Дончо Цончев
Старецът и реката

В кръщелното свидетелство на този човек, издадено преди седемдесет и девет години от черквата в село Ореш, Свищовска околия, беше записано: „Отроче от мъжки пол, Александър“, и хората през целия му живот го наричали Сандю, но когато в ръцете на дунавските рибари попадна книжчицата на Ърнест Хемингуей „Старецът и морето“, та много скоро заприлича на баница от колет, Скендер една паметна сутрин го посрещна в гемията с думите: „Ожгялдин бе, Сантяго!“ Нашият старец бе отвърнал тихо: „Ожболдук“, и това име Сантяго му лепна добре и завинаги.

Те се напиха набързо в гемията и той с малко думи разказа на своите приятели онази част от битката с рибата, която те бяха пропуснали. „Тегли бе — каза. — Аз подир нея отпущам, аслъ като онзи, добре, ама ме закара към острова. Лодката се завря във върбите. Хрясна се отдолу на един чукан и взе да тече. Ни да опъваш, ни да поемаш с пробита лодка подире.“

Нататък рибарите знаеха — на разсъмване бяха го открили разпнат като Исус във върбите. Въжето около кръста му и в едната ръка. Лодката пълна с вода, носът й сочи небето. Другата му ръка в един як чатал, а от устата му кръв. (Докато се запъваше във върбите, се бе излъгал да подържи малко въжето със зъби — тогава рибата джасна и изведнъж свърши онова, което свищовският пристанищен зъболекар цели три месеца отлагаше.)

Тя беше просната на гемията — триста и петдесет килограмовата моруна, — старецът се нажабури още веднъж с ракия и като я погледна, се ухили: „По-голям зъболекар излезе от онзи.“

Това беше цялата история и тъй това име Сантяго му остана. Книжката на Ърнест Хемингуей беше отстъпила в полузабравата, случаят с голямата моруна също — половината от младите рибари изобщо не знаеха откъде и как е дошъл този прякор. И може би нямаше да научат, ако един прекрасен ден…

Но нека започнем от самото начало.

Малкият (всъщност четвърти и последен) син на дунавския рибар живееше в София и се движеше в „бо монда“. (Думите „бо монд“ сам той употребяваше, веднъж даже беше се опитал да обясни на баща си какво точно значат, но дядката тъй се разсмя и изпсува, че момчето се обиди и млъкна.) Това момче беше писало нещо в един вестник. Беше довело веднъж един оркестър в Свищов и лично обявяваше по микрофона кой и какво ще изпълни. Бяха го виждали със същия оркестър и по телевизията — целият Свищов знаеше за това.

Та този най-малък син на рибаря поиска един ден черен хайвер от баща си. Имал извънредно важни гости. Знаел какво иска и защо го иска. Бащата пуши дълго и дълго мълча — после сви рамене и пое. Точно така, както беше поемал през целия си живот, когато някой от неговите хора му искаше нещо.

Ах, неговите хора… Той и сега — в лодката — ги броеше. Четирима сина и девет снахи. (Големият се бе женил пет пъти, вторият само три, докато чернохайверецът беше ерген.) Седем внучета на различни места и, разбира се, вярната, вечната баба. Тринайсет и седем — двайсет; той и бабата — двайсет и двама.

Старецът беше направил през живота си една къща в Свищов и три апартамента: в София, Русе и Бургас. Беше изслушал всичките думи, които са дадени на човека — и лоши, и добри. Но помнеше само онези, които сам си избираше. Да имаше как, още веднъж и още веднъж би изкарал живота си по същия начин и би измъкнал още повече от него, а още по-точно — ето, от тази вода. Той нямаше друг начин. Не беше и мечтал да бъде друг, та нещо друго да прави. Помнеше Дунава от дете, радваше му се и му се заканваше. Разменяха си с него големи подаръци и коварни изненади. Даже войната на времето изкара тук, в своята лодка.

Течеха полека спомените на нашия старец, течеше водата — той бавно гребеше към мястото, където щеше да пусне кърмаците. Сам беше ковал тези куки и ги знаеше по имена. Помнеше през годините коя каква работа му е свършила. Пак това помнеше естествено, което си искаше; останалото без друго нямаше как да се заличи от паметта. Как да се заличи, да речем, дългият белег на лявата му ръка, от втория ден на Великден, хиляда деветстотин шейсет и пета година, ето, от този кърмак, който тогава бе на Реджеп, но след като измъкна рекордната риба и проля половин кило кръв на нашия речен Сантяго, остана завинаги негов? Или пък: как да забравиш очите, мустаците, дишането и мълчанието на своите приятели в лодката, когато, през есента на хиляда деветстотин четиридесет и осма година се чува, че твоят първороден син се е отказал от тебе чрез „Държавен вестник“?

Велик в своята философия беше Сантяго от село Ореш! Не че помнеше и забравяше каквото си иска — той просто живееше вътрешно с онова, което крепеше душата му и караше старите кокали още да слушат.

Те слушаха и сега — ето, лодката отиваше, където трябва. Денят наистина беше прекрасен и това съвсем не беше първата за днес гимнастика на Сантяго. Сутринта в тъмно той беше се измъкнал — забърка кал с малко слама (имаше едни стари тухли, които бе взел срещу една торба риба) и започна да зида пуйкарника. Снахата на втория син (тази, която се задържа и кръсти момчето си Сашо) някъде била чела, че американците отглеждали почти само пуйки, защото пуяшкото месо било най-много полезно. Двор голям в Свищов — пуйчета на пазара колкото искаш, — оставаше само да им се стори мястото. И той го почна тази сутрин по тъмно, защото знаеше от дългия живот, че само онази работа не се е свършила, която не е била почната. Вярно, бабата му се скара, защото вече три месеца двама от големите внуци чакаха за речило, което дядо им плетеше, покривът беше протекъл, кокошките имаха пипка, козата се беше разгонила.

Течението на реката започна да тегли встрани, Сантяго задържа едното весло в дълбочина и се насочи към малкото островче.

След десет минути такъмите бяха готови и кърмаците — във водата. „С бога напреж“ — помисли както през целия си живот и запали една „Янтра“. Тук, всред водата, никой не му пискаше за това. Нито за нищо. И в тишината на голямата река наоколо, където цял живот беше очаквал шанса си отново и отново, можеше да изброява спокойно задачите, които пък него очакваха на брега. Двайсет и двете човешки задачи, пръснати из България, за които с неописуема гордост той отговаряше. Двеста двайсет и двете подробности, с които кой друг се захваща в днешния ден?

Тук беше много по-лесно да си мечтаеш за всичко. Оттук всичко наистина беше възможно и затова старецът — като сънуваше после мечтите си — ставаше в тъмно и започваше да ги осъществява. С много по-малко сила сега, но пък по-бавно. С много по-малко сигурност, че ще успее и това да завърши, но пък с усмивка. (Тя беше насочена към него, тази усмивка — в началото сам се подиграваше на увеличаващата се немощ в ръцете и в краката, навсякъде, но после си остана по навик на сгърченото му, сухо лице и му вършеше много добра работа.) На времето той къщата беше започнал така, „на шега“, както днес и пуйкарника. Та той „на шега“ беше се оженил. „На шега“ се родиха и децата, едно по едно. Смяха се с бабата много (ах, вчера беше това!) — кой ще ги храни, четири, рибата нито се оре, нито се сее по Дунава?

Докато, през ума му минаваше рибата, един от кърмаците чукна полека.

Дядката пое дълбоко дъх и пусна цигарата във водата. Такова леко чукване на въжето понякога даваха най-едрите риби. И при моруните бе имал случаи, както с шараните. Големият съвсем нежно опипва стръвта, докато малките се набождат на кукичката още при първото докосване и започват с все сила да джасат конеца в ръката ти.

„Има си хас“ — помисли старецът и въздъхна. Огледа се. Всичко му беше пресметнато и готово. Спомни си историята с прякора и зъба — отпусна още въжето и го уви само един път около крака си.

В следния миг лодката едва не се обърна. Въжето измъкна цървула му и буквално го хвърли във въздуха. Той го видя във водата до себе си, но вече пътуваше бързо, стискаше колкото може и успя само да изпсува.

Толкова се беше зарадвал, че силната болка в крака усети много по-късно, когато рибата го водеше като ракета. После се изплаши изведнъж, като помисли къде ли чудовището ще го закара. „На майната ти“ — въздъхна, като желаеше по-силно от всичко това място да се окаже всъщност гемията.

Погледна брега — гемията, сградите и дърветата. Те бягаха назад и малко нагоре — носът на лодката застрашително се навеждаше към водата. Ръцете му бяха заети с въжето, веслата тропаха вързани на местата си. Натопи босия крак полека, болния крак, и с него успя да извие лодката малко диагонално. Така беше много по-безопасно, но кракът му се вледени бързо и трябваше да го извади.

Летяха така, ръцете отмаляваха — ах, твойта мамица, да ми беше дошла преди десетина години. Преди двайсетина…

Мисълта, че май трябва да се откаже, за пръв път през живота си, го разстрои повече от страха. Облиза устни, налегна към наведения борд и се опита с лакът да хване веслото. То само го ръгна в ребрата и продължи да тропа и да трепти като живо.

— Ти ще омекнеш — каза старецът гласно. — Ей сега ще омекнеш, подир малко.

Но рибата съвсем не омекваше. Тя теглеше още по-бързо и силно. Съвсем като онзи Сантяго, от книжката на Ърнест Хемингуей, но без да се сеща в момента за него, нашият старец започна да отпуща въжето; без да му жули ръцете; защо ръцете, като дебелият борд на лодката са затуй?

Работата бавно и съвсем малко се облекчи. Но това беше от голямо значение за слабите кокалести ръце — усмивката, с която през последните двайсетина години той все пак побеждаваше всичко, започна полека да изменя уплашеното лице.

Пътуваха така. Отляво и малко назад той видя дългото блато към Зимнич. Пушеше му се, само че нямаше как. Кроеше хитър план, когато наближат Вардим.

И друг път бяха го водили тъй едри моруни, но в повечето случаи те теглеха срещу течението и скоро се изтощаваха. Веднъж кърмакът беше се забил дълбоко навътре, в областта на хрилете, рибата (двеста и осемдесет килограма) бързо загуби кръвта си и за десетина минути умря.

Това чудовище сега теглеше по течението и му беше лесно. Островът наближи, вече час и нещо лодката се мъкнеше, а признаци на омекване нямаше. Все пак стана това, на което старецът се надяваше — рибата мина отдясно, не в талвега. След един километър я очакваше теснината между малкото островче и Вардим или пък между него и брега. Реката тук бе плитка и дъното пясъчно-тинесто. Той дотогава щеше да освободи непременно едната ръка и да отклони лодката тъй, че въжето да облизва това дъно. Да се вреже в него и тегленето да стане много по-трудно. Но все пак възможно, за да не каже въжето изведнъж „бримм!“ — и всичко да отиде по дяволите. Неведнъж дунавският Сантяго бе късал въжета — особено в младите си години, когато погрешно се опитваше да се бори със сила — и моруните си отиваха, за да умрат с кърмака в устата мърцина.

Рибата влезе между малкото островче и Вардим. Старецът не успя да освободи нито една от ръцете си за веслото. Тогава прехвърли отново крака си зад ниския наклонен борд на лодката и с неподозирано бясно желание, със силата на цялата река в него — река от спомени, близки, победи, провали, болки и надежди — започна борбата с реката около него.

Въжето близна веднъж дъното откъм малкото островче, после още веднъж. Така беше далеч по-добре, отколкото откъм Вардим, където имаше коренища. Рибата спря за момент и човекът леко, като котка, преметна въжето около другия си крак. Грабна веслото и още налегна към сушата. Той извика от радост, когато усети, че поне десетина метра от въжето бяха врязани в тинята и повтори:

— Сега вече на майната си ще идеш!

Извади си крака, разтри го и го сви да го топли. Смело прехвърли въжето и през гърба си, за пълна сигурност — готвеше се да пали цигара. Тогава рибата дръпна изведнъж и го повали в лодката по очи. Като детенце, което е шляпнато зверски в тила. Кръстът му изпука, едното му ухо тутакси се затопли. Той изпсува люто, като панически отново се вкопчваше за въжето.

Пак пътуваха — малко по-бавно и тежко отпреди. Кръв имаше и по носа му, това го ядоса докрай. Обърса се в рамото си и изпсува още веднъж. Въпреки усилията му и всички надежди, лодката постепенно се отдели от брега, въжето се опъна пак в чисти води и пътешествието продължи тъй, както бе и започнало — сега към румънския бряг.

И рибата нещо кроеше отдолу, разбира се, и тя на нещо свое се надяваше там — сега потърси двете малки островчета срещу устието на Янтра. Когато стигнаха и до тях, влезе в протока помежду им и спря.

Човекът отново опита своето и прекара въжето в тинестото дъно — сега без рискове да бъде тъй грубо съборен.

Рибата кротуваше. Имаше време и възможност за една цигара. После за още една — те много стояха тук и така. Кръвта по носа и по ухото му беше засъхнала, кракът май се постопли. Колкото до болките в кръста, в ръцете и в краката, те бяха нещо нормално много отдавна. „Работата е да им свикнеш — мислеше старецът. — Кога по-силни, кога по-слаби, свикнеш ли им веднъж…“ Той мислеше това в добро настроение — чакането за него беше изгодно. Представи си желязната кука в устата на рибата, раната и кръвта, която нямаше как да не изтича, невъзможността й да се откачи. Усмивката цъфна на сухото му лице. Сравнен с положението на рибата, той беше щастливец, разбира се.

Мина пътническият рейс към Силистра, оттам му свирнаха. Дядката не даде никакъв знак — не му трябваха ортаци тъкмо сега.

Стояха много така, слънцето бавно залезе.

— Ще те измъкна, та ако ще и утре по това време — каза дунавският Сантяго и поклати глава. — Не си ми сефте.

По тъмно рибата тръгна полека и се насочи към талвега на реката. Стана студено. Отчаяно стана и крайно уморено, но пред човека нямаше никакъв друг избор.

Не можеше човекът да се откаже — да пропилее накрая целия си живот. Така го чувствуваше. Така беше изтекла реката на неговите мечти отпреди толкова много години — с приливите и отливите на тяхното бавно осъществяване, с огромните като сънища риби, с буците лед сред мъглата, с тънкия вятър от Влашко и белите вълци в тръстиките, с неописуемите слънчеви зайчета по нежно надиплената й повърхност.

Да се откажеш, а? Да оцапаш всичко, каквото си правил в живота си. Да се предадеш — тоест да умреш, докато още живееш. Така ли?

Жив беше старецът, както той си разбираше думата — ето го, на̀. В лодката, на въжето, над рибата, зад нея. А у дома — с нея. Покашля се, ощипа се, отново запали цигара. Видя по звездите, че е към полунощ, и разбра, че така ще се осъмва.

Студено беше, ужасно студено и кокалестите ръце и крака вече никак не го слушаха. Но рибата омекваше и скоро щеше да свърши. Да свършва и животът, ако ще (някой ден той нали тъй и тъй ще се свършва?), но без да си се отказал от битката. „Това е всичко. Ако ще и тука да ми е краят.“

Съмна бързо и радостно — рибата спираше често и трудно потегляше. Накрая сама се насочи към русенското пристанище. „Има бог за таквиз като мене, има бог!“ — повтаряше си наум старецът и се молеше да не заспи и да не падне.

Когато видя първите хора по брега, опита се да изсвири с уста. Едва се чу сам и затова почна да маха с ръка.

Без друго една лодка се отлепи от кея и вече бе тръгнала срещу него.

Само след половин час всичко на този бял свят бе пак по местата си.

Рибарите изтеглиха шестстотин и осемдесет-килограмовата моруна, старецът хапна топла чорбица и обу два чифта дебели домашни чорапи, които веднага му дадоха. Чудовището се оказа и женско — онзи хаплю и неговите приятели от „бо монда“ наистина щяха да ядат черен хайвер.

Ах, всичко наистина беше на своето място в този живот, както отколе и завинаги — старецът още обираше остатъка от чорбицата, когато усети лудите, вечните, страшните гласове в глъбината си и даже реши да се обръсне.

Докато цялата растяща тълпа гъргореше силно възбудено около моруната, той пое леко по стръмната уличка нагоре и скоро се озова пред бръснарницата. Тя беше още затворена. Запали цигара. Премигна срещу слънцето. Сети се за Сантяго от книжката, усмихна се и се обърна към витрината на бръснарницата, където имаше високо огледало, надписи „Къдрене Вела“ и смешно изрисувани бели кокони с червени коси.

Амалгамата на това огледало беше напукана от времето и то всъщност оглеждаше на петна. Например: две големи дупки под челото и една над брадичката — пълна със зъби. Два дълги кокала от раменете надолу, завършващи с големите малки по пет кокалчета — до коленете. Пищялките във вълнените два чифта чорапи, под мокрите дочени гащи. И отдавна скърцащият таз.

Така се видя тука дунавският Сантяго, усмивката му се обтегна още веднъж и той най-сетне разбра голямата разлика между себе си и онзи далечен Сантяго, който му бе дал прякора.

На онзи рибата бе оглозгана до скелет — от акулите.

Този бе оглозган самият — от голямата, вечна човешка река на грижите и мечтите, на най-обичните близки, на неудържимите страсти и съкровени въжделения.

Реката, към която човек сам се стреми.