Дончо Цончев
Портрет за вечни времена

Излизането — това е всичко от времето, прекарано в дисциплинарната рота. (Гледам думата прекарано и ме напушва смях, но мога ли да я сменя с лежано или даже с прослужено?) А самият миг на излизането после се оказва толкова дълъг и траен, че ето — и сега виждам чаршафите от влака, с големите и несръчно написани думи. „Край!“ „Свободен!“ „Мамка ви!“ „Идем си!“ И тъй нататък. Виждам тези думи на бялата грива на черния влак, който излиза от върбите край Тунджа, трака страхотно върху железния мост и оставя писъка на своята свирка в дъното на душата ми — яко и завинаги.

Аз тогава не участвувах в писането по чаршафите. Не само защото бях значително по-интелигентен, а и защото фразата, която ме занимаваше по това време, бе твърде дълга: „Не се надявай на това, което си, опасността е в онова, което изглеждаш.“

Добре, сега е моят ред и моето право да пиша някои от думите, които „влакът на живота“ може да развява (мисля, че би трябвало) колкото и където си иска.

И тъй, преди една седмица сядаме в курорта Албена — Дяков и Шпагин и аз.

Впрочем започнах погрешно с излизането и — през целите двайсет години оттогава — тръгвам да ви разказвам как сме седели в курорта Албена.

Поправям се.

— Не седим в курорта Албена, а в кариерата край река Тунджа. И не тримата, а само Дяков и аз. И не седим, защото няма такава възможност, а вадим камъни. Мълчим. Блъскаме. Чакаме да почне гоненицата на бобените зърна в канчето. Да мръкне. Да съмва и да мръква там. Намираме и малко време да си говорим — така се крепим. Иначе ще се пукнем откъм гърба. (Тогава още не знаех, че мъката у човека е нещо напълно, естествено и как тя се натрупва с течение на годините също тъй много естествено, но бях за щастие дълбоко убеден, че един от малкото начини да се разсее, е простото и здраво приятелство.) Та си приказваме с Дяков полека, той е на нара до мене, за кой ли път го разпитвам как се е стигнало, аджеба, до нашето съжителство тука. Въздъхва Дяков и ми повтаря:

— Стоя си на поста нормално. Погреби, знаеш. Тъмно като… какво беше за негъра и тунела. Всичко спокойно. И изведнъж отварям очи. Ама и аз съм по очи, на земята. Бре, сега си… Ставам, тичам. По-нататък се сещаш.

— Добре де, нали отзад на главата ти личи, че си ударен?

— Личи. То още личи, дай си пръстите тука.

— Е, как ще те съдят тогава за отнето оръжие?

— Питай ги тях.

— Ти си нападнат бе, човек!

— Нападнат съм. Имаше и следи. Кучетата три дена и три нощи шариха. До гарата и толкоз. Онзи до гарата, значи.

— А ти до тука.

Това е историята на Дяков. Заспиваме, ставаме, огън на кариерата и тъй нататък. Издебнах първия случай, когато капитанът пак ме взе да ловя риба и казах за Дяков. Пропуснах да кажа нещо много важно за времето в дисципа — водеха ме да им ловя риба. Мене ме бива в тези работи (роден съм и съм порасъл почти вътре в самия Осъм), на тях им се услади и така. Та си седим с капитана край Тунджа, пушим си — шараните меко и свежо блестят сред тревата. Старах се особено и имах късмет — ето момента да кажа за Дяков. Леко, разбира се, точно както посягам в дълбочината на подмола, из коренищата. Съвършено внимателно (рибата мисли, че това не са ръцете ти, а някой неин събрат), докато стигнеш хрилете й. И сега така, с думите. Но капитанът мълчи. Няма и хриле — къде да го хванеш? Млъквам и аз, измъквам се — като не можеш да извадиш рибата, няма да се удавиш заради нея. Пушим си така. (Страшно хубаво е край Тунджа, ей! Петнайсет години по-късно ходих на същото място с огромна надежда да покажа на жената и на децата нещо, което не са виждали. Голямо разочарование беше. Оказа се, мястото е като всяко място край реката — пълно с такива места из България. Хубавото било в разликата между положението на кариерата и положението край брега на реката. Синът ми предложи тогава да ида пак да вадя камъни, та да ми се услади после пейзажът. Мислех да му кажа, че моят ред е минал, той да внимава сега, но реших, че това си е работа на съдбата.) Както и да е, вече прибрах шараните, когато капитанът ми каза:

— А я си представи, драги мой балъкчия, че твоят Дяков сам се е ударил в главата.

— Моля?

— Скрил е оръжието, ударил се е по главата, здраво и…

— Отзад по главата се е ударил?

— Не е ли възможно?

— И той затова е тука, така ли? Защото вие сте убеден, че сам се е ударил по главата и е скрил оръжието си.

— Не аз, а военният съд. И надали е убеден, а просто се съмнява.

— И това е достатъчно, за да се издаде присъдата?

— Съвършено достатъчно — каза капитанът и се усмихна, мисля за втори път през осемте месеца, откакто го знам. — Особено като се има предвид от другите, че никакви обстоятелства не облекчават случая „отнето оръжие“.

Така приключи моята акция да помагам на Дяков. Времето продължи да тече както обикновено и той щеше да остане на кариерата доста след мене, ако един ден не се бе появило момчето.

Но то се появи. Мургаво и яко като биче, четиринайсетгодишно, с невероятни очи. Питало на портала за командира, довели го. Аз го видях като чакаше. На другия ден, край Тунджа, капитанът цял следобед се смееше. Ето разговора между момчето и него, както той бавно и с видимо удоволствие ми го предаде, докато аз кладях огън да опечем тука шараните.

Какво има бе, момче? Ето, първо това. Момчето вади от куфара си един „Шпагин“, добре увит в парцали, и го оставя на масата пред капитана. Какво е това? Не виждате ли? Откъде го взе? От един войник, който сега е тука. Иван Иванов Дяков. Как го взе? Той беше на пост, ама вие сигурно знаете цялата работа. И защо го взе? Щяхме да бягаме. Кои? Аз и един приятел. Къде щяхте да бягате? В Гърция, после в Америка. И защо не избягахте? Гепиха ни. Не ви ли взеха оръжието, като ви хванаха? Те ни гепиха, преди да почнем да бягаме. Как? Купихме малко долари от един арабин и той ни изкльопа. Какво ви направи? Предаде ни. Тогава ти защо си свободен? Малолетен съм. Аха. И не съм свободен, а съм в поправителен дом в село Керека, Дряновско. Как те пуснаха тука? Избягах, как иначе. За да донесеш автомата, така ли? Точно така. И да се сменим с тоя Дяков. Как да се смените? Ами той да си иде в казармата, а аз ще остана тук вместо него. Той какво е виновен, че някой го е фраснал отзад по главата? Ти си направил това, така ли? Аз, нали ви казах. Да. И сега идваш да кажеш, че той не е виновен. Ами не е, то се знае. И вас да фрасна отзад… А знаеш ли колко му е присъдата? Всичко съм разбрал и ми е все едно, аз съм свикнал. Откога си в поправителен дом? Отдавна. И ще видите, че няма да работя по-малко от другите. Слушай бе, момче, какво те накара да се предадеш? Аз не се предавам, на мене ми е все едно. Тогава защо си дошъл? Не мога да спя. Не ми се яде. Не мога да търпя нищо, докато тоя Дяков е тука в затвора за нищо. Най мразим това, да те заключат за нищо. Чакай, той не е за нищо, а за отнето оръжие. А бе знам, ама така всеки може да влезе веднага. Бум по главата и готово.

Пряспата печена риба ухаеше, капитанът разказваше и се смееше. Не мога да повярвам, че това е той — толкова весел и разговорлив. И сега усещам уханието на рибата и в същия миг виждам усмивката му. И май че този миг е още по-дълъг и траен, отколкото тракането на влака по моста и плясъкът на написаните чаршафи.

Дяков излезе преди мене, момчето бе върнато в село Керека. На него му остана прякора Шпагин — когато след десет години с архитект Дяков ходихме да го женим, така го наричаха всички от селото. Та там в това село, видях портрета на неговия дядо и онази важна мисъл, която ме придружаваше по време на моето излизане и в която толкова вярвах, се обърна завинаги.

Тя се обърна така: „Не бой се от това, което изглеждаш, надеждата е в онова, което си“.

А портретът беше на обикновен български войник с каска и щик. Мустакат, може би прост, но страхотен. С нещо и мой собствен дядо, дядо и на Иван Иванов Дяков. С нещо велик, незабравим и единствен. Десният долен ъгъл на рамката беше препасан с черна лента — черна пеперуда от плат беше разперена и на варосаната стена под него. Някой беше написал много отдавна с химически молив на рамката: „За вечен помен“.

В самия връх на сватбеното тържество Шпагин ни заведе отново пред този портрет и каза, като се покашляше мъчително:

— Това е единственото нещо, което съм имал като дете. Това е единственото нещо, с което мога да се гордея.

Разбира се, че е смешно такъв бик като Шпагин да плаче, но… Сватба. Сватба на кръгъл сирак, което значи цялото село на една маса, но пък това е съвсем друга история. Все едно, връщаме се и сядаме на тази маса сред другите…

Поправям се още веднъж.

Сядаме преди една седмица в курорта Албена — Дяков и Шпагин и аз — цял отбор „грешни момчета“. Край нас — прекрасните сгради и морето. Шарената закачлива голотия под слънцето. Колко ли камък е трябвало да се извади за красотата наоколо? Колко ли пъти вълните са блъснали по брега? И колко нощи архитект Дяков и неговият постоянен бригадир Шпагин не са мигнали в бараките, които преди пет години бяха единствената цивилизация тука?

Не зная. Пия си бирата и не питам. Просто си зяпам напред и почти дремя.

И от самото дъно на душата ми, при писъка на свирката и плясъка да написаните чаршафи, полека извира мисълта, че нещо от нас се запечатва в този свят — подобно на портрет за вечни времена.

И — странно — този естествен страх, че влакът на живота непрестанно ни отнася, започва естествено да се разсейва.