Олга Токарчук
Правек и други времена (12)

Времето на енорийския свещеник

Късната есен за енорийския свещеник беше най-омразният сезон. Около деня на св. Ян Черна безсрамно заливаше ливадите му.

Свещеникът беше по природа буен и чувствителен относно своето достойнство, така че го обземаше гняв, когато виждаше, че нещо толкова малко, конкретно и тромаво, толкова никакво и безсмислено, толкова неуловимо и страхливо, му взима ливадите.

Заедно с водата веднага се появяваха безсрамни жаби, голи и отвратителни, които постоянно си се качваха и тъпо се сношаваха. При това издаваха ужасни звуци. Такъв глас навярно има дяволът: креслив, мокър, прегракнал от сладострастие, треперещ от невъзможното за утоляване желание. Освен жабите, на ливадите на свещеника се появяваха водни змии, които се придвижваха с толкова отвратително и виещо се движение, че на енорийския свещеник веднага му прилошаваше. При самата мисъл, че такова издължено хлъзгаво тяло би могло да докосне обувката му, го разтърсваше, трепереше от погнуса, а стомахът му се свиваше в спазъм. Образът на змията задълго оставаше в паметта му и опустошаваше сънищата му. В залетите части се появяваха също риби и към тях енорийският свещеник имаше вече по-добро отношение. Рибите ставаха за ядене. Следователно бяха добри, божии.

Реката се разливаше по ливадите в продължение най-много на три кратки нощи. След инвазията си почиваше и отразяваше в себе си небето. Излежаваше се така месец. Под водата в продължение на месец гниеше хубавата трева, ако лятото беше горещо, над ливадите се носеше миризма на разложение и гниене.

От деня на св. Ян свещеникът всеки ден идваше да гледа как речната черна вода заливаше цветчетата на св. Маргарита, звънчетата на св. Рох, билките на св. Клара. Понякога му се струваше, че невинните сини и бели главички на цветята, залети до шия, го викат за помощ. Чуваше тънките им гласчета, които приличаха на звука от камбанките по време на Възнесение. Нищо не можеше да направи за тях. Лицето му почервеняваше, а дланите му се стискаха безсилно в юмруци.

Молеше се. Започваше от св. Ян, който освещава всички води. Но на енорийския свещеник често му се струваше в тази молитва, че св. Ян не го слуша, че е зает по-скоро е изравняването на деня с нощта и с огнищата, запалени от младите, с водката, с виенето на венци, хвърляни във водата, с нощните шумове в храстите. Даже беше сърдит ма св. Ян, който всяка година, редовно допускаше Черна да залива ливадите. Поради тази причина дори беше малко обиден на св. Ян. Затова започна да се моли на самия Бог.

На следващата година след най-голямото наводнение Бог рече на енорийския свещеник: „Огради реката от ливадите. Събери пръст и построй там предпазна преграда, която ще задържи реката в коритото й.“ Свещеникът благодари на Бога и започна да организира изсипването на преградата. Две седмици гръмко проповядваше от амвона, че реката унищожава даровете божи и приканваше към солидарно противостоене на стихията по следния начин: от всеки двор един мъж два дни в седмицата ще носи пръст и ще засипва преградата. На Правек се падна четвъртък и петък, на Йешкотле — понеделник и вторник, на Котушов — сряда и събота.

През първия ден, определен на Правек, се явиха на работа само двама селяни — Малак и Херубин. Разгневен, енорийският свещеник седна в своя файтон с ресори и обиколи и всички схлупени къщурки в Правек. Оказа се, че Серафин има счупен пръст, младият Флориан го взимат войник, на Хлипалови им се родило дете, на Швиатуш му излязла хернията.

Така свещеникът не уреди нищо. Разколебан се върна в жилището си.

Вечер, по време на молитвата отново се посъветва с Бога. И Бог отвърна: „Плати им.“ Енорийският свещеник малко се обърка при този отговор. Но понеже Бога на енорийския свещеник понякога много приличаше на него, веднага добави: „дай им най-много десет гроша на ден, защото иначе не ти е изгодно. Всичкото сено не струва повече от петнадесет злоти.“

Затова енорийският свещеник отново замина с файтона за Правек и нае няколко високи селяни да насипват преградата. Взе на работа Юзек Хипала, на когото се беше родил син, Серафин със счупения пръст и още двама ратаи.

Имаха само един фургон и затова работата вървеше бавно. Свещеникът се тревожеше, че пролетното време ще провали плановете. Колкото можеше, караше селяните да бързат. Самият той също подвиваше расото — но си пазеше хубавите кожени обувки — и тичаше между селяните, буташе чувалите, удряше коня с тояга.

На следващия ден на работа дойде само Серафин със счупения пръст. Разгневен, енорийският свещеник отново обиколи с бричката си цялото село, но се оказа, че работниците или ги няма вкъщи, или лежат покосени от болест.

Това беше денят, когато енорийският свещеник намрази всички селяни от Правек — мързеливи, лениви и никакви пари. Разпалено обясняваше на Бога това чувство, недостойно за божи слуга. Отново помоли Бог за съвет. — „Вдигни им надницата“ — каза му Бог. — „Дай им петнадесет гроша на ден и въпреки че заради това няма да имаш никаква печалба от тазгодишното сено, ще си възвърнеш загубите следващата година.“ Това беше мъдър съвет. Работата тръгна.

Най-напред с фургони докарваха пясък иззад Хълма, после този пясък се товареше в ютени чували и ги слагаха около реката, сякаш беше ранена. Едва тогава засипваха всичко с пръст и засяваха на нея трева.

Енорийският свещеник с радост наблюдаваше собственото си дело. Реката сега беше съвсем отделена от ливадата. Реката не виждаше ливадата. Ливадата не виждаше реката.

Реката не се опитваше да се отскубне от определеното й място. Течеше си спокойна и замислена, непрозрачна за човешкия поглед. Край нейните брегове ливадите се раззелениха, а после цъфнаха жълтурчетата.

На ливадите на свещеника цветята се молят непрестанно. Всички цветя на св. Маргарита и звънчета на св. Рох, както и обикновените жълтурчета се молят. От постоянните молитви телата на жълтурчетата стават все по-малко материални, все по-малко жълти, все по-малко конкретни, докато през юни се превръщат в нежни глухарчета. Тогава Бог, трогнат от тяхната набожност, изпраща топли ветрове, които взимат глухарчевата душа на жълтурчетата в небето.

Същите тези топли ветрове донесоха дъждове на деня на св. Ян. Реката събираше сантиметър по сантиметър. Енорийският свещеник не спеше и не ядеше. Тичаше по преградата и ливадите и гледаше. Мереше с пръчка нивото на водата и мърмореше под нос ругатни и молитви. Реката не му обръщаше внимание. Течеше в широкото корито, завърташе се във водовъртежите, подмиваше несигурните брегове. На двадесет и седми юни ливадите на свещеника започнаха да се просмукват от вода. Енорийският свещеник тичаше с пръчка по новата преграда и с отчаяние гледаше как водата с лекота достига до процепите, тече по някакви известни само на нея пътища, прониква под насипа. На следващата нощ водите на Черна унищожиха пясъчния бент и се разляха, както всяка година, по ливадите.

В неделя свещеникът от амвона сравняваше достиженията на реката с делото на сатаната. Че сатаната всеки ден, час по час, като водата настъпва към душата на човека. Че най-малкото пренебрегване на ежедневните религиозни задължения отслабва този бент и издръжливостта на изкусителя е сравнима с издръжливостта на водата. Че грехът се процежда, тече и беснее на крилете на душата, а грамада от зло залива човека, докато той попадне в неговите водовъртежи и отива на дъното.

След такава проповед свещеникът беше още дълго възбуден и не можеше да спи. Не можеше да спи от омраза към Черна. Говореше си сам, че не може да се мрази реката, потоците от мътна вода, дори не растение, не животно, а просто физическа форма на терена. Как е възможно той, свещеникът, да чувства нещо толкова абсурдно? Да мрази реката.

И все пак това беше ненавист. Енорийският свещеник нямаше предвид дори измокреното сено, ставаше дума за безсмислеността и тъпото упорство на Черна, нейната неосезаемост, егоизъм и безгранична тъпота. Когато мислеше така за нея, гореща кръв пулсираше в слепоочията му и течеше по-бързо в тялото. Започваше да се унася. Ставаше и се обличаше, без значение от нощния час, а после излизаше пред покоите си и отиваше на ливадата. Студеният въздух го отрезвяваше. Усмихваше се на себе си и казваше: „Как може да се ядосваш на реката, на обикновена вдлъбнатина в земята? Реката е само река, нищо повече.“ Но когато се спираше на брега й, всичко се връщаше. Обгръщаше го отвращение, погнуса и ярост. С най-голямо удоволствие би я засипал с пръст, от извора чак до устието. И се оглеждаше дали някой не го вижда, а после откъсваше клонче от елшата и бичуваше облото безсрамно туловище на реката.