Дончо Цончев
Ситното

Имахме един сержант, дребен човечец, никой не му знаеше името. Той сигурно имаше име, разбира се, но това прозвище Ситното толкова му отиваше — защо да се интересуваш от друго. То упорито и естествено се предаваше от випуск на випуск, а даже — говореха — оставало в паметта и за после, като някаква особена точка от времето на казармата.

Нервен и весел, някак нематериален в зелената униформа, този сержант се явяваше пред очите ни по програма, носеше бомби, гранати, запалки, показваше начините на работа с тях, обясняваше някои тънкости и се усмихваше. После изчезваше тихо, с онова зле прикрито чувство на притеснение, че ни е отегчил повече, отколкото трябва.

Ситното пипаше тези опасни неща вещо и сръчно, с някаква сигурна нежност — в неговите ръце те ни приличаха на играчки. Това забавляваше, караше ни да се съсредоточим естествено и така всички разбирахме урока още в момента. Въобще работата ни с взривните материали вървеше отлично и това — казваха — не се отнасяло само за нашия випуск. Затова никой не се учуди особено, когато дойде журналистът, изпратен да разговаря със Ситното.

Той влезе в часа, гледа ни и ни слуша, после зададе приготвените въпроси.

Ситното отговаряше бавно и кратко, просто и точно, свиваше рамене и се усмихваше. Силните думи на вестникаря за отговорност, съзнание и дисциплина, които образуваха чрез разместване на местата си желания от него портрет, Ситното нито веднъж не произнесе.

— Ами то — повтаряше той, — всеки трябва да си гледа работата. И да я разбира. Друго… какво.

— Добре де, това ясно! — викаше журналистът. — Но аз не мога да си напиша така материала, нали? Дойдох тука при вас, гледах ви, слушах ви, разговаряхме и… научих, че всеки трябвало да си гледа работата! Нали ме разбирате сега и мене! Тук ние с вас трябва да изтъкнем пред читателите…

Той пак започна рокадата на големите думи. Ситното го изслушваше трудно и деликатно, на нас тази игра вече ни омръзна. Вече скучаехме и се занимавахме с друго, когато последният му въпрос изведнъж ни накара да зяпнем.

— Кажете ми за какво си мечтаете? — притисна го той най-неочаквано. — Обучението си върви винаги отлично. Животът ви тука с войниците си протича нормално. Няма ли нещо, за което да си мечтаете? Всичко ли от вашата работа сте постигнали?

— Ами то…

Ситното ни огледа един по един, бързо и подробно — на него за това нещо обикновено му стигаше част от секундата. Но сега цяла минута мълча. Обиколи ни с очи още веднъж, докосна една бойна граната без нужда и въздъхна.

Журналистът го дебнеше бездиханен — химикалката се подаваше от ръката му като дуло.

Чакахме всички. Тишината сега беше същата, като в онова късо, забравено, паметно време на неговите уроци, когато възпламенителят е задействуван и взривът след малко е неминуем.

— Ами то — въздъхна Ситното, — всеки човек си мечтае за нещо, разбира се. Вие ме питате за мечтата ми в моята работа…

Журналистът само му кимна. Той не го изпускаше от очи и не променяше положението на химикалката.

— Мечтата ми в моята работа е… тези момчета да станат войници.

Журналистът записа изречението веднага, едновременно с изговарянето му от сержанта, но след това веднага вдигна глава и погледна в тавана. Споходилата го мисъл, изглежда, бе осенила и нас, тъй като гласовете веднага се чуха.

— Е-е-е, сега…

— А-а, моля, моля!

— Та ние какво сме, другарю сержант?

— Ние не сме ли войници?

Ситното вдигна ръка и продължи:

— Войници сте, как да не сте войници. Най-малко искам да ви обидя. Но човекът ме пита сега за какво си мечтая и аз му отговарям. Мечтая си за войници — такива, каквито аз искам. Всеки си има право на собствена мярка, нали?

— Да, може! — приключи малкия спор журналистът. — Ще стане! Готово! Другарят сержант има предвид…

Той изреди думите, от които живееше, като едновременно ги записваше с радостна бързина, после прибра химикалката-дуло, благодари му, ръкува се и си отиде.

Вестникът с интервюто-портрет на сержанта, който излезе след седмица или две, се превърна в едно малко събитие. Изречението накрая си беше останало същото. Но тъй като зад печатаните думи нямаше мекия глас и лицето на Ситното, неговата въздишка, погледа и ръцете — мечтата му се прие за предизвикателство. „Получи се атмосфера“ (както би казал сега журналистът), в която нашият дребен човечец се притесни допълнително.

Нормалното досега пренебрежение се увеличи забележимо, всеки се пъчеше и подминаваше важен край него. Непредставителната фигура на героя стана сега още по-крехка и ситна.

Колко му трябва на един малък човечец, пък ако ще да е по пагон и над тебе? Ще го настъпиш случайно на тясното, ще го сблъскаш — после му се извини и повтаряй. Даже му стига да се изкашляш по-яко насреща — с болезнена безпогрешност той ще почувствува твоята маса, която никога няма да има.

Ние си правехме всичко това, както ни скимне. Ситното заприлича на мишка, която си е загубила дупката. Само едната усмивка му остана сега — вечната негова сила. Във важни моменти тя осветяваше дългото му лице — зеленикаво, кокалесто и мъжко, разколебаваше нашето килограмово превъзходство и така балансираше мълчаливата битка.

През другото време Ситното си живееше тихо, като растение. Или поне така си представяхме, лишени от интереси към него.

Този ден беше летен и слънчев, занятията се водеха отвън. Големият светъл квадрат сред казармата беше осеян от група войници — учащи, маршируващи, играещи.

Сержантът погледна часовника на ръката си, пусна цигарата в сандъчето с пясък и се запъти.

Носеше четири бойни гранати — истински и нови — с последна система взривители. Урокът му беше в средата на плаца, групата го очакваше. Двама дежурни стърчаха замръзнали край тротила.

Празници бяха тези моменти в живота му, той даваше ум на момчетата, опит и сръчност, хитрост в опасното умение, те чувствуваха всичко това, знаеха, виждаха страшната сила на взрива в ръцете му — мъртво послушна и укротена; по пътя към всеки урок той дишаше винаги пълно, стъпваше твърдо, беше готов вътрешно да прощава. Дори и това отвратително прозвище Ситното, от което не можеше да избяга. Те му се виждаха ситни сега — още зелени и глупави, в тези моменти той беше голям.

Крачеше мъничкият сержант с четири бомби в ръцете, мислеше за това, вярваше, искаше да си остави от него и за после — за другата, тихата, собствената част от живота, която имаше нужда от сила.

Той беше слушал сам много уроци — от разни колеги, от висши и образовани офицери; никога никой не беше го подценил в тази област. Имаше свое разбиране за нещата, негови лични открития в занаята — когато даваше от всичко това на войниците, усмивката му красиво ги огряваше.

Живееше Ситното в тези минути… Истински, пълно и достойно. Той даже изпитваше една малка и смешна тъга, че времето на часовете му свършваше и трябваше отново да издребнее — изгубен сред едрите, здрави момчета.

Днешният му час започна със схемата на някакъв нов вид възпламенител. Той им показа макета, обясни го. После го начерта и накара двама от войниците да повторят. Единият сбърка. Сержантът го изгледа сериозно.

— Не почвай изобщо, ако не си сигурен абсолютно — каза му той кротко и тихо. — Сто пъти по-добре е да не започваш, когато не си убеден, че го знаеш. Ако на практика сбъркаш веднъж… Двойката е последна и завинаги.

Показа отново върху макета — нежно и търпеливо като баща — и накара войника да го повтори.

После повториха всички — макетът дълго се задържа из ръцете им. Те коментираха и си помагаха, питаха и после сами пак си обясняваха. След десетина минути работеха вече нормално.

— А сега и това — каза сержантът и всички в мига се укротиха.

Те знаеха тези четири думи отлично. Преди да се появи истината в ръцете му, той винаги казваше същото. „А сега и това.“ Сякаш то беше нещо за ядене или кутийка с подарък. Сякаш в тази желязна кутийка не беше натъпкана толкова сигурна смърт, чакаща само две прости движения на запалката.

— Същото, както макета, само че истинско.

Сега на лицето му нямаше усмивка, очите му обикаляха очите на другите — бързо, предупредително и подробно.

Часът беше свършил — и другите войници се приближиха. Всички познаваха Ситното, всички уважаваха неговите уроци — толкова интересни и опасни.

— Ами това? — обади се едно от момчетата и показа с пръст някаква нова подробност върху гранатата. — Това на макета го нямаше.

— Това е едно приспособление закъснител — каза сержантът. — С него ще се занимаем подробно през другия час.

Той го докосна да го покаже на всички, пръстът му се подхлъзна, направи някакво невероятно движение и запалката на гранатата се задействува.

Един от войниците се засмя.

Другите опънаха шии — всички наоколо чуха, разбира се, малкото щракане.

Те очакваха някакъв трик от сержанта, който можеше всичко с бомбите и гранатите. Някаква изненада на виртуозното му боравене с техника, когато видяха лицето му.

Изненадата беше за него.

Броени, идиотски мигове оставаха до гърмежа. За развинтване на възпламенителя трябваше десет пъти повече време.

Ситното завъртя закъснителя и с бързината на звяр се огледа.

Наоколо беше тълпа от войници. Целият плац, зяпналите прозорци на тази казарма, където бе минал толкоз различно животът му, слънчевото небе, топлият въздух, жив с виковете на тичащи и играещи едри момчета — секундите свършваха, дивата смърт вече пищеше в ръката му.

Нямаше къде да я дене.

Не искаше да я хвърли сред тях.

Не опита да отвинти възпламенителя, защото най-добре от всички наоколо знаеше, че времето няма да стигне.

Тогава сержантът стисна гранатата пред корема си, коленичи, сви се на топка отгоре…

Момчетата вече панически тичаха кой накъде види, когато тъпият звук блъсна в ушите им и ведрият въздух кратко потръпна.

Те не видяха мига, в който умря Ситното, нито онази позната, велика усмивка, която изгряваше отново върху все така жълтото му лице.

Те само запомниха.

И се превърнаха във войници завинаги такива, за каквито мечтаеше той.