Ян Менс
Рембранд (34)

X

След като прекара няколко дни в семейната къща, тъй благочестива и изпълнена с покой, Саския осъзна, че вече по-добре разбира своя съпруг. Рембранд бе заминал за Ротердам и Нели бе започнала да разказва всевъзможни случки, свързани с детството на най-малкия си син. В замяна на това младата жена обясняваше колко много е ценен талантът на художника в Амстердам.

— Той винаги ще търси нещо — каза тогава мама Нели, разкривайки до каква степен познава истинския характер на Рембранд. — Това е момче, винаги привличано от някаква мечта, мечта, която сам той мъчно би могъл да опише. Той живее вън от действителността, или по-скоро вижда света с по-други очи, не като останалите смъртни. Саския, вие никога не бива да забравяте това. Той често се държи като дете и ако не внимавате, последиците биха могли да бъдат много лоши.

После добави:

— Ще ви бъде трудно да му бъдете добра съпруга, Саския, както на мен ми беше трудно да му бъда добра майка.

— Ще направя всичко, което зависи от мен — обеща младата жена.

Подир това мама Нели започна да разказва за другия си син, за този Адриан с тъй мъчен характер, винаги мрачен.

— Няма ли да му отидем на гости, мамо?

Нели я погледна с признателност.

— Ще идем — отвърна тя. — Трябва да ви предупредя, да не се ужасявате от неговите маниери. Той е много затворен и не се отпуска дори и пред жена си. Винаги незадоволен, но праволинеен и работлив.

— А Лизбет — запита Саския, — мислите ли че тя е щастлива?

— Не, не е щастлива. Сърцето й е дълбоко наранено. Но какво да се прави, има случаи, при които дори и майката не може да помогне. Трябва да се осланяме на бога.

След това дойде ред на историята за Ян Ливенс…

— Тя държи за него със странна любов, която човек не може да осъди. Сигурна е, че го обича и нито за миг не престава да мисли за него. Адриан не иска да разбере, че в Амстердам Лизбет се е чувствувала по-малко самотна, а също и по-малко отдалечена от своя Ян. Затова той отиде да я вземе. Сега?… Сега, тя вече не иска да напуска Лайден. Намери някаква утеха тук.

— При „колежаните“?

— Да. Тя се моли много. Нямам право да й попреча.

Цялата младост на Саския внезапно се разбунтува.

— Но тя е още съвсем дете! Нима това ще бъде цялото й бъдеще?

— Не зная. Хората със своята гордост понякога си въобразяват, че знаят какво им приляга най-много. Междувременно бог ги взема за ръка и ги повежда…

От срещата си с Адриан Саския запази объркан спомен. Груб и мълчалив мъж се бе появил на вратата на мелницата. Воденичните камъни скърцаха, крилете се въртяха, дъхът на малца се носеше навред и проникваше дори и в дрехите. По външния си вид Адриан приличаше малко на Рембранд, но без своеобразното излъчване и най-вече без жизнеността на своя брат. Младата жена се заинтересува за работата му, за съпругата му, с която би желала да се запознае. Но мелничарят бе свил рамене, отвръщайки, че са зле настанени, като обикновени работници, и нямат възможност да посрещат гости. В това разсъждение Саския бе открила нещо от Рембранд. Не се ли бе държал и той така във Фрисландия, подчертавайки повече отколкото трябваше селската си същност?

Тя се сбогува, като каза:

— Радвам се, че се запознах с вас, Адриан.

Но той:

— Аз не забравям, че всеки трябва да си стои на мястото. Гарванът не става орел, а за себе си знам, че съм само гарван. Нека Рембранд да внимава! С него може да стане същото, което се е случило на Йеробоам, който обожавал бика. Нека не излиза извън това, което му съответствува, както не излизам аз. Довиждане, госпожо.

Рембранд донесе от Ротердам папка, пълна със скици. Беше в добро настроение.

— Виж, мамо! — провикна се той още преди да седне. — Това са портрети на най-добрите търговци от града и на техните уважавани съпруги.

— Как ти се струва града? — осведоми се Саския.

— Грозен, мила, но не мога да се оплача, че съм бил зле посрещнат.

После се настаниха край трапезата.

— А, чакайте, щях да забравя! — каза той, като грабна първата филия хляб. — Никога няма да се сетите кого срещнах съвсем случайно на ъгъла на една улица: Ян Ливенс! Голям човек! Но все пак, не е успял да се наложи в Англия, където Ван Дайк обира цялата слава. Оженил се е, живее в Анверс и има малък син. Работите му вървят добре. Да, само че това не ме кара да се чувствувам по-млад.

Като каза това, той отпи голяма глътка бира, без да забележи смущението, в което Лизбет бе изпаднала при неговите думи. Тя побледня, изправи се и безшумно се отдалечи в съседната стая.

— Саския — прошепна мама Нели, — запалете, моля ви, една свещ. Вече е тъмно.

„Господи — помисли тя, докато изпълняваше молбата на старицата, — защо не можех да осветя и отчаяната душа на Лизбет! Сега никакво чудо не би могло да се очаква!“