Дончо Цончев
Йосиф

Той беше на петдесет и в този свят нямаше сила, която да го отмести от пътя му. Обиколил поне сто пъти България с теслата и мистрията, оставил след себе си тонове и кубици мазилка, бетон, зидария, Йосиф живееше с едно старо, естествено чувство, че е роднина на всички. В усмивката му личеше това. И особено в топлия, сигурен начин, по който ще си протегне ръката да се здрависа. Те бяха основното в него — ръката му и усмивката. Той мина с тях през шарения и сложен живот непобеждаван.

Нещо такова се опита да каже и началството, когато — за кръглите петдесет — му закачи на ревера златния орден. Но хората знаеха Йосиф отлично, не го видяха целия в тези думи и започнаха да ръкопляскат шумно. „Думи колкото щеш — по този повод бе казал бай Марин Пенчев. — Думи като мухи. Навсякъде и по всичко. Виж, златото и хората като Йосиф не са толкова много.“ „Въдим се бе, бай Марине — беше се засмял Йосиф. — Въдим се. Щом почнаха да ни пращат и по пустините, значи сме се навъдили доста.“

Три години бяха изкарали двамата с бай Марин Пенчев в пустинята. Оставиха там заедно с другите българи един разкошен завод, спечелиха два мерцедеса и нещо и се прибраха.

Йосиф имаше къща за приказ (двадесетина дни от годината всъщност изкарваше в нея) и с парите от задграничния гурбет наистина купи едно волво.

Когато неговият син — Христо, започна да шари ден и нощ с хубавата кола и от това, разбира се, повтори втори курс в института (той следваше архитектура), майка му каза отчаяно:

— Пуста кола! От нея…

— Пусти пари — засмя се Йосиф. — Ако ги нямаш, откъде ще се вземе колата?

Това беше навръх Великден. Той пиеше бавно домашната гроздова на терасата. Като гледаше с мека любов лехите за цветя, лук, пипер и домати, тръгналите ягоди, френски къпини и малини, фиданките — чалъмлийската и с много надежди подрязани от ръката му, пак се засмя и каза:

— Вярно, че пусти пари. Нали дойдоха от пустинята.

— Аман! — каза жена му, приготвяйки обеда. — И ти си тук, и половината агне, моля ти се, на масата, само него го няма!

Йосиф си наля още една чашка от ракията, въздъхна и нищо не каза. Мислеше си за онези години, когато той беше по възраст колкото Христо. Баща му си беше отишъл — Ицо Дюлгерина. Сестрите му бяха се оженили надалеч. Каменната и дървена, покрита с плочи къща из Дряновските колиби остана празна. Няма и кой да я купи — такава. И тогава започна голямото скитане…

Отвън изскърцаха спирачки. Йосиф се обърна. Беше друга кола.

— Да му се скараш! — рече жената, която също погледна нататък.

— Да му се скарам — каза Йосиф и се заигра с шарената кутийка цигари, която в ръката му изглеждаше като зарче. — Да му се скарам, ама го няма.

И пак се засмя.

— Щото си мек! — почти извика жена му. — Мека Гана си ти! Мека Мария! Той затова прави така. И аз да намеря такъв като тебе и аз ще хукна!

— Че нали си ме намерила — тихо се засмя Йосиф и се пресегна да я тупне отзад, но тя чевръсто се дръпна. — Пък ако толкова не те свърта тук, хуквай. Есента…

Той млъкна.

Жената се спря и го погледна. Толкова се познаваха.

— Какво есента?

— Като замина сега, есента — изрече най-същественото Йосиф и очите му шарнаха над богатата великденска трапеза. — Та… като се върна, ще купя и на теб едно волво. Още по-модерно. Христо с неговото, ти с твоето — хуквайте накъдето ви видят очите. Таман да не ви мисля, когато ме засърби някоя нощ мозъкът из бараките.

Тя го сряза с черните си, неостаряващи очи, изфуча и се скри в къщата.

Биваше я жената. Още от времето, когато родителите й в никакъв случай не я даваха на бедния Йосиф, а той — майтапчията — беше й казал: „Късмета си не знаят те с мене“. Сега това не беше смешно. Сега това самите те — тъстът и тъщата — изговаряха често, с една не гордо закъсняла сантименталност.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита Йосиф, като си наливаше от изстудената гроздова отново.

— Казвай, де!

— На какво се спираме, последно?

Очите му се смееха, тя го гледаше глупаво и така беше още по-хубава. Като момиче. На своите четиридесет и пет.

— Та, викам, дай да решим на какво се спираме окончателно. На Гана или на Мария?

— Какви Гани и Марии, бе? За какво ми говориш? — троснато каза жената.

— Меките, меките. Ти казваш, че съм мека Гана. После пък — мека Мария. Кое от двете съм аз? Това те питам. Гана или Мария? Или пък Гана-Мария. Виж, може. Както например има Анна-Мария. Защо да няма Гана-Мария. Гана-Мария Дюлгерова.

Йосиф се смееше високо, когато познатият шум затихна отвън, трясна се врата и след секунда Христо се появи на терасата.

— Какво се смеете, бе? — каза той вместо поздрав и си съблече сакото. — Отвън обаче е ад! Адска жега е отвън.

След трите години в пустинята Йосиф не обичаше друг да му обяснява думата жега. При подобни случаи се подиграваше остро и находчиво. Това, разбира се, не се отнасяше за Христо. Бащата каза:

— Добър ден, другарю Йосифов. Обедът ви очаква.

— Обед ли? — Христо огледа масата и отчупи с ръка от печеното. — Вие като че ли за рамазан сте се готвили, майка му стара!

— Че то за нас си е повече от рамазан — каза майка му. — Нали е Великден. Нали баща ти си е у дома.

— Да де, да де — каза Христо и си свали вратовръзката.

После той си изми ръцете и седна. Масата на терасата наистина беше разкошна. Имаше всичко. Отзад — къщата, обляна в пролетно слънце. Отпред — великото парче земя, с първата нежност на зеленината.

— Ами това е! — каза Йосиф. — Наливам на всички, за да се чукнем.

Да, това беше — за него. Върхът, апогеят, голямата сила. Тримата живи и здрави. Къщата — яка и хубава. Масата на терасата — отрупана и голяма, който ще още да заповяда, по български. Бедният Йосиф преди трийсетина години не можеше толкова и да мечтае.

Колко е един живот? Какво има в него толкова важно, освен страстта — неудържимата — да се изтеглиш по-нагоре от ниското място, в което си се родил? Да видиш как децата ти тръгват още от старта с аванс — даден от тебе — и как продължават още по-силно нагоре. Тихо да си помислиш, разтопен в святата искрена нежност: „На добър час, момчета!“

Като отчупи още едно парче от печеното, Христо каза:

— В тая къща винаги всичко има, дявал да го вземе, обаче едно нещо никога няма.

— Какво? — веднага попита майката.

— И аз търся думата — каза Христо с пълна уста. — Например думата, думата… Да. Тук никога няма определен стил.

— Че определи го — рече Йосиф. — Създай го. Нали ще ставаш архитект.

— Едно безстилно имане е това тука — продължи мисълта си Христо и начинът, по който изговори думите, показа, че е доволен от тях.

Едва ли други хора на света освен двамата до него, край масата, знаеха толкова точно и добре кога този бъдещ архитект е доволен от своите думи — още от първото „ма-ма“ преди двайсетина години, което те чуха, наведени над него, и което се бе настанило в дъното на сърцата им тъй, че неговият тих, тъничък ек щеше да продължи да звучи до смъртта им. Едва ли той мислеше за това (както и не можеше да си спомни тогава лицата им), когато с гримасата на добре отгледаните момчета нещо не одобряваше от бита, говора, къщата, мебелите и лехите, които го бяха създали, или пък пренебрежително ги отминаваше — като естествено отпадащи от живота му.

Йосиф неочаквано си спомни за думите и за мухите — както се бе изразил бай Марин Пенчев — каза само едно „хм“ и започна да се храни съсредоточено. Той си спомни и за един разговор, състоял се наскоро, в който Христо се горещеше и му обясняваше, че колкото и да се напъва човекът без вкус, колкото и да има, работите не могат да отидат добре. „Вкус! — настояваше момчето. — Стил! Една черта решава всичко бе, човек! Един малък детайл! В това е изкуството. И строителното, и изобразителното, и словесното. Всеки може да ти направи един човек от глина, така както всеки може да ти направи снежен човек. Ще го натрупа, ще му оформи главата, ръцете и краката. И ето, голямата работа е свършена. Остава малкото, с което се различава например Микеланджело от всички останали правачи на глинени човеци. Разбра ли?“

Йосиф беше му кимнал тогава и се беше замислил. Сам знаеше — от своя занаят, че много големият майсторлък наистина не е само в грубата работа, която могат да извършат и чираците. Радваше се на умните думи и едновременно се тревожеше скрито: каква беше тази (малко нервна) страст у момчето да му внуши непременно колко далече е той от същностното разбиране на нещата? Да, ясно, той е един зидар, разбира се, а момчето тръгнало вече по безкрайните пътеки на висшите науки и изкуства. Такъв е светът, тъй е направен животът. Не можем всички да бъдем кой знае какво. И все пак толкова хора с чисто уважение и с искрено естествен интерес се отнасяха към майсторството на Йосиф — хора чужди и невинаги прости колкото него. Някои бяха много учени. Някои — несравнимо по-издигнати от който и да е второкурсник по архитектура. Например Иван Русев — художникът, с който работиха голямата зала на представителния хотел. Света беше обиколил човекът да прави своите стенописи и мозайки. Вестниците и списанията по света се надпреварваха да пишат най-ласкави думи за него. Истински майстор художник! Йосиф се притесняваше от голямото му, прочуто име, а самият Иван Русев все обикаляше около него, с часове зяпаше как Йосиф работи и току ще рече: „Бай Йосифе, без тебе тая не може да стане така както трябва.“ „Коя бе, Иване?“ „Ами фреското. Цялата моя работа. Нямам ли тая основа под нея, тая мазилка от ръката ти, пиши и моята работа умряла.“ „А бе мазилка като мазилка“ — казваше Йосиф. „Да, да — смееше се Иван Русев. — Аз трийсет години върху мазилка рисувам. Ама те открих тебе накрая и няма да те пусна, да знаеш.“

Не лъжеше Иван Русев — и при министъра ходи да настоява Йосиф да работи само при него. Говори за хилядата тънкости в занаята, за това, как само от Йосиф е виждал толкова умно да се работи с хастара, да се избере пясъкът, блажността, гъстотата. „Все прости неща“ — беше се усмихнал министърът. „Да — каза тогава Иван Русев. — Все прости неща. Които решават въпроса и в домовете на хората, и в дворците, и под зографиите на Боянската черква. И някога го решават за вековете и за гордостта на една цяла държава.“ Умен човек беше Иван Русев — Йосиф се радваше, че го е срещнал в живота си.

Тържественият обед потръгна мълчаливо на хубавата тераса. Йосиф реши да пие още една ракия и докато правеше това, си помисли: „Да дойде Микеланджело с мене да маже. Да заповяда.“ И се засмя.

— Какво? — попита жена му в желанието нещо да се говори на масата, какво тъй се умълчаха и двамата.

— Нищо — каза Йосиф. — Той е мой човек. И той с две имена, като мене. Значи сме от една партия.

— Кой бе?

— Микеланджело — каза Йосиф, — Михаил-Ангел, демек. Както Гана-Мария.

Жената не се засмя изобщо, а Христо не обърна внимание на шегата. Самото това, че Христо обръщаше все по-малко внимание на думите на баща си, не беше толкова обидно, колкото онази предварителна сигурност в него, че тези думи няма да носят нищо особено; сигурност, оскърбяваща сигурно всеки човек, особено с малката и готова гримаса на отнемайкъде изтърпяване.

— Ето например сега риба на масата — каза момчето, за да се илюстрира. — Рибата — екстра.

— И прясна, съвсем — каза майка му.

— Да, ясно, знам — продължи Христо. — И приборите са както трябва.

— Че нали от Италия…

— Да бе, майко, знам! Тъкмо това. Обаче кой, кажете ми, в тая къща някога е използувал тези прибори както трябва? Мисля, че съм ясен. Малък пример ви давам, но той важи за много неща. И не е въпросът да кажем, че всичко това е временно. То ще си остане в тая къща така. Изобщо. Тези неща не се учат изведнъж и от всеки. Те се натрупват с времето. Дългото време, в което…

Христо махна с ръка и продължи да се храни апетитно и мълчаливо.

Йосиф полека преглътна залъка си и посегна да си налее чаша вино.

Загледан в червената прозрачна течност, загубил в момента вечното си желание да се шегува, дошлият от нищото Йосиф знаеше сам, че за хубавите неща трябва време. Той го бе нямал в живота си. Нямаше да го има и напред — по пътя след силните, но уморени петдесет.

Да, никога нямаше да се научи да яде изискано риба. Така както жена му никога нямаше да проговори френски. Все тъй никога те двамата нямаше да могат да се заплеснат на някой симфоничен концерт, макар че имаха дрехи за там и пълна възможност (и едно малко тайно желание) да отидат и да седнат — достолепни — в коя да е ложа на залата.

До грубост точен със себе си, истински мъж — вътрешно и външно, още от детството, — Йосиф знаеше тези неща ясно и не обичаше да си фантазира особено. Синът му беше прав. Сума неща не достигаха и на майката, и на бащата — не само тези, които момчето каза сега. О, какви хора познаваше сам Йосиф… Колко народ беше срещнал — народ, на който наистина ти се иска да приличаш.

„Право е момчето — мислеше Йосиф, докато поднасяше чашата с вино към устата си. — Право е момчето.“ Но глътката не му се услади. Остави чашата, погледна в чинията си без интерес и стана.

— Къде? — попита жена му, цял живот оправна и всичко видяла като лисица.

— За лук — каза Йосиф.

— Ей ти го лука, пред тебе — каза тя. — И лук, и чесън.

— Пресен ще отскубна — каза Йосиф и слезе по белите мраморни стъпала на терасата към великденската нежност на зеленината.

Той замина зад лехите с лук полека — в очите му се погалиха: пръстта, тревата и камъните. Тухлите и варта, пясъкът — с които бе направил цял един голям град през живота си, пръснат из цяла България. Град, пълен с уют, топлина, телевизори; кревати, спокойствие, всякакви прибори; пенсионери, министри и диригенти на симфонични оркестри; момичета и момчета, които естествено идват, за да са прави.

Само че той, Йосиф, който излезе от двора, забравил за измисления лук и продължил да върви през двора — Йосиф, в чийто живот вече нямаше толкова време, колкото (дай боже) имаха тези момичета и момчета — искаше нещо да каже. Някому, някога, някак. Да му го извика в ушите и да се усмихне — той, с меките две имена.

Например да извика така:

— Работата, момчета, главната работа съвсем не е в това да научиш децата си как със специалните прибори се яде риба.

Главната работа, момчета, е в това: да ги научиш тъй да живеят и тъй да се трудят, че на масата им и на масата на децата им да има риба.