Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La vie passionnee de Rembrandt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус(2014)

Издание:

Ян Менс. Рембранд

Холандска. Второ издание

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Величко Маринов, 1981

Художник-редактор: Веселин Христов

Техн. редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Виолета Славчева

 

Дадена за набор на 10.I.1981 г.

Излязла от печат на 30.X.1981 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 18,50

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

 

Jan Mans

La vie passionnee de Rembrandt

Intercontinentale du Livre

Paris, 1956

История

  1. —Добавяне

XIII

С настъпването на хубавите дни богатите търговци и благородниците бяха напуснали града, за да потърсят подслон сред свежестта на вилите си, построени по бреговете на Амстел и на Вехт. Те прекарваха времето си, като се забавляваха да играят на любов, или пък да ловят риба, или да ходят на лов. Най-изтънчените отиваха да слушат песните на птичките по островчетата и виковете на пауните из сенчестите алеи.

Саския също беше напуснала Амстердам: Хиета току-що бе родила дъщеря и това събитие трябваше достойно да се отпразнува. Бе доверила желанието си на Рембранд с известно безпокойство.

— Искаш да идеш във Фрисландия? — бе отвърнал Рембранд усмихнат. — Но това е много хубаво! Аз ще остана тук да поработя и ще се справя добре, докато се върнеш.

И така Саския се беше качила на кораба, изпратена до пристанищния кей от мъжа си, който носеше бебето.

— Да се грижиш добре за Ромбертус! — заръча той. — Недей да правиш сметка на парите. Искам във Фрисландия да разберат, че си жена, която живее в охолство, щастлива, загдето е съпруга на художника Рембранд.

Камбаната бе отброила двата си удара.

— Довиждане, Саския! След три седмици ще те чакам тук!

„Олденхове“ бавно се отдалечи и докато широкия му силует се забелязваше, Рембранд продължаваше да размахва шапката си.

Този ден нямаше настроение да работи. Три седмици без жена му и без детето, това беше цяла вечност. В него се загнездваше чувството, че е загубил всичко, че отново е станал самотникът от времето, когато живееше у Хендрик Уйленбург, само че лишен от младостта.

На пътя му имаше някаква кръчма. Той влезе почти без да обърне внимание на това и поръча халба бира, която остави да се стопли на слънцето с пълно безразличие. Глупави мисли минаваха през главата му. Ами ако някоя буря погълнеше целия кораб! Ами ако малкият Ромбертус паднеше в морето при някое несръчно движение на Саския!

Малко по-късно вървеше покрай Дамрак, където чу как камбаната отби девет часа. Сепна се. Нима само два часа бяха минали откак „Олденхове“ се беше отделил от кея на Тексел! Нима това бе възможно? Часовникът трябва да беше повреден. Но не, беше наистина девет часа. Смяната на караула го потвърждаваше без никакво съмнение. Пъстрото шествие на войниците, въоръжени с мускети, алебарди и пики, минаваше по Дам, марширувайки под такта на барабаните зад развятото знаме. От време на време кратка заповед разсичаше еднообразието на тази организирана врява.

Рембранд тръгна в крак с войниците. Колко лесно тялото възприемаше ритъма! Едно, две! Едно, две! Това пречи да се разсъждава!

Достигайки до къщата на Уйленбург, той спря, не защото толкова държеше да види търговеца на картини, но домакинът бе на прага и му махаше с ръка. Нямаше как да избяга.

— Дошъл е един любител от Германия — му каза Уйленбург, като го побутваше към галерията си. — Той иска да ти говори.

Рембранд не възрази. Този или някой друг…

Разговорът беше обикновен, но след като се прибра в ателието си, художникът си припомни някои думи на своя приятел. Тъй като германецът, изглежда, обичаше старите поговорки и бе помолил двамата холандци да му направят честта да запишат по някоя пословица в неговия албум, Уйленбург бе побързал да надраска някаква максима за умереността. Едва сега Рембранд разбра намека. Търговецът на картини беше имал предвид именно него.

„Лукас Лайденски сигурно има пръст във всичко това!“ — измърмори той, като ритна една табуретка, поставена не на място.

И наистина, историята за търга бе вдигнала голям шум из града.

„Те много се лъжат, ако си мислят, че ще се прекланям пред пристави и всякакви други важни благородници. Аз съм художник и свободен човек!“

Едно огледало отрази лицето му. За миг се спря и се вгледа в израза на очите си. Не, не можеше да познае този поглед. И веднага:

— Филип!… Хей, Филип!…

Филип Конинк беше един от неговите ученици. Той дотича задъхан.

— Донеси ми бързо едно платно. Кое ли? Да!… Вземи онова, на което горната част е изрязана в полукръг. Смятах на него да нарисувам портрета на кмета, но нищо!

На масата имаше кадифена шапчица. Той дори не си даде труд да търси по-далеч. Сложи я на главата си, а после се обви в палто, поръбено с кожа, и веднага започна да работи. Нанасяше боите едновременно плавно и енергично. И рисуваше своя портрет, портрета на един човек, който съзнава могъществото си, на един мелничарски син, чийто поглед бе станал заповеднически като погледа на някой крал.

 

 

Докато Саския беше във Фрисландия, Рембранд не преставаше да работи с някакво ожесточение. Това беше едничкото му спасение и той го знаеше. Цели часове минаваха неусетно; изпитваше своеобразно опиянение да се съсипва така пред някое платно. Хранеше се съвсем малко, не говореше с никого; някои от учениците помислиха, че е полудял.

Започна голяма композиция: „Ослепяването на Самсон“. Но с такава настойчивост, че учениците бяха съвсем смаяни. Постоянно трябваше да позират, да заемат различни пози, да почват отново, да внасят малки изменения, да излизат съобразно желанието на гръмкия му глас, а после, при съответно повикване, да се връщат. Нестихваща буря отекваше в ателието. Стигна се дотам, че майсторът си позволи да говори грубо на кроткия Говерт Флинк, който се оттегли, без да каже нито дума, но набързо опакова вещите си и напусна къщата завинаги. Така си отиде един стар ученик…

Когато узна за заминаването му, Рембранд се разгневи, викайки високо, че е непоносимо човек да губи времето си с банда от никаквици, лишени от талант.

Накъсо казано, беше станал омразен!

Ала необходимостта да се прекарат три седмици без Саския не беше ли нещо, което би могло да подлуди и най-уравновесения мъж! И все пак една вечер вратата се отвори, и то доста преди края на определения срок.

Той беше вдълбочен в библията, която четеше при светлината на една свещ. На прага се очерта силуетът на стройна жена.

— Саския!

Да, беше тя; с Ромбертус на ръце.

— Влизай, мила, влизай бързо!

Рембранд се втурна към жена си, грабвайки детето в прегръдките си.

— Защо се връщаш вече? Да не се е случило нещо?

А тя:

— Ще ти разкажа… Нека да си почина за миг; много съм изморена.

Докато люлееше заспалия си син, художникът научи, малко по малко, подробности около пътуването.

— Цяло проклятие е да имаш семейство като моето — казваше Саския. — Всички се съюзиха, за да ме критикуват и най-ревностен беше Улрикус. Не минаваше ден, без да ми говори за моя брак; естествено, несполучлив брак; пълно несъответствие, същински срам! Накрай не можех повече да слушам. Струваше ми се, че полудявам…

Рембранд полека остави Ромбертус в люлката и се приближи към жена си, за да я прегърне. Гневът срещу тия негодници от Фрисландия все още не го обземаше; беше твърде щастлив от завръщането на Саския. Но знаеше, че избухването му щеше да се разрази ужасно. Засега отнесе изморената млада жена на леглото и изми ръцете и лицето й с парфюмирана вода.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

Тя поклати глава отрицателно. Чувствуваше се добре така. Не желаеше нищо.

За няколко дни Саския се оправи благодарение на грижите, с които я обгръщаше нейния мъж. Сега, когато тя беше вън от опасност, у него малко по малко започна да се надига гняв, който не можеше да овладее. Щеше ли да избухне? Щеше ли на свой ред да се качи на кораба, за да отиде при Уйленбурговци и да каже истината право в очите на тези горделивци? За щастие, скоро си даде сметка, че това не би било правилно решение.

Още веднъж се наложи да потърси успокоение в работата. Тъкмо по това време му попадна една картина на Тербрюген; тя представляваше засмян циганин, някакъв веселяк, който сякаш се надсмиваше над всички глупави условности на човешкия живот.

Направи по нея една гравюра и се успокои.

Да, това беше истинското разрешение! Не бяха ли смешни тези фрисландски Уйленбурговци със своите аристократични предразсъдъци. А Рембранд не им приличаше! Той беше странствуващият рицар и бе спасил Саския от техните нокти, за да я поведе към светлината.

Навличайки тъмночервена дреха, препасвайки шпага, поставяйки на главата си кадифена шапка, украсена с пера, той повика:

— Саския! Ела тук, мила! Облечи най-хубавата си рокля, сложи си бисерна огърлица и златна верижка!

После, когато това бе направено:

— Седни тук, на коленете ми, за да те прегърна с мелничарските си ръце! Виж, напълнил съм до горе с мискетово вино тази хубава чаша! Защото ще пием за нашата любов, Саския, за нашето щастие! Да се смеем над ония, които биха искали да разкъсат нашата спойка, да се смеем до сълзи!

Това беше първият радостен автопортрет на Рембранд.

Уви, преди още да изсъхнат боите по картината, малкият Ромбертус се разболя. Остра кашлица разкъсваше гърдите на бебето. Повикан набързо, доктор Буено не скри своето безпокойство.

— Майстор Рембранд — предупреди той художника, като го дръпна настрани, — пригответе се за най-лошото.

И набързо напусна къщата, загърнат в широката си наметка.