Ян Менс
Рембранд (12)

XII

И майстор Ластман бе голям поклонник на Италия, но въпреки това между него и майстор Ван Сваненбурх нямаше почти никаква прилика. Амстердамецът оставяше на своя ученик пълна свобода на действие. Отначало младежът бе дори разочарован поради липсата на контакт със своя учител, но тъй като майсторът понякога отсъствуваше от къщи в продължение на дни, Рембранд бързо се утеши, като рисуваше с всички сили. Ако се случеше да попита за нещо, Ластман неизбежно му отговаряше: „Копирай, моето момче. Това е отлично упражнение!“ И Рембранд изработваше копия на неговите картини. По-голямата част от тях представляваха сцени от Стария завет: Сузана и старците, жертвата на Аврам…

Много скоро — Хаасие Тойнис, прислужницата, ни най-малко не скриваше това — той започна да разбира причините за честите отсъствия на Ластман. Художникът беше голям поклонник на женския пол. След като бе обещал да се ожени за Хилегонда Бредеро, дъщеря на обущар от Несе, хубавицата не го оставяше на мира. От своя страна Хаасие познаваше семейството Бредеро: те всички бяха хора с не особено строги нрави. Рано починалият им син Гербранд бил едновременно художник, поет и знаменосец на гражданската гвардия. „О, той…“ казваше прислужницата…

По времето, когато тя разказваше за любовните похождения на своя господар, Рембранд бе зает с копирането на едно „Възкръсване на Лазар“. Беше август, дните бяха душни и дълги. Беше топло, въпреки че прозорците на ателието оставаха широко отворени от сутрин до вечер. Този ден художникът работеше с по-малко усърдие и слушаше по-внимателно от друг път бъбренето на Хаасие. Господи, това момиче познаваше всички художници! Тя говореше, говореше и пред Рембранд преминаваше шествие от познати и неизвестни силуети.

Внезапно прислужницата стана.

— Но тук е просто нетърпимо! — извика тя, като разтърси глава. — Кажи, и на теб ли ти е топло?

— Вярно — призна художникът, като изтри челото си със своята пъстра кърпа, — въздухът не достига в тая стая!

— Чакай ще донеса бира!

Малко след това на масата бяха поставени кана и две чаши.

— Наздраве, Рембранд!

— Наздраве!

След като отпи, Рембранд полека остави чашата. Сега погледът му се спря върху прислужницата. Не, тя навярно не беше по-възрастна от него и ако до известна степен можеше да се помисли това, то се дължеше сигурно на едрата й фигура. Странно сивите й очи бяха искрени и същевременно сякаш леко замъглени, погледът и бе натежал от сдържано желание. В някои моменти ученикът си даваше сметка за необичайността на положението си — сам в къщата с тази прислужница — и се смущаваше, не успявайки да каже нито едно изречение, без да заекне. Но Хаасие продължаваше весело да бъбри и скоро притеснението му изчезваше…

— Значи, ти идваш от Лайден? — попита внезапно тя.

— Да (нима това не й беше известно?)!

— Познаваш ли Ян Ливенсзон?

— И още как! Той е най-добрият ми приятел.

Хаасие се усмихна. На шията й имаше медальон. Наведе се малко, за да му го покаже.

— Той ми го даде — прошепна с внезапно разнежен глас. — Защото му позирах.

Рембранд беше достатъчно схватлив, за да разбере, че младото момиче се опитва да кокетничи. И все пак, вместо да прекъсне разговора, той се заинтересува:

— Сполучлив ли стана портретът?

Играта, не му беше неприятна.

— То не беше портрет — обясни Хаасие, — ами историческа сцена. Не си спомням заглавието й. Държех един нож, насочен към гърдите си.

— Може би Лукреция?

— Да, така беше! Лукреция!… Жаден ли си още, Рембранд?

Без да дочака отговор, дори без да откъсне поглед от него, тя наново напълни чашите. Малко пяна капна върху масата. Докато Хаасие я изтриваше, Рембранд грабна китката на тази груба ръка на момиче, което е свикнало да работи, грубата ръка на Лизбет.

— А ще позираш ли и на мен?

Хаасие му отправи недоверчив поглед изпод дантеленото си боне.

— На теб? — каза с лека насмешка в гласа.

— Разбира се! Вярвам, че ще мога да те нарисувам добре.

— Забравяш, че си само начинаещ — отговори тя със същия насмешлив тон.

Рембранд скокна със стиснати юмруци. Беше засегнат на тема, по която нямаше място за шеги.

— Без съмнение — викна той, — аз съм само начинаещ, но този начинаещ може да те нарисува по-добре от всеки друг!

Изненадана от тази рязкост, Хаасие престана да се усмихва. Този набит момък, чиято недобре закопчана риза показваше космати гърди, й правеше силно впечатление. Без да направи опит да се съпротивлява, се остави да бъде повлечена към прозореца, където художникът я накара да седне.

— Не мърдай! Ще потърся украшения.

Скоро той се върна с ориенталски шал, с който обви косите й; донесе също бисерна огърлица и тежка златна брошка.

— Ох, — извика тя, подскачайки. — Бодеш ме!

После се разсмя и хитро кокетство проблясна в погледа й:

— Колко си несръчен!

Малко объркан, Рембранд се спря да изтрие потта, избила по челото му.

— Добре, хайде сложи си я сама! И побързай!

Но тя, съзнавайки силата си, каза:

— Бъди малко по-внимателен с жените, моля ти се!

И когато закопча брошката, добави:

— Харесвам ли ти така?

Без да си направи труд да отговори, Рембранд взе лист хартия и започна да рисува портрета на сивоокото момиче от народа, което се наричаше Хаасие.

Когато скицата бе завършена, прислужницата стана и се надвеси над рамото на младежа.

— Много добре! — заяви тя с авторитетен вид. — Само че намирам брошката много голяма в сравнение с огърлицата. И освен това вратът ми е по-закръглен в действителност. Нали не се лъжа?

— Нарисувал съм врата ти, както съм го видял.

Нов хитър проблясък мина в очите й.

— Всъщност, какво знае Рембранд за женската шия?

— Не особено много наистина! — призна той.

— И претендираш да станеш художник!

Юношата се смути. Това момиче имаше право: какво знаеше той за жените? Нищо. Тогава, в затруднението си намери думите, които бяха нужни, за да разнежат Хаасие:

— Не би ли искала да ми помогнеш?

 

 

Майстор Ластман живееше, преминавайки от една крайност в друга. След дни на упорита работа изоставяше всичко и търсеше забрава по кръчмите с някое леко момиче. Съществуването му представляваше поредица от възходящи и низходящи линии. Тъкмо през тези дни той бе поел едно от поредните си слизания надолу и Рембранд можеше да разполага с ателието, както си иска. Скоро блокът му се изпълни със скици на Хаасие Тойнис.

Изобрази я с всякакви видове бижута, а веднъж дори й поиска да разпусне хубавите си златни коси върху раменете си. Тя не беше никак затворена по характер, пък и би ли могло да бъде другояче, след като живее у художник? При това и нейната чувственост бе започнала да се пробужда.

От своя страна Рембранд привикваше с присъствието на младото момиче, намираше го все по-приятно и все по-привлекателно. Не се чувствуваше вече тъй несръчен. Започна да носи хубава риза и безупречно бяла плисирана яка.

Все пак той говореше малко, но Хаасие продължаваше да разказва малките скандали от живота на своя господар. Можеше ли да води образцов живот човек, който нямаше жена и деца?

Докато говореше, тя понякога кръстосваше краката си, показвайки под широката си пола от зелена коприна червените краища на своите чорапи. Рембранд, разбира се, не можеше да не забележи това. Погледът му бързо се изкачваше от малко грубите стъпала към дългите бедра, от които се възхищаваше.

Все още му липсваше ловкост да направи комплимент, но една вечер, докато тя си тръгваше по стълбите, Рембранд плъзна в ръката й малък пакет: бе успял да отдели от скромните си спестявания, за да й подари фина батистена кърпа.

На следния ден Хаасие не спомена нищо за подаръка. Но когато започна да се свечерява, тя отиде за свещта и, вдигайки след малко очи, той видя кърпата, кокетно обвита около шията й.

— Смяташ ли да работиш до късно? — запита тя, като се наведе бавно.

Бузите на юношата пламнаха.

— Хей, внимавай! — извика той изведнъж.

Току-що запалената свещ бе угаснала. Нарочно ли бе направила това Хаасие? Във всеки случай нейните плитки нежно галеха лицето му и когато устните им се сляха, той почувствува, че го завладява, непознато и могъщо опиянение.

В следния миг сграбчи силно в прегръдките си младото момиче.

— Мили! — прошепна тя.

Нощта настъпваше. Скоро през прозореца проникна млечната светлина на луната.