Ян Менс
Рембранд (17)

XVII

Разпръснати парчета лед плуваха по каналите, отново беше настъпила пролет. Работилниците за платове в града бръмчаха с нов подем. Това стана не само защото бе настъпило времето на светлината и на слънцето, но и поради по-прозаичната причина, че бяха получени значителни поръчки за платове от Генералните щати. Фредерик-Хендрик, новият статхудер на републиката, назначен за генерал и адмирал, бе решил да създаде голяма войска. Принцът искаше да завладее крепостите, които единствени според него можеха да пазят границите от испанците.

Добре екипирана, тази армия започна да действува, като превзе Грол.

След това въоръжените наемници се заеха да кръстосват страната, за да я подлагат на грабеж и много обитатели на южните провинции побягнаха към градовете, в които очакваха да намерят сигурно убежище. За нещастие, подир тях вървяха тълпи от просяци. Лайден като останалите градове получи своя дял от нежелани обитатели.

Тези скитници се събираха в долнопробните кръчми и се побратимяваха, като си разпределяха алкохола и тютюна. Тяхното шествие, ту смирено, ту безочливо, се влачеше покрай каналите, оградени от хубави къщи, и се губеше понякога из страничните улички. Уличката Мискет не бе пощадена от нашествието.

— Хей — викна Рембранд, когато ги видя за първи път. — Ето модели.

Той започна да ги рисува с тъй голямо увлечение, че веднъж дори заведе един от тях в ателието. Като видя нещастника, Ян Ливенс, който рисуваше някаква малка картина, сбърчи вежди. Обаче когато старецът свали шапчицата си, художникът престана да съжалява за непредпазливата постъпка на своя приятел.

— Каква великолепна глава! — провикна се той. — Ще направя от него един свети Жером!

Като изостави веднага статива, той грабна хартия и перо.

Старецът стана всекидневен гост на двамата художници. Позираше като Жером в пустинята, като Павел по време на пленничеството си, като философ, затворен в празна килия. В продължение на месеци изкачваше, въздишайки, стълбичката към тавана, за да заема желаната поза, в която оставаше неподвижен.

Един ден той не дойде. Жером бе изчезнал. Двамата младежи се чудеха какво ли е могло да му се случи. Не им идваше на ум, че най-сетне слънцето бе привлякло бедния скитник далеч от прозореца на ателието. Рембранд почесваше главата си. Ян се разхождаше яростно из стаята. Какво да прави без модел?

Рембранд разтвори прозореца. Вдъхна дълбоко пролетния въздух. От колко време насам, погълнат от работата си, не бе излизал? Не би могъл да отговори, но колко синьо бе небето и колко приятно миришеше навън!

— Ян! — провикна се той. — Какво би казал, ако излезем да се поразходим?

Когато излязоха, те бързо установиха, че тълпата е по-многолюдна от обикновено. Все пак не можеше да се приеме, че пролетта привличаше по този начин целия Лайден по улиците. Те се обърнаха за обяснение към група минаващи занаятчии.

— Как — им отвърнаха с учудване. — Нима не знаете, че някакъв виден ориенталец е на посещение при кмета? Шегувате ли се?

— Не, наистина не!

Те последваха човешкото море, което се отправяше към Голямата улица.

От двете страни на платното бяха натрупани мъже, жени и деца, държани на съответно разстояние от градската стена. При всяка от вратите на кметството беше заела място по някоя гилдия със своите знамена и флагове. Тъй се образуваха многоцветни групи, които се открояваха великолепно върху тухлените стени. Площадът бе изпълнен от отделение наемници, въоръжени с пики и алебарди; подобни на бронзови статуи, те живописно контрастираха с общинските съветници, облечени изцяло в черно и заели места върху една платформа малко по-нависоко, между оранжево-синьо-бели знамена.

След като си пробиха път с лакти чак до първия ред, двамата млади художници научиха от своите съседи, че Месия-бей, пратеник на персийския шах, ще мине през града, прекъсвайки за малко пътуването си от Хага за Амстердам. Всички се питаха какво ли е накарало Фредерик-Хендрик да организира почестите за този източен първенец. Не беше ли всичко това заради интересите на компанията в Източна Индия?

Без да го е грижа за тази политическа загадка, Рембранд се задоволяваше да наблюдава с възхищение зрелището, богато с разноцветни униформи и знамена. Съвсем естествено бе, че извади от джоба си блок за скици.

Тъкмо бе започнал да рисува един войник с аркебуза, някакъв гигант с огромен корем, когато отекнаха звуците на тръби и барабани. Сред публиката настъпи оживление, вратовете се протегнаха, ръцете издигнаха малчугани над главите.

— Ето ги, ето ги! — викаха от всички страни.

Колесници, теглени от великолепно украсени фризийски коне, чиито черни одежди лъщяха от пот, се показаха в дъното на улицата. Те минаваха бавно между редиците от граждани и спряха пред кметството. Неколцина души, облечени в яркоцветни ориенталски дрехи, слязоха леко. Тъмните им, почти черни глави бяха украсени с чалми, с по едно хубаво бяло перо; скъпоценни камъни блестяха по ушите им, а шиите им бяха украсени с искрящи златни верижки.

Общинските съветници свалиха широкополите си шапки, поклониха се и изчезнаха заедно със своите гости във вътрешността на сградата. Тогава тълпата бавно се разпръсна и скоро Голямата улица отново придоби обичайния си вид.

Рембранд обаче не бе мръднал от мястото си, сякаш потънал в някакво вътрешно съзерцание. Другарят му трябваше да го повлече почти насила.

— Жалко — измърмори той, — че не успяхме да нарисуваме някой персиец!

— Наистина! — съгласи се Ян. — Бих платил скъпо, за да може този Месия-бей да ми позира поне половин час в ателието. Да си кажа право, бих се задоволил дори и само с костюма му, защото бих нарисувал портрета ти — а също и моя — във вид на ориенталец!

— Ориенталец! — повтори Рембранд, внезапно пробуден от своята вцепененост, хващайки Ян за ръката. — Ти казваш ориенталец! Ами Порет има костюм, какъвто ни трябва! Сега си спомням! Хайде да вървим у аптекаря! У него ще намерим празничните дрехи на най-персийския персиец!