Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La vie passionnee de Rembrandt, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Пенчо Симов, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ян Менс. Рембранд
Холандска. Второ издание
Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1981
Редактор: Здравка Петрова
Художник: Величко Маринов, 1981
Художник-редактор: Веселин Христов
Техн. редактор: Ирина Йовчева
Коректор: Виолета Славчева
Дадена за набор на 10.I.1981 г.
Излязла от печат на 30.X.1981 г.
Формат 60/90/16
Издателски коли 18,50
ДП „Д. Найденов“ — В. Търново
Jan Mans
La vie passionnee de Rembrandt
Intercontinentale du Livre
Paris, 1956
История
- —Добавяне
X
След като прекара няколко дни в семейната къща, тъй благочестива и изпълнена с покой, Саския осъзна, че вече по-добре разбира своя съпруг. Рембранд бе заминал за Ротердам и Нели бе започнала да разказва всевъзможни случки, свързани с детството на най-малкия си син. В замяна на това младата жена обясняваше колко много е ценен талантът на художника в Амстердам.
— Той винаги ще търси нещо — каза тогава мама Нели, разкривайки до каква степен познава истинския характер на Рембранд. — Това е момче, винаги привличано от някаква мечта, мечта, която сам той мъчно би могъл да опише. Той живее вън от действителността, или по-скоро вижда света с по-други очи, не като останалите смъртни. Саския, вие никога не бива да забравяте това. Той често се държи като дете и ако не внимавате, последиците биха могли да бъдат много лоши.
После добави:
— Ще ви бъде трудно да му бъдете добра съпруга, Саския, както на мен ми беше трудно да му бъда добра майка.
— Ще направя всичко, което зависи от мен — обеща младата жена.
Подир това мама Нели започна да разказва за другия си син, за този Адриан с тъй мъчен характер, винаги мрачен.
— Няма ли да му отидем на гости, мамо?
Нели я погледна с признателност.
— Ще идем — отвърна тя. — Трябва да ви предупредя, да не се ужасявате от неговите маниери. Той е много затворен и не се отпуска дори и пред жена си. Винаги незадоволен, но праволинеен и работлив.
— А Лизбет — запита Саския, — мислите ли че тя е щастлива?
— Не, не е щастлива. Сърцето й е дълбоко наранено. Но какво да се прави, има случаи, при които дори и майката не може да помогне. Трябва да се осланяме на бога.
След това дойде ред на историята за Ян Ливенс…
— Тя държи за него със странна любов, която човек не може да осъди. Сигурна е, че го обича и нито за миг не престава да мисли за него. Адриан не иска да разбере, че в Амстердам Лизбет се е чувствувала по-малко самотна, а също и по-малко отдалечена от своя Ян. Затова той отиде да я вземе. Сега?… Сега, тя вече не иска да напуска Лайден. Намери някаква утеха тук.
— При „колежаните“?
— Да. Тя се моли много. Нямам право да й попреча.
Цялата младост на Саския внезапно се разбунтува.
— Но тя е още съвсем дете! Нима това ще бъде цялото й бъдеще?
— Не зная. Хората със своята гордост понякога си въобразяват, че знаят какво им приляга най-много. Междувременно бог ги взема за ръка и ги повежда…
От срещата си с Адриан Саския запази объркан спомен. Груб и мълчалив мъж се бе появил на вратата на мелницата. Воденичните камъни скърцаха, крилете се въртяха, дъхът на малца се носеше навред и проникваше дори и в дрехите. По външния си вид Адриан приличаше малко на Рембранд, но без своеобразното излъчване и най-вече без жизнеността на своя брат. Младата жена се заинтересува за работата му, за съпругата му, с която би желала да се запознае. Но мелничарят бе свил рамене, отвръщайки, че са зле настанени, като обикновени работници, и нямат възможност да посрещат гости. В това разсъждение Саския бе открила нещо от Рембранд. Не се ли бе държал и той така във Фрисландия, подчертавайки повече отколкото трябваше селската си същност?
Тя се сбогува, като каза:
— Радвам се, че се запознах с вас, Адриан.
Но той:
— Аз не забравям, че всеки трябва да си стои на мястото. Гарванът не става орел, а за себе си знам, че съм само гарван. Нека Рембранд да внимава! С него може да стане същото, което се е случило на Йеробоам, който обожавал бика. Нека не излиза извън това, което му съответствува, както не излизам аз. Довиждане, госпожо.
Рембранд донесе от Ротердам папка, пълна със скици. Беше в добро настроение.
— Виж, мамо! — провикна се той още преди да седне. — Това са портрети на най-добрите търговци от града и на техните уважавани съпруги.
— Как ти се струва града? — осведоми се Саския.
— Грозен, мила, но не мога да се оплача, че съм бил зле посрещнат.
После се настаниха край трапезата.
— А, чакайте, щях да забравя! — каза той, като грабна първата филия хляб. — Никога няма да се сетите кого срещнах съвсем случайно на ъгъла на една улица: Ян Ливенс! Голям човек! Но все пак, не е успял да се наложи в Англия, където Ван Дайк обира цялата слава. Оженил се е, живее в Анверс и има малък син. Работите му вървят добре. Да, само че това не ме кара да се чувствувам по-млад.
Като каза това, той отпи голяма глътка бира, без да забележи смущението, в което Лизбет бе изпаднала при неговите думи. Тя побледня, изправи се и безшумно се отдалечи в съседната стая.
— Саския — прошепна мама Нели, — запалете, моля ви, една свещ. Вече е тъмно.
„Господи — помисли тя, докато изпълняваше молбата на старицата, — защо не можех да осветя и отчаяната душа на Лизбет! Сега никакво чудо не би могло да се очаква!“