Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (10)

6

Кайро

Тара чака на летището до десет сутринта.

Очите й бяха зачервени от безсъние и й се виеше свят от умора. Беше звъняла на баща си през половин час, беше пребродила безброй пъти залата за пристигащи и дори беше взела такси до залата за вътрешни полети, в случай че баща й се е объркал. Напразно. Нямаше го на летището, нямаше го в къщата на обекта, нямаше го в апартамента му в Кайро. Почивката й беше тръгнала накриво още преди да беше започнала. Отпусна се в седалката за незнайно кой път и се загледа в тълпата. Имаше толкова много хора, че дори баща й да беше сред тях, нямаше да го види. Стана, отиде до телефона и звънна за последно в апартамента и в къщата на обекта. След това метна сака си на рамо, сложи си слънчевите очила, излезе от залата и махна на едно такси.

— Кайро? — попита шофьорът, як мъж с големи мустаци и кафяви от никотин пръсти.

— Не — отвърна Тара и се отпусна уморено на задната седалка. — Сакара.

През повечето време от последните петдесет години баща и правеше разкопки в Сакара, некрополът на Мемфис, древната столица на Египет.

Беше копал и в други египетски градове, от Танис и Саис на север, до Куистил и Наури в Судан, но Сакара беше първата му и най-голяма любов. Всеки сезон отиваше в къщата на обекта и оставаше там три или четири месеца — разкопаваше усърдно малка част затрупани с пясък руини — изваждаше на бял свят още няколко метра история. Имаше сезони, в които не копаеше, а реставрираше находки или записваше резултатите от предишни години.

Животът му беше аскетичен, почти монашески — сам, с един готвач и малка група доброволци — но Тара знаеше, че това е единственото място на света, където той се чувства истински щастлив. В редките му писма, в пестеливите описания на работата личеше удовлетворение, което изцяло липсваше в останалите области на живота му. Точно затова поканата му я изненада много — това беше неговият свят, неговото любимо място, и тази покана сигурно се дължеше на истински прелом в ценностите.

Пътуването от летището до града беше отвратително. Шофьорът явно не беше и чувал за безопасност на пътя и изпреварваше на остри завои, за предпочитане със силно насрещно движение. На един участък от пътя покрай някакъв смрадлив зелен канал се изнесе да изпреварва някакъв пикап, но отсреща се зададе огромен тежкотоварен камион и Тара предположи, че ще се върне обратно в лентата. Но не би. Той натисна клаксона, даде газ до ламарината и започна да напредва бавно покрай пикапа, който на свой ред ускори като на рали. Насрещният камион с всяка секунда ставаше все по-голям и по-голям. Тара усети как стомахът й се свива — беше убедена, че всеки момент ще катастрофират. Едва в последната секунда, когато челният сблъсък изглеждаше неизбежен, шофьорът изви волана надясно, влезе пред пикапа и се размина с големия камион на сантиметри.

— Изплашихте ли се? — попита през смях шофьорът.

— Да — рязко отвърна Тара. — Изплаших се.

Накрая, за най-голямо нейно облекчение, свиха вдясно от главното шосе, изминаха няколко километра по един второстепенен път с дървета от двете страни и спряха в подножието на стръмен пясъчен насип, отвъд който стърчеше върхът на стъпаловидна пирамида.

— Трябва да си купите билет — каза шофьорът и посочи гишето за билети на сградата отдясно.

— Трябва ли ми билет? — попита тя. — Баща ми работи тук. Идвам при него.

Шофьорът показа глава от прозореца и извика нещо на мъжа на гишето. Проведоха бърз разговор на арабски, след което от сградата излезе един млад арабин и се наведе към Тара.

— Баща ви тук работи? — попита той на английски със силен акцент.

— Да — отвърна тя. — Професор Майкъл Мъдрей.

— Отлично! — На лицето на мъжа грейна широка усмивка. — Всички познава Доктора. Той най-известен египтолог на света. Той мой добър приятел. Той учи мен на английски. Ще ви заведа до къщата.

Той заобиколи таксито, качи се на предната седалка и даде инструкции на шофьора.

— Аз съм Хасан — каза, след като потеглиха. — Работя тук, в главния тефиш. Вие много добре дошла.

Подаде й ръка и Тара я стисна.

— Баща ми трябваше да ме посрещне на летището — каза Тара Сигурно сме се разминали. Дали е тук, знаете ли?

— Съжалявам. Току-що пристига. Сигурно в къща при разкопки. Вие много приличате него, знаете ли?

— Приличам на него — усмихна се Тара. — С „на“ отпред.

Мъжът се засмя.

— Приличате на него — повтори внимателно. — И сте добър учител като него.

Поеха по пътя към билото на насипа, след което тръгнаха надясно по един черен път, който обикаляше пустинното плато. Стъпаловидната пирамида остана зад тях, както и две други по-малки, разпадащи се и… на Тара й се струваше, че това са образи на една и съща пирамида в различни стадии на разпадане. Вдясно зелените кръпки на нивите в долината на Нил проблясваха в утринната мараня; вляво пустинните дюни стигаха чак до хоризонта, голи, пусти и безжизнени.

След стотина метра стигнаха до центъра на група постройки и Хасан каза на шофьора да спре.

Този тефиш каза и посочи една голяма жълта сграда от дясната страна. — Главен офис на Сакара. Аз спра тук. Бейт Мъдрей, къща на ваш баща, малко по-натам. Ако има проблем, елате тук.

Той слезе от колата, каза нещо на шофьора, таксито потегли, измина два километра и спря пред ниска едноетажна сграда на самия ръб на склона.

— Бейт Мъдрей — каза шофьорът.

Сградата беше ниска, порутена и боядисана в розово. Обграждаше от три страни вътрешен двор, в който се издигаше голямо дървено-въжено археоложко сито. В единия край на сградата се издигаше паянтова дървена кула с резервоар за вода на върха, в другия й край имаше куп дървени сандъци, край които спеше мърляв пес. Всички прозорци бяха затворени и капаците бяха спуснати. Наоколо нямаше жива душа.

Шофьорът каза, че ще изчака, защото ако баща й го нямало, можел да я върне в Кайро, където знаел много добри хотели. Тя отклони предложението, взе си сака от багажника, плати и закрачи към постройката. Таксито обърна и изчезна сред облак прах.

Тя прекоси двора и забеляза нещо като редица боядисани каменни блокове под един брезентов навес в ъгъла. Почука на предната врата. Никакъв отговор. Натисна бравата. Заключено.

— Татко! — извика. — Аз съм. Тара.

Нищо.

Заобиколи къщата. От задната страна по протежение на цялата постройка имаше сенчеста тераса със саксии с прашни мушката, кактуси, няколко гърчави лимона и пейки от бетон. Гледката на изток към зелената долина на Нил беше великолепна, но тя дори не я забелязваше. Свали слънчевите си очила, приближи се до един от затворените прозорци и надникна между лющещите се летви. Вътре беше тъмно и освен ъгъла на една маса с книги по нея не се виждаше нищо. Отиде до друг прозорец малко по-нататък, през който видя легло, под което бяха напъхани износени пустинни ботуши. Върна се пред къщата и отново задумка по вратата. Пак нищо. Излезе на пътя, постоя малко, огледа се наляво и надясно, върна се на терасата и седна на една от бетонните пейки.

Вече се тревожеше сериозно. Баща й я беше изоставял много пъти — толкова много, че не помнеше броя им — но тя усещаше, че този път става нещо различно. Да не беше болен или пострадал при злополука? В главата й започнаха да се редят най-различни сценарии, кой от кой по-неприятни. Изправи се и задумка с юмрук по кепенците, повече от отчаяние, отколкото с някаква надежда.

— Къде си, татко? — измърмори на себе си. — Къде си, мамка ти мръсна?

Вися пред къщата почти два часа, крачи по терасата, наднича през кепенците, чука още много пъти на вратата, с капки пот на челото и натежали от умора клепачи. Накрая няколко деца от селото отдолу я забелязаха и се изкатериха по прашния склон зад къщата с крясъци „Шарена химикалка! Шарена химикалка!“ Тя извади няколко химикалки от чантата си, раздаде им ги и попита дали не са виждали висок мъж с бяла коса. Те изобщо не разбраха какво им говори и тъй като вече бяха взели химикалките, изчезнаха надолу по насипа и я оставиха сама с мухите, жегата и безмълвната заключена къща.

Най-накрая, когато слънцето беше в зенита си, а тя беше толкова уморена, че едвам си държеше очите отворени, реши да потърси Хасан, мъжа, с когото се беше запознала сутринта. Знаеше, че ако му се е наложило да закъснее по някаква причина, баща й ще й се ядоса много, задето е вдигнала шум, но вече така се беше разтревожила, че изобщо не я беше грижа. Надраска с единствената й останала химикалка бележка какво е правила и я закрепи на входната врата. След това пое по прашния път към далечното възвишение на стъпаловидната пирамида. Слънцето припичаше жестоко, не се чуваше нищо друго освен хрущенето на пясъка под подметките й и жуженето на някоя случайна муха.

Крачеше вече пет минути с наведена глава, когато някакъв моментен блясък вдясно привлече вниманието й. Спря, вдигна ръка над очите си и погледна натам. Там имаше някой, на двеста метра в пустинята, застанал върху едно пясъчно възвишение. Беше прекалено далеч и слънцето грееше твърде ярко, за да различи някакви подробности, освен че е изключително висок и облечен в бяло. Зърна още едно проблясване и осъзна, че сигурно я наблюдава с бинокъл и слънцето се отразява от лещите му.

Обърна се, защото предположи, че е разглеждащ руините турист. След това обаче й хрумна, че може да е археолог, който да познава баща й. Обърна се отново с намерението да го извика, но той беше изчезнал, който и да беше. Тя се взря внимателно в еднообразния пейзаж от пясъци и камъни, но там нямаше никого. Постоя още малко и продължи, без да е сигурна дали изобщо е видяла нещо, или умората и тревогите са я накарали да халюцинира. Виеше й се свят и главата й кънтеше. Съжали, че не се е сетила да си вземе вода.

Пътят до тефиша й отне двайсет минути. Беше плувнала в пот и всичко я болеше. Намери Хасан и му разказа какво е станало.

— Сигурен съм, че всичко окей — каза той й я настани на един стол в кабинета. — Може баща ви излязъл на разходка. Или на разкопки.

— Без да остави бележка?

— Може чака в Кайро.

— Звънях в апартамента. Никой не вдига.

— Знае той, че идвате днес?

— Естествено, че знае, че идвам днес — изсумтя Тара. За миг се възцари тишина. — Извинявайте — каза тя. — Уморена съм и се тревожа.

— Разбирам, мис Мъдрей. Моля ви, успокойте се много. Ще го намерим.

Той взе уоки-токито, което лежеше на бюрото, натисна бутона отстрани и заговори, произнасяйки много отчетливо думите „Доктор Мъдрей“. Чу се пращене на статично електричество, след което няколко гласа отговориха един след друг. Чиновникът ги изслуша, след което каза още нещо и остави уоки-токито на бюрото.

— Не на разкопки и никой не го виждал. Изчакайте тук, моля.

Той отиде в стаята през коридора — чу се приглушен разговор — и след минута се върна.

— Вчера сутрин отишъл до Кайро и се върнал в Сакара следобед. Оттогава никой не го виждал.

Вдигна телефона и проведе още един бърз разговор, отново наблягайки на думите „Доктор Мъдрей“. Остави слушалката с намръщено лице.

— Този Ахмед. Той кара ваш баща с такси. Казва, че баща ви му казал дойде в Бейт Мъдрей вчера вечер да го закара на летище. Когато дошъл, баща ви го нямало. Сега и аз притеснен. Доктора не прави така.

Той замълча, запотропва с пръсти по бюрото, после отвори едно чекмедже и извади връзка ключове.

— Това резервни ключове за къща на разкопки — обясни на Тара. — Да идем да видим.

Излязоха от офиса и той посочи един очукан бял форд пред сградата.

— Вземем кола. По-бързо.

Караше доста бързо, колата подскачаше и занасяше по изровения път. Накрая я закова пред къщата. Слязоха и се приближиха до вратата. Бележката, която Тара беше оставила, липсваше. Сърцето й подскочи и тя се затича към вратата и натисна дръжката. Беше все така заключено и все така никой не отвърна на трескавото й думкане. Хасан избра един ключ от връзката, пъхна го в ключалката, завъртя го два пъти, вратата се отвори и той пристъпи през прага. Тара го последва.

Озоваха се в просторна белосана стая с голяма правоъгълна маса в близкия край и няколко проядени от молци канапета и огнище в другия. Няколко врати водеха към други стаи и през една от тях Тара видя ръба на дървената рамка на легло. Беше тъмно и хладно и във въздуха се носеше едва доловим мирис. След секунди Тара осъзна, че мирише на дим от пура.

Хасан отвори един прозорец. Слънчевата светлина обля пода. В същия миг тя видя тялото, свлечено до отсрещната стена.

— Господи! — задави се тя. — Не, не!

Изтича до баща си, коленичи и вдигна ръката му. Беше студена и вкочанена. Нямаше смисъл да се опитва да го съживява.

— Татко — прошепна, милвайки разрошената му сива коса. — Мили, мили татко.