Дончо Цончев
Огледалото

Работите в дома на Иван Генчев вървяха така, както могат да вървят работите в един дом, чийто стопанин отсъствува двеста седемдесет и пет дена в годината. Дърветата и децата растяха бързо, зеленчуците се появяваха над лехите си като в трикфилм, а дребните неизбежни ремонти се извършваха с магическа и рекордна несръчност — както се пада (сам се шегуваше) на майстор-строител от неговия мащаб. При всяко завръщане той установяваше всичко това отново, пушеше насред двора разкрачен и с едно тихо вътрешно извинение пред нещата, които все пак най-много обичаше, просто свиваше рамене. Джинсът му беше такъв — разбойници, скитници и дюлгери. Само един поп някога и един даскал в килийното бяха излезли от Генчевци, но техните занаяти се тачеха в този род повече като цвят. „Колкото да не ни мислят за прости — бе казал веднъж дядо му Иван Генчев, — затуй са ни даскалът и попът. Иначе ние…“ Той беше млъкнал тогава усмихнат, седнал пред старата къща и подпрян на тояжката — загледан с неизразима нежност към дългия век зад гърба си, който го бе сгънал и изсушил. Знаеше внукът Иван Генчев, че от тяхната работа се става гърбат — не богат, тази фраза беше повтаряна хиляди пъти не само в рода му и не само от хората, сред които работеше; знаеше, но не искаше и не можеше да смени занаята си. Ето, това нямаше как да обясни на жена си, когато тя (както и днес), събрала страшната сила на стихия, трупана в дългите нощи и дни на самотност, избухваше неудържимо.

Естествено за нея децата и дърветата не растяха така бързо — залък по залък, листо по листо; зеленчуците искаха да им се кланяш по часове, всеки ден, да се страхуваш от бръмбари и градушки, да ги поливаш, да им попееш… Все тъй естествено единствената ти къща през това време тук-там се окъртва и ти трябва да видиш какво може да се направи, докато стопанинът — ах, майсторът — издига някъде цели палати.

Права си беше женицата. И това знаеше Иван Генчев. Каза й даже пет пъти от обяд насам: „Права си бе, човек, права си“. Ама тя — слуша ли?

— Мозайки само слушам дял живот и цял живот газя калта тука! — нареждаше откъм метлите, избухнали повече от нея. — На декари ги бил мерил, ама тук пет плочки да сложи не може! До курника барем и до клозета!

Той беше почнал веднъж този плочник (не помнеше преди осем или преди девет години), но тъкмо бе наредил калдъръма наполовина и го извикаха за един срочен обект. Днес, утре — дойде зимата. Циментът овлажня и се стегна в торбите. От неупотребените камъни момчетата бяха направили основите за кочината и ето как калта по пътеките, върху които растяха, си остана.

— Ей тия пръстени да беше начупил, аз сама ще си наредя парчетата. Само заемат най-хубавото място, като че ли имам плантация! Колко години…

Три години. Тогава ги беше купил и стоварил — да прави бунар. Беше уговорил всичко с копачите, пръстените си бяха на мястото — гладки и хубави, с арматура. Пак го извикаха, пак срочно…

Ах, тази толкова обикновена, нищо и никаква думичка го беше направила него. „Срочно!“ От нея беше спечелил. Заради нея го дърпаха и ценяха. Страшен човек беше Иван Генчев, като се хване да работи. Звяр човек. Силата му се удвояваше, като я харчи, сръчността му се утрояваше. „Няма равен Иван“ — казваха неговите колеги и го обичаха.

— Аз да мога да го начупя сама, хич няма и да те питам! Ама ще накарам момчетата! Още сега, като се върнат от училище! С големия чук.

Нито орденът му се беше усладил толкова, нито когато идваха от телевизията заради него, колкото тези три думички: „Няма равен Иван“. За тях да беше живял само — освен за децата, разбира се — стига му. Нека всеки за четиридесет и шест години накара колегите си да кажат: „Няма равен“. И само веднъж щяха да го обидят — всичко беше увиснало, на един косъм. Това се случи, когато дойде руснакът да внедри собствения си почин. Бяха им говорили за него, беше писано и по вестниците. И той се казваше Иван, само че не Генчев, а Никанорович. Хала човекът, ясно — иначе кой ще го прати за пример? Както и да е, дойде време и за прочутия почин. Всичко премерено, сметнато, мислено и оглеждано яко. „Какво ще каже бай Иван Генчев, а?“ — беше попитало едно инженерче, след като мина и демонстрацията. „Много добре“ — бе отговорил бай Иван Генчев. „Как така много добре — скочи инженерчето. — Ако починът на другаря Никаноров е много добре, тогава кое е отлично?“ Иван Генчев въздъхна и запали цигара, за да измълчи. Знаеше точно какво да му каже, но имаше много народ. Пред много народ Генчевци никога, в цялата дълга история на рода си, не бяха успявали да говорят спокойно. И се намери тогава Илия Богданов (от неговата бригада) да каже ясно и високо: „Отлично е, когато бай Иван Генчев работи. Това е отлично!“ Станаха спорове, появиха се мнения и закачки. Стигна се до предложението да се направи едно състезание. Единият Иван веднага прие, след него и другият. „Ами сега какво ще правиш, бай Иване?“ — беше попитал един от бригадата. „Ами сега ще трябва да го бия“ — бе казал спокойно Иван Генчев. И го би.

— Ако те оставя, тъй можеш до вечерта да стоиш, като паметник! — обадиха се избухналите и нежнозелени градински метли. — Ела барем крайния кошер да махнеш оттука, че го изядоха мишки!

— Сега, сега — каза Иван Генчев и пусна цигарата, да я стъпче. — Къде искаш да го преместя?

— Аз ако знам къде, сама щях да си го преместя! Тука не можем да го държим, казах ти, мишките го изядоха! Буренът по-дебел от врата ти, не виждаш ли!

… Да можеше да го вземе със себе си — този краен кошер. И средните, и другия краен. И нея, милата, и момчетата. Да поживеят с него на чисто, на уважение и внимание. На име, на неброени стотинки за хляб, за закуска в училище, за обувки.

Мишки ли?

Смешно и изведнъж безкрайно тъжно му беше на Иван Генчев — сега, у дома си набързо, както обикновено — разкрачен в средата на двора. Ах, ако можеше някак да раздели своята сила и своя чалъм на тях тримата, пък…

Не можеше. Трябваше да се кара така. Тука. На белия свят — кой както го е заплюла орисницата. Свят благодарен и нетърпим. Защо? Кой да ти каже.

— Чуваш ли бре!

— Да, да. Ида.

Иван Генчев наистина отиде към метлите, огледа положението на крайния кошер и след десетина минути го премести на ново, по-хубаво място.

— Сега вода от чешмата има редовно — каза той. — Утре сутринта ще видя някой търси ли пръстени за бунар. Ако не, ще ги начупим с момчетата и ще направим пътеки.

— Ти се обръсни първо — каза жена му в някаква нейна връзка с всичко това. — То мръкна.

След малко тя му донесе пешкир и — докато го чакаше зад гърба му — каза неочаквано усмихната:

— Какво се гледаш?

— Гледам да не си отрежа носа. Какво друго да гледам?

— Майка ми разправя онзи ден, като минавала край огледалото, как си мислела. Гледам се, вика, гледам се и не мога да се гледам.

— На мен пък един от моите, набор ми е, вика: „Бай Иване, на пачи крак заприличахме у суратите!“

Женицата прихна. Иван Генчев взе пешкира от ръцете й, избърса се и сложи по бузите крем „Дунавски вълни“.

— Кога си идват? — попита той.

— Подир малко. Големият май има шест часа, а малкият сигурно рита топка. Той ако знаеше, че си дошъл…

— Я ми направи една салата.

— Тя е готова.

Иван Генчев пое дълбоко дъх, съжали вътрешно (за кой ли път в живота си?), че хич го няма в приказките, и отиде да си пусне телевизора.

Настани се човекът у дома си, сложи пред себе си чашка и половинка ракия — кой каквото ще нека си мрънка.

Женицата остави голяма чиния с разкошна прясна салата пред него и седна на крайчето на миндера.

Мълчаха. По екранчето пред очите им минаваха полека огромни бели сгради — като рисувани. Мостове, тунели и язовири. Хвърчаха коли по безкрайни широки шосета, плющяха байраци — набучени по небесни тераси. На музиката да не обърнеш внимание — толкова хубаво беше строеното.

Иван Генчев се обърна полека към вечно мърморещата си вечна другарка и отвори уста. Искаше да й каже: „Не ме гледай ти мене в онова огледало, дето е на стената, а в ей това. Обърни се накъдето искаш по света, хубаво гледай и си помисли кой, аджеба, го е правил и…“

И като не го биваше в приказките, обърна наведнъж една чашка ракия, та сложи огромната си, почти вкаменена ръка около кръста й.

Женицата се беше укротила внезапно — сега пък по-тиха от водата и по-ниска от тревата.

В същия миг се случи и най-хубавото за този ден — толкова обикновен с казаното и толкова паметен с премълчаното — външната врата изскърца и по неугледната пътека на стария дом, в припадащия здрач, се чуха стъпките на момчетата.