции Фредерик-Хендрик!

И по-тихо:

— Между нас да си остане, мила Саския, той е по-малко щедър от най-лошия евреин от търговския квартал!