Дончо Цончев
Тунел

Здрасти.

Останах за малко сам и пак се сещам за вас. Точно сега не ми се говори с никого от тия наоколо, а като мълча, ми е кисело. Предлагам да си правим компания, докато дойде екселенц Георгиев. Тая дума екселенц съм я чувал от една моя позната, която имаше родствени връзки с дипломатическите среди. Тъй и не разбрах какво точно значи. Прилича ми на екселанс от онзи френски лаф парекселанс, който ще рече нещо като отлично, превъзходно и други подобни. Или, както би се изразила баба Дона, нещо като аслъ.

Докато го чакаме, ще ви разкажа историята на един тунел. От време на време дочувам, че все още мога да разчитам на задочното приятелство с вас. И нека бъде тъй, поне до онзи миг, когато ще ви дойде до гуша от мен, или пък някой ще успее да ми внуши, че съм гений, и тогава ще започнете да ме попържате на общо основание. Ще бъде много кофти, нали? Нещо като стара любов, която после се превръща в брак с малко пари. Не дай боже, но, както и да е, засега си позволявам да ви занимавам с разни истории. Сега например ето ви историята на тунела. Но преди това ще ви обърна внимание, че съм построил много тунели. Не съм ги построил, а съм ги проектирал. Всъщност проектирали са ги проектантите, пък аз съм се подписал отдолу на проектите, там, където пише: старши геолог. Не е нищо работа. Срути ли се един от тези тунели, отивам на кино — нищо по-сигурно от това. Даже често сънувам как някой тунел се е срутил или пък се е пукнала язовирна стена и като се събудя — облян в пот и мамен от мними сърбежи, — мигам дълго в тъмното. Виждам канцеларията си на „Димо Хаджидимов“ трийсет и едно, срещу градинката, и вътре бюрото си виждам съвсем ясно, и в средното чекмедже на бюрото е папката, където има графа — старши геолог, и точно срещу тази графа са се сгърчили болезнените завъртулки на негова самоприсъда именцето ми. Неприятно, нали? Няма какво да се прави. Просто кой за каквото е учил.

Виждам, че се замотавам и историята на тунела се забави. Ето ви я с две думи:

Строи се един път по наш проект и на едно място има тунел. Това място там е такова, че пътят няма как да мине другаде. Но точно този баир, през които трябва да се пробие тунелът, е специален. Направо е сцепен на две от една голяма пукнатина в скалата. Аз, разбира се, отказах да подпиша още в самото начало, но някакви големи шефове от министерството категорично настояваха да стане там път.

Трябва да стане! — с тоя номер ми излязоха.

Ама, викам, щом трябва, правете си го. Само че без мене. Не мога да се подпиша за тоя сцепен баир.

Я върви да го проучиш внимателно.

Нали ходих и го проучих педя по педя.

Нищо, иди пак. Този път трябва да стане!

Добре, пак ходих. Вече десет пъти го проучвам. Все тая.

Какъв геолог си ти, бе, с един баир не можеш да се справиш.

Ами, викам, геолог като другите геолози. Горе-долу като тия от филмите: пие, пуши, мълчи, играе карти от днес на обед до утре надвечер и ходи на лов из забраненото. Само дето нямам брада и накрая не се оказвам американски шпионин.

А булките?

Гледам ги две секунди с най-глупавия си поглед и викам: какви булки? Гъбите ли…

Шефовете си умряха от смях, а аз използвах суматохата и ги изпързалях, накъдето си бях намислил още в самото начало.

Другарю еди-кой си, викам на най-важния, майтапът си е майтап, обаче аз разбирам важността на обекта. Вижте какво: случаят е много тежък, особен такъв, защо не повикате някой стар специалист? Даже трима-четирима специалисти повикайте, та да ви е чиста работата.

Така се измъкнах, а по-нататък идват спецовете, обикалят баира изтежко и накрая предлагат една система от бетонови инжекции за укрепване на пукнатината. Между другото пътят вече е в „екзекуция“, както пишем на протоколите; булдозерите боботят, бомбите гърмят и трудоваците напредват по фронта.

— Колко ще струва цялата тая система по укрепването? — питат от министерството.

— Грубо казано, около един милион лева — отговарят спецовете.

— Така ли? Че вие ще укрепите баира, но ще спукате бюджета ни бе, другари.

— Толкоз. Мястото е такова. Вашият геолог много правилно ви е казал още в самото начало.

И историята е приключена. Спецовете работят по проекта на укрепителната система. Министерството се потупва по джоба с неясно изражение на лицето. А аз нямаше какво повече да ви разправям, ако не се бе появил този прословут Аслъ Георгиев.

В министерството някой казал на някого, че трябвало да го намерят, ако искат работата им по пътя да се свърши бързо, евтино и просто. Този Георгиев имал два факултета — бил минен и строителен инженер, а освен това имал и своя особена суперсистема за обекти, които трябва да станат. (Както например аз имам своя суперсистема за бридж: обикновено играя по конвенцията Ели Кълбертсън, но когато е на мангизи, веднага обръщам на собствената система — на базата на леко намигане и на още сто репетирани иширета.) Та този Георгиев бил носител на няколко златни медала, а освен това някога сам служил в Строителни войски и познавал работата както никой друг. Говореше се, че в Сирия построил нещо и след това там давали четири харема за него, ей такива едни работи. Как да е, намерили го и той заминал да види сцепения баир преди една седмица. Вчера ме изпратиха и мене, да съм погледал със собствените си очи какво е станало.

Знаете ли какво е станало?

Екселенц Г. обиколил баира два-три пъти и наредил да го надупчат отвсякъде. Отгоре, отдолу и отстрани. Сам очертал точно къде му е дамарът и трудоваците го натиснали на четири смени, след като събрали всички пистолети от базата. Шестстотин гърнета по трийсет и седем кила взрив — не разбрах точно грамажа, но нещо такова. На седмия ден по обед запалили фитилите и избягали на два километра. Вие вече сами си представяте гледката: сигурно сте виждали или поне чували подобни по-слаби гърмежи. Сега няма нужда от тунел, защото няма баир. Между другото няма нужда и от укрепителната система на спецовете, която струвала един милион (казано нежно) и щяла да бъде готова през второто тримесечие на идущата година.

И тъй в момента аз съм седнал на една паднала бука, пуша си цигарата на спокойствие и отвисоко гледам префасонирания пейзаж. Долу реката се е смаяла накъде да поеме. Спира се набъбнала пред неочаквания бент и оттук-оттам го опипва. Ще му намери цаката. Тя е минала през планини. Склонът е побелял от пръст и камънак, стърчат корени от дърветата. Някой ще си осигури печката непредвидено, друг ще си построи къща. Горското ще отсече още хиляда кубика над плана, а главният му инженер Пеню Мамарчев в последна сметка ще бъде наказан. Но това са подробности. По-рано имаше една барака, ей там, където беше полянката. Сега няма нито барака, нито полянка. И дървеното мостче го няма никакво — представям си как изгнилите му греди са хвърчали из въздуха като клечки за зъби.

Гледам променения пейзаж и се питам какъв ще да е всъщност този тип, който ни изигра толкова прост номер — на мен, на спецовете и на всички. Разбира се, че ме е яд на него, независимо от бомбено хубавия му номер. Все искам да си го представя как изглежда. Интересно е и това как той ще се държи с мен. Тъй като спецовете от укрепителната система вече си подвиха претенциите, сега аз съм геолог на обекта, нещата отново зависят от мене. Ако искам, Екселенц Георгиев ще бъде доста много замотан с количествата взрив чрез категориите на скалите. Тези категории ги определям аз (решението ми е безапелационно, като на футболен съдия), а за всяка категория си има точно норма тротилови единици. Мисля, че ме разбрахте. А ако искам, Екселенц ще бъде много лесно оставен на мира, особено след като работата се свърши така бързо и идеално. Но не го знам какъв чешит ще излезе. Може да е някой темерутин, може да е надут като пришка.

И само какво име вади. Лично на мене „Георгиев“ никога нищо не ми е говорело. Светът е тъпкан с Георгиеви и Иванови, Стефанови, Петрови, Василеви, Димитрови — с лопата да ги ринеш навсякъде. А например като чуете веднъж Пеню Мамарчев или Радион Пискюлбашиев, въобще нещо такова, вече го запомняте за дял живот. Георгиев, познавам един цигулар, ходихме с него на едни състезания в Югославия. Необикновено интересни състезания с обикновени автомобили, може нещичко да сте чули. Друг Георгиев — Борис — имах приятел боксьор. Моката му викахме, може и за него да сте чували. Даже и писател Георгиев познавам, но за него едва ли е ставало дума. Той е къде-къде по-кротко момче. Един пък друг Георгиев по едно време се мотаеше около жена ми. После катастрофира с мотоциклет и след няколко дни умря в „Пирогов“. Нищо не казвам. Имах и един съученик — Валентин Георгиев се казваше. Валентин Иванов Георгиев, родом от Трилистник, предпоследния чин до прозорците. Беше много специално копеле. Стъпи на катедрата, захапе те за яката на куртката и те вдигне със зъбите си. Висиш в устата му като коте и махаш с крака. На вид беше дребен един такъв никакъв, аз все минавах за як и веднъж реших да му опитам номера. Захапах куртката на Иван Веселинов (той искаше да учи за ветеринарен лекар в София, но после нещо се обърка и стана художник), опитах се да го дигна със зъби, та едва не ми се изскубнаха вратните жили. После тоя същият Валентин Иванов Георгиев стана жертва на учителката ни по математика. Тя още първия ден му каза, че е „отлично момче“, после му писа една двойка. След това взе, че му писа още една двойка и на класното пак, и изобщо го „ликвидира като такъв“, след което го вкара в квартирата си и там, изглежда, го изнасили. Така поне се говореше. След тази история не знам какво още се бе случило с Валентин, но помня, че ние го изключихме от Комсомола, а даскалите това чакат — веднага го изхвърлиха и от училище. Ние казахме, че той е битово разложен, после му изкарахме и буржоазен произход (един негов свако преди Девети държал няколко месеца будка) и въобще така го нагласихме, че за него вече да „няма място сред нашите редове!“ Не зная какво стана с тоя човек. Нещо се замота по постройките, опита се май да продължи във вечерна гимназия, после чух, че го взели трудовак и оттогава вече (има петнайсетина години) не съм го виждал. Веднъж само — бях трета година студент — го мярнах отдалеч. Продаваше варени царевици на „Граф Игнатиев“ и „Евлоги Георгиев“ (ето ви още един Георгиев). На моста пред стадиона. Нещо ми стана кофти с тия царевици и не му се обадих. Видя ми се особен и стар. Тъкмо отивах на мач с една мадама — онази, за която ви споменах, че имаше родствени връзки с дипломатическите среди. Изобщо — тъй като в момента си говорим за тунели — този Валентин ние тогаз го набутахме някак си в един тъмен тунел, от който хич не знам как се излиза. Ако изобщо се излиза. Онова момиче беше с едно меко сърце, пък се случи и умно такова, вечерта му разказах цялата история на Валентин, та то се разплака и тъй се развали цялата работа. Но вече стига за това, че пак се заплеснахме. Долу майорите се събират около строителната знаменитост и полека-лека тръгват насам. Обикалят го като булка. Честно казано, съвсем не зная какво ще стане сега. Героят на обекта сигурно ще бъде — толкова надменен с мене, че майорите ще си умрат от кеф. Те отдавна тайно мечтаят да ме видят унизен, тъй като от моя милост зависят доста техни работи — и то все разтегливи — и навярно им е писнало да ми се слагат. Не знам дали сте забелязали, но човек рядко запазва цялото си достойнство пред някого, от когото му зависят работите. Особено пък, ако тези работи са разтегливи.

Сега мисля бърз, търся най-сериозната си и най-непроницаема маска; съсредоточено гледам в краката си.

Там две буболечки си живеят спокойно живота — бавно и внимателно се проучват. Протягат крачета, душат се и разговарят с мимики. Какво ли ще излезе от това взаимно проучване? Може би война, може би съюз. Може би любов и трета буболечка. Нямам никакво време за тях, колкото и да ми е приятно; гласовете на майорите са на пет-шест крачки от мен. Благодаря на падащия здрач, опитвам се да намеря нещо в себе си, на което да мога здраво да вярвам, и ставам от буката.

Здрасти…

Валентин ми протяга кокалеста ръка. Една задъхана усмивка е открила зъбите, които толкова пъти са разпаряли яката на ученическата ми куртка, аз съм увисвал пред катедрата и съм размахвал щастливо краката си, сред шумните овации на целия клас.

Майорите отново малко са измамени. Те сега ме гледат с повишен интерес — аз съм бил приятел на Георгиев!

Всъщност тук можем да свършим, тъй като от този момент започват съвсем други истории. Тях вечерта съм загубил в кръчмата, където пък намерих един чудесен роман: живота на Валентин през тези петнайсетина години. Жалко, че се страхувам да го напиша — толкова е хубав с истините, с перипетиите и особено с щастливия си мъжки край. Но ако по-нататък все пак се опитам, искам отсега да ви кажа едно приблизително изречение, в един от възможните епизоди:

„И после този ден, в който аз вдигнах високо ръката си, защото ги вдигаха другите и ние «изхвърлихме Валентин Иванов Георгиев от нашите редове!» — после този ден, в чиято правда, изглежда, съм вярвал, се оказа най-тъжният и срамен миг от краткото ми, иначе неповторимо и много хубаво юношество.“

Вече казахме, че свършвам, но все пак ще добавя, макар и с риск да стана отегчителен:

Когато забележите човек да се пъха в тунел, не бързайте да го осъждате с леко сърце. Не го отписвай те от списъка на тези, които засега остават под топлото и търпеливо слънце. Може би един ден той пак ще излезе, влюбен в светлината повече от нас. Може би ще бъде устремен и силен като влак и ние ще изтръпнем от звука на неговата свирка. И ще бъдем смаяни от дългата му черна грива дим и от облаците бяла пара в колелата.

Ах, и този влак със страшен трясък ще изпълни дефилето, в което сме тъй безпомощно временни, но делата ни — безмилостно вечни.