Ян Менс
Рембранд (28)

IV

Наскоро след това двама нови ученици се явиха в ателието с препоръчителни писма от Хендрик Уйленбург: Фердинанд Бол, момък на петнайсетина години, дошъл направо от Дордт, и Говерт Флинк, по-голям от него е две години и произхождащ от Клев. Рембранд ги беше приел с нежелание. Впоследствие разбра, че няма да съжалява за тази отстъпка, направена, за да услужи на търговеца, у когото живееха двамата млади художници — оказа се, че те са талантливи. Измежду двамата майстори предпочиташе Говерт, поради неговата сериозност и поради благочестивия му характер. Фердинанд пък, ако не го накарваха да замълчи, пееше от сутрин до вечер доста непристойни мелодийки. Освен това, той се беше съюзил с Якоб Бакер; от своя страна Якоб въобще не работеше и създаваше впечатление, че живее в Амстердам преди всичко за свое удоволствие. Посещаваше редовно редица заведения с лоша репутация и ни най-малко не взимаше под внимание предупрежденията, които Рембранд не преставаше да му прави.

От вечерта, прекарана у пастора Силвиус, Рембранд почти не излизаше, като посвещаваше цялото си време на живописта. Той работеше напрегнато върху портретите и митологични сцени, които трупаше в един ъгъл на стаята. Между другото, тук имаше и едно отвличане на Прозерпина, нарисувано по разказа на добрия професор Тизиус, когото той наистина обичаше. Тази творба засега бе предизвикала възхищението на неговите ученици и най-вече на Говерт.

— Майсторе, това е великолепно — беше се провикнал той.

За да добави веднага със своето наивно откровение:

— Прозерпина е същински жив портрет на госпожицата, която дойде онзи ден. Нали си спомняте, русата госпожица…

Отначало Рембранд бе свил рамене. С какво чертите на богинята можеха да напомнят за лицето на Саския? Тя не му беше послужила за модел. Но като размисли, или по-точно като се вгледа внимателно в своето платно, беше принуден да признае, че жената, отвличана от мрачния Плутон, ужасно прилича на пасторската племенница. Наистина, той не бе преставал нито за миг да мисли за нея…

Саския! Да, тя беше дошла в ателието, придружена от своя чичо. Беше й показал последните си картини: портрета на капитан Йорис де Колери, отвличането на Прозерпина и една малка картина, представляваща Диана в банята, за която му бе позирала жена в не най-първата си младост. Саския бе похвалила точността на четката в портрета на мъжа, свенливо се бе възхитила от Прозерпина (беше ли се разпознала?), но пред Диана бе запитала:

— Вярвате ли, майстор Рембранд, че богинята на светлината, на живота и на плодородието би приличала на този женски образ?

— Нямах по-добър модел под ръка.

— И все пак — бе настояла тя — аз си представях другояче една богиня.

— По-хубава?

— Не, но по-величествена, по-благородна.

— А аз търся човешкото дори и у една богиня.

— Не е ли по-добре да се търси божественото дори у човека? — бе забелязал Силвиус.

Рембранд бе дал общ отговор в смисъл, че такава е ролята на пастора, а не и на художника. После тримата бяха отишли при портата Свети Антоний, където Саския мълчаливо се бе възхитила от „Урокът по анатомия“. Това мълчание беше най-голямата похвала от нейна страна…

Щеше ли да види отново девойката? Тя беше заминала при сестра си във Франкер, без да се сбогува с него. А той, който тъй много бе желал да я нарисува и с това намерение вече бе купил огърлица от матови перли за шестстотин флорина, той, който вече си представяше как я окачва на врата й, как вижда восъчния им блясък върху бялата кожа, той оставаше сам със своите тъжни мисли и с каторжническия си труд.

Една сутрин, беше към края на лятото, намери вратата на ателието си затворена. Готвеше се да чука, когато остър женски смях, последван от мъжки глас, го възпря и той се заслуша. Веднага разпозна гласа на своя ученик Якоб, макар че той звучеше по-нежно от обикновено. Той възхваляваше красотата на несравнимата Ева, която, очевидно, се намираше до него.

С един ритник Рембранд разтвори вратата. Квк смееха да се подиграват така с него? Успя да види как силуетът на гола жена изчезна зад ориенталския параван, украсен с дракони и змии. Якоб Бакер бе останал неподвижен. Също разсъблечен, той стоеше прикован на мястото си от уплаха. След като хвърли сърдит поглед към малката купчинка от дрехи върху стола: червен корсаж, жълта рокля, блуза от бял лен, майсторът се обърна със заплашителен глас към своя ученик:

— Значи, играем си на Адам и Ева? Не си се поколебал да използуваш моето ателие тъй, че да поставяш в опасност доброто ми име? Мълчи, разбойнико! А сега ще ти помогна да довършиш играта си, като те изгоня от рая!

Той грабна дрехите, хвърли ги по стълбите.

— Върви си със своята хубавица, Якоб!

Като остана сам, Рембранд се опита да успокои възмущението си. Застанал пред витрината, в която блестеше огърлицата на Саския — защото, макар че никога не беше я носила, тя оставаше завинаги нейна, — той помисли най-напред, че е щастлив, загдето Якоб не беше украсил с нея своята любовница. После ръката му се протегна, отвори витрината, взе бижуто, чийто допир беше тъй освежителен за шепите му. Една по една целуна перлите и отново видя Саския, усмихната в градината на Силвиус, под цъфналия жасмин.

Събраха се облаци, които внезапно помрачиха стаята. Капки дъжд зачукаха по стъклата. Есенно време, си каза той, непостоянно като жена. Перлите в ръцете му бяха потъмнели. Дъждът се усили. Стори му се, че би заплакал…

Свивайки рамене, Рембранд върна огърлицата на мястото й и се приближи към статива. В края на краищата, защо да не се смее над тези Адам и Ева, които току-що бе изпъдил от таванския рай? От този рай, където малко по-рано се бе явила русата дъщеря на кмета… „Богинята на светлината, на живота и на плодородието би ли могла да прилича на този женски образ?“ Какво да се прави, благородна госпожице! Старата Мария не е тъй сдържана като вас. Позирайте за Диана, ако смеете, и не хвърляйте тъй пренебрежителен поглед към натежалите форми на дъщерята на народа, чиито крака са станали мазолести, защото всеки божи ден е трябвало да чисти, да пере и да шета за нищожна надница. И въпреки това, тя може да бъде весела и любезна.

Разбира се, че неговата Диана не беше красива! Но защо само чертите на хубавите жени трябва да бъдат възпроизвеждани? Разбира се, ако Саския би позирала за него, платната, които ще направи, биха били съвсем различни! Саския като Диана, Саския като Батсеба! Саския като…

Внезапно той си припомни за Хаасие Тойнис, прислужницата на майстор Ластман. Не се почувствува горд от държанието си по онова време. Доброто момиче положително заслужаваше повече. Строго погледнато, не се ли беше отнесъл към нея както Якоб Бакер със своята приятелка? С какво право сега претендираше да направи своето ателие светилище на благоприличието?

Едно огледало отрази лицето му. Стеснен от самия себе си, отвърна поглед.

„Добре — промърмори после, — ето те в ролята на обвинител! Честна дума, приятелю, ти би трябвало да станеш пастор. Не те ли е срам, ти, който изгаряш от желание, да ти позира гола една руса девойка, която искаш да рисуваш като Диана, като Батсеба или като Даная? Особено като Даная. Припомни си рисунките, които правеше по време на лекциите на Тизиус по митология? Даная, дъщеря на Акризиус Аргоски, хубава като светлината, пробужда страстта на Юпитер, който я обладава под формата на златен дъжд. Да, ето за какво мечтаеш ти, благочестивецо!… И избираш бисери, и рисуваш портрети на богати амстердамски буржоа, и работиш като луд, и всичко това, за да можеш в края на краищата да си купиш една рядка жена. Защото именно до това се свежда всичко.“

Изправи се тъй рязко, че табуретката се обърна и се търкулна чак до стената. Стиснал пестници, почна да се разхожда из стаята, продължавайки да си говори сам:

„Да купиш! Да купиш!… Недей да си въобразяваш много. Дъщерята на един кмет, бил той жив или мъртъв, не е за теб. Тя ще се омъжи за някой важен благородник от своята фрисландска област. Колкото и да забогатееш, всичката вода на Амстел не би стигнала, за да измие петното на твоя произход. Погледни! Виж недодяланата си глава и големия си нос. Раменете ти, дори и обгърнати с наметка от синьо кадифе, са твърде широки, а ръцете ти са ръце на мелничар, независимо от това, дали носят или не дантелени маншети…“

Едва шумът, който се чу откъм стълбите, го възвърна към действителността. Няколко мига по късно Говерт и Фердинанд се появиха на прага, където спряха изумени пред изкъртената врата.

— Откъде идвате? — измърмори Рембранд.

— От улица Макова — отвърна Фердинанд. — Когато дойдохме в ателието тази сутрин, вратата беше затворена. Понеже знаем, че Якоб Бакер има ключ, отидохме до квартирата му, но там ни казаха, че не се е прибирал през нощта.

— Нима това е причина да се разхождате? Портретът на господин Ван Ос трябва да бъде завършен идущата седмица, а платното все още е в това състояние, в което ни бе дадено от рамкировача. Смятате ли, че мога сериозно да работя с чираци като вас? Иска ми се да ви изхвърля по стълбите, както току-що направих с вашия приятел Якоб!

Въпреки всичко това продължи:

— Хайде, стига приказки! Фердинанд, подготви платното. А ти, Говерт, бързай при търговеца на бои. Ще купиш английско червено и сиена, но да знаеш, че ако не се върнеш след десет минути, можеш да си ходиш в Клев и да кажеш на баща си да ти търси друг майстор. Разбрано ли е? Говерт не отвърна нищо; той познаваше Рембранд. Все пак, преди да слезе надолу, се обърна закачливо и като посочи към повредената врата:

— Трябва ли също да се отбия и при дърводелеца? — осведоми се той.

— Дърводелеца? Защо?

— Какъв въпрос! За да поправи вратата!

Рембранд едва потисна усмивката си.

— Струва ми се, че ти се занимаваш малко повече, отколкото трябва, с неща, които не те засягат… Но, хайде, отивай! Инак вие двамата бихте могли да се простудите и би било жалко…