Олга Токарчук
Правек и други времена (16)

Времето на Клоска

В съборетината на Клоска във Видимач живееше змия, сова и ястреб. Животните никога не си заставаха на пътя. Змията живееше в кухнята, край огнището и там Клоска и оставяше паничка с мляко. Совата седеше на тавана, в нишата на зазидания прозорец. Изглеждаше като статуетка. Ястребът обитаваше най-високата част на къщата, свода под покрива, но истинското му жилище беше небето.

Най-дълго Клоска опитомяваше змията. Всеки ден й оставяше мляко, а паничката преместваше все по-близо до вътрешността на къщата. Един ден змията изпълзя под краката й. Взе я на ръце и може би й завъртя главата със своята топла кожа, която миришеше на трева и мляко. Змията се уви около раменете й и с жълтите си зеници се взираше в светлите очи на Клоска. Нарече я Злотис.

Злотис се влюби в Клоска. Топлата й кожа сгряваше студеното тяло и студеното сърце на змията. Жадуваше ароматите й, копринения допир на кожата й, с който нищо на земята не можеше да се сравни. Когато Клоска я взимаше на ръце, й се струваше, че тя, обикновеното влечуго, се превръща в нещо изключително важно. Носеше й като подарък мишките, които беше уловила, красиви млечни камъчета открай реката, парчета кора. Веднъж й донесе ябълка и жената я вдигна до лицето си, като се смееше, а смехът й миришеше на изобилие.

— Ти изкусителко — говореше й гальовно.

Понякога й хвърляше някоя част от облеклото си, тогава Злотис се вмъкваше в роклята й и се насищаше с остатъците от миризмата на Клоска. Чакаше я на всички пътечки, където и да отиваше, следеше всяко нейно движение. Позволяваше й да лежи през деня на постелята си. Носеше я на шия като сребърна огърлица, препасваше с нея бедрата си, заместваше гривните, а нощем, когато тя спеше, се вглеждаше в сънищата й и тайно лижеше ушите й.

Злотис страдаше, когато жената се любеше със Злия Човек. Чувстваше, че Злият Човек е чужд и на хората, и на животните. Скриваше се тогава в листата или гледаше слънцето право в очите. В слънцето живееше ангелът хранител на Злотис. Ангели-хранители на змиите са драконите.

Веднъж Клоска вървеше по ливадите за билки край Реката със змията на шия. Срещна там енорийския свещеник. Свещеникът ги видя и се отдръпна ужасен.

— Ти, вещице! — изкрещя и махаше с бастун. — Стой далече от Правек и Йешкотле, и от всички мои енории. С дявола на шия ли се разхождаш? Не си ли чувала какво казва Библията? Какво е казал Бог на змията? „И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата^[1]“.

Клоска се засмя и си вдигна полата, за да покаже голите си слабини.

— Махай се! Махай се, сатана! — крещеше енорийският свещеник и се прекръсти няколко пъти.

През лятото на двадесет и седма година пред съборетината на Клоска израсна бучиниш.

Клоска го наблюдаваше от момента, когато пусна от земята мазно, дебело и неподвижно стъбло. Гледаше как бавно развива големите си листа. Растеше цяло лято от ден на ден, от час на час, докато не достигна до покрива на съборетината и отвори над него огромния си чадър.

— Е и какво, ергене? — каза му Клоска с ирония. — Така се разрасна, така се катереше към небето, че сега семената ти ще покълнат в стряхата, а не в земята.

Бучинишът беше към два метра и листата му бяха толкова мощни, че отнемаха слънцето на растенията около него. На края на лятото нито едно растение не беше в състояние да расте наоколо. В деня на св. Михал разцъфна и няколко горещи нощи Клоска не можеше да спи от сладко-тръпчивия мирис, който проникваше във въздуха. Мощното жилаво тяло на растението се отразяваше с острите си краища от сребърното лунно небе. Понякога ветрец шумолеше в чадъра от листа и се посипваха прецъфтели цветове. При това шумолене Клоска бдително се пои дигаше на лакът и се вслушваше как растението живее. Цялата стая беше изпълнена с примамлив аромат.

А веднъж, когато Клоска най-накрая заспа, пред нея се изправи младенец със светли коси. Беше висок и добре сложен. Раменете и бедрата му изглеждаха, сякаш бяха от полирано дърво. Осветяваше го лунен отблясък.

— Наблюдавах те през прозореца — каза.

— Знам. Миришеш така, че объркваш сетивата.

Младенецът влезе в стаята и протегна и двете си ръце към Клоска. Тя се сгуши между тях и допря лице до силните твърди гърди. Повдигна я леко, така че да може да се намерят устните им. Изпод притворените си клепачи Клоска видя лицето му — беше грапаво като стъбло на растение.

— Желаех те през цялото лято — каза в устните с аромат на бонбонки, на захаросани плодове, на пръст, когато падне дъжд.

— И аз тебе.

Легнаха на пода и се опираха в себе си като треви. После бучинишът сложи Клоска на бедрата си и се вкореняваше в нея ритмично, все по-дълбоко, като проникваше и цялото тяло, нахлуваше във вътрешните му кътчета и се опиваше от неговите сокове. Пи от нея до сутринта, кога то небето стана сиво и птичките запяха. Тогава бучинишът го побиха тръпки, а твърдото тяло замря неподвижно като дърво. Зашумя чадърът от листа и върху голото изтощено тяло на Клоска се посипаха сухи, бодливи семена. После светлокосият младенец се върна пред къщата, а Клоска цял ден махаше от косите си ухаещи зрънца.