Ян Менс
Рембранд (10)

X

Беше пролет, приятен сезон, но пролетта тази година вдъхваше страх. Чумата вилнееше в Лайден. През този месец — април от 1623 — все още пощадените, скрити в къщите си, откъдето излизаха много рядко, се молеха: „Господи, направи студът да трае още малко! Господи, закриляй ни!“

Капаците на прозорците вече не се затваряха, а труповете биваха погребвани набързо, без церемонии. Някой човек си лягаше вечер изморен, казваше на жена си и на децата си: „Лека нощ! До утре!“; но нямаше за него нито „лека нощ“, нито „утре“. Всички, които бяха могли, бяха побързали да побягнат надалеч от прокълнатия град. Академията бе затворила вратите си и учените професори бяха потърсили убежище в Хага, Рисвийк или във Воорбург.

Преминавайки по улица Водопойна, смъртта отне най-якия, Корнелис. През същия ден Ливен Хендрикс, веселият фламандец, погреба своята съпруга. Груби ковчези, припрени гробари. Туп-туп, мир на праха й и край! Десет хиляди жертви вече се разлагаха в гнилата земя на града.

Епидемията загуби от силата си, когато брястовете започнаха да се покриват с ръжда. Оцелелите отиваха в черквата да благодарят за своето избавление. Признателни, че са пощадени, те обаче оставаха с натежали сърца, мислейки за всички, които бяха загубени завинаги.

Адриан зае мястото на Корнелис в мелницата. Хармен упорито отказваше да наеме външен човек. От своя страна Ливен Хендрикс се отказа от бродерията, тъй като очите му бяха уморени от много плач. С припечеленото от Ян, от когото господин Уйленбург редовно купуваше картини, той отвори магазин за шапки. Този занаят беше по-малко уморителен и носеше по-голяма печалба. Дюкянчето бе наречено „При златната шапка“ и Ян му нарисува хубава фирма.

Научавайки новината, Хармен бе вдигнал рамене.

— Това няма да трае по-дълго от моята последна атака от подагра! — промърмори той.

Но Лизбет бе протестирала, твърдейки, че магазинът е хубав и че вместо да критикува, би било по-добре да отидат да го видят. Тя бе защитила тъй добре бащата на Ян, че през една събота следобед мелничарят се остави да бъде убеден. В края на краищата нали и Ливен имаше като него син художник? Знае ли човек от кого може да има нужда някой ден!…

В „Златната шапка“ се изненадаха от посещението на мелничаря. Той излизаше тъй рядко!

Но Ливен Хендрикс бе възвърнал доброто си настроение и прие Хармен като стар приятел.

— Хайде, влизай! Нали ще пийнеш малко бира с мен? Ще ме извиниш, но макар че ми остават седем деца, нямам прислужница. Ето! Сигурен съм, че там, в рая, моята добра Махтелд се усмихва, когато ме вижда да си играя на домакиня. Но, както и да е, справям се…

Бирата беше освежителна. Хармен сръбна голяма глътка, преди да каже:

— И така, ти изостави своя занаят?

— Заради очите. Отдавна трябваше да взема това решение. Но парите, винаги парите! Без помощта на Ян не знам какво щеше да стане с мене.

— Значи, синът ти печели добре?

— Не се оплаква.

— И… той е доволен, че е избрал такъв занаят?

— Доволен ли, Ван Рейн! Той е толкова доволен, щото аз съжалявам само за едно: че и останалите ми синове не станаха художници.

— Разбира се, разбира се! Човек винаги иска да види децата си подредени! И като си помисля, че ако Рембранд бе пожелал да остане в академията, можеше да излезе нещо от него!

— От Рембранд ще излезе нещо! — прекъсна го Лизбет, която до този миг не беше проговаряла.

Хармен се усмихна.

— Слушайте тия млади! — провикна се той. — Според тях, те винаги имат право. Кажи, Лизбет, ако беше момче, би ли искала да станеш художник?

— Вярвам, че това е най-хубавият занаят в света — отвърна тя с увлечение.

Защо, господи, баща й винаги трябваше да смята, че занаятът, избран от Рембранд, не е добър?

— Татко — каза тя внезапно. — Ян поиска да ме нарисува.

Едва произнесла тези думи, тя си даде сметка, че е постъпила нетактично. Хармен изпразни чашата си и старателно си избърса устата.

— Моето момиче — отвърна той, като нарочно се бавеше, — това не е толкова спешно. Мама се нуждае от твоята помощ в къщи, а позирането може да трае няколко часа.

Разочарованието на Лизбет беше тъй голямо, че без малко щеше да се разплаче. След като бе очаквала като същински празник посещението в ателието на улица Мискет! След като бе желала тъй силно да види своя портрет, нарисуван от Ян! Но, търпение! — съвзе се тя; щом татко отказва, ще поискам от мама Нели. И ще внуша на Рембранд, че трябва да бъде мой съюзник…

Ян Ливенс! Бледото и изпито лице се мярна с усмивка пред нейния момински поглед. Но да! Хармен без друго щеше да намери, че не е подходящо за младо момиче като нея да бъде в ателието на художник! Пред нейния чар той би могъл да забрави рисунката… Ами ако дойдеше със своя блок за скици на улица Водопойна?

Лизбет овладя усмивката си. Разрешението бе намерено. Ян щеше да дойде в мелницата и тя щеше да позира едновременно и на него, и на Рембранд. Така никой нямаше да има повод за възражения.

Междувременно чашите с бира бяха отново напълнени и Ливен бе станал, поканвайки своите гости да обиколят магазина. Когато Хармен отново се намери в приемната пред своята чаша, той носеше голяма фламандска касторена шапка, лека като перо.

— Татко! — провикна се Лизбет възхитена. — Ти се подмлади с десет години…

Рембранд ги очакваше пред прага на къщата. От времето на епидемията той бе свикнал да идва по-често на улица Водопойна. Зад него, в хладната стая, Адриан се разхождаше напред-назад и брашнената му престилка се открояваше като неподвижно петно върху стената.

Малко по-късно всички се върнаха в къщи.

Нямаха време да говорят за посещението при шапкаря. Адриан ги изпревари с оплаквания.

— Мелницата остарява — подхвана той. — Това, което се чува отвътре, не е никак утешително. Пращи и скърца от всички страни. Ще видите! Някой ден ще рухне върху мен…

Хармен, свикнал с всичко това, не си даде труд да отговори.

— Татко — настоя Адриан с плачевен тон, — зъбчатото колело е изхабено, спирачката закача зле. Същинска мъка е да се подкарва механизма. Налага се цялостен ремонт.

Този път мелничарят се наежи.

— Хм — възрази той, — това би изисквало големи разноски.

— Във всеки случай по-големи разноски, отколкото си направил за покупката на тази шапка от Ливен Хендрикс!

Гневът на Адриан избухна. Първият импулс на Хармен беше да стане, за да отвърне остро на своя син, но после се овладя и се задоволи да захвърли предмета на спора върху шкафа.

— Рембранд! — повика той. — Подай ми старата шапка!

Седнал на една пейка край угасналото огнище, юношата стана да изпълни желанието му, след като хвърли мимоходом презрителен поглед към този винаги мрачен и мърморещ брат, когото не обичаше. Адриан не извърна очи.

— Тъжно е — замърмори той, — само аз работя тук. Поне някой да ми помагаше!

Нели се побоя от скарване.

— Всичко наред ли е у майстор Ван Сваненбурх? — осведоми се тя, за да промени разговора.

— О, откакто умря Маргарита, всичко е съвсем различно. Майстор Якоб говори само за връщане в Италия.

— То се знае! Един човек на изкуството! Такъв няма нерви. Кажете ми, какво благоденствие може да очаква една страна от такива хора?

Това беше Адриан, който не млъкваше.

— Какво? — запита Рембранд, който на свой ред също се ядоса. — Според теб благоденствието идва само от пропадналите обущари или от техните подобни? Ето кои са способни да допринесат за величието на своята страна!

— Млъкни, паразит! Не те ли е срам да говориш така в къщата на баща си? И ако искаш да говориш за пропаднали, по-добре го попитай колко е струвало твоето пропаднало учение в академията и колко флорина вече е платил на твоя Ван Сваненбурх!

— За бога, деца, спрете да се карате! — извика Нели, гледайки мъжа си с безпокойство. — Да не мислите, че сте в някоя кръчма? Хайде, Адриан, връщай се в твоята мелница, а ти, Рембранд, бързай при художника си. Мястото ти е на Голямата улица, може страната да е изпълнена с враждебност, но не искам разправии между синовете ми под моя покрив!

Нели успяваше да се налага дори и на по-възрастни от себе си и всички го знаеха. Адриан се отдалечи намръщен и Рембранд го последва, срамувайки се за станалото.

Като се намери на улицата, ученикът на Ван Сваненбурх осъзна, че няма никакво желание да се връща в големия патрициански дом, където при това никой не го очакваше. Чувствуваше се разбунтуван. Защо Адриан не се занимаваше със собствените си работи? Какво се бъркаше сега, след като бе изгубил толкова пари в своя обущарски дюкян? Тъй като минаваше покрай академията, погледът му за миг се спря на грациозната кула и той си спомни с огорчение за думите на своя брат: една година в университета, две години у Ван Сваненбурх, а резултатите какви са?

Внезапно му стана ясно, че така не можеше да продължава. Превръщаше се в малък мързеливец и губеше времето си в ателието на Голямата улица. Докато Маргарита ла Кордона беше там, работите вървяха добре. Но сега? Какво удовлетворение можеше да намери, като съзерцава безконечните доизкусурявания на майстор Якоб? Докато съществуваше нещо съвсем друго, той знаеше; та нали аптекарят наскоро му бе показал една колекция от рисунки на Хендрикс Голтциус, на Холбайн и на Дюрер, както и от гравюри на Лукас Лайденски. Това бяха все творби, които Ван Сваненбурх не би одобрил. Не беше ли Рембранд вече уморен да слуша винаги все същите речи за Италия и да трябва да рисува непрестанно древногръцките и римски глави? От всичко това дъхаше смъртта. Нима и Лайден не беше мъртъв град, изпълнен с хора, които приличаха на Адриан, град затворник на своите неподвижни води, сляп пред най-хубавото, с което би могъл да се похвали — „Страшният съд“? Лайден се страхуваше от задълбочения дух. Лайден ценеше само парите. Достатъчно бе един кмет да раздрънка кесия пълна със злато пред талантлив художник като Ян Ливенс и последният веднага навеждаше нос над своята картина и добавяше по малко цветове тук и там, съобразно изискванията на клиента. Какво струваше живота на човек тук, ако не мечтаеше за печалби, за хубаво легло и накрая за хубава гробница, близо до амвона в енорийската черква?

— Ами аз? Ами аз? Какво съм аз? — си каза полугласно ученикът. — Една нула, един паразит! Досега не бях способен да припечеля нито петак! Пропаднал учен, ще бъда ли и пропаднал художник? Ще живея ли винаги от подаянията на семейството си?

Отстранявайки една проститутка, която го бе хванала за ръка, той ускори крачките си.

В дома на Голямата улица му отвори един от учениците, който пазеше пламъка на свещта с шепата си. Майстор Ван Сваненбурх вече си бе легнал. В къщата владееше внушителна тишина, дълбока като смъртта.