Дончо Цончев
Желязната мрежа

Имаше едно място в края на блатото, където тинята отдолу кипеше. Тромава като лава, тя тъй си кипеше отдавна — денем и нощем, зиме и лете — с едно бавно надигане преди всеки мехур. „Пъшка — беше помислил Иван първия път, когато влезе да чисти смукателя. — И тя пъшка от зор, като нас.“ Той спираше да работи — то беше топло тогаз още октомври — и се зазяпваше в сребърните мехури. Малки и големи, невинаги правилно кръгли, те се отъркваха с водораслите нежно и изплуваха право нагоре, като балони. Винаги по най-късия път. Никога много припрян. Все едно знаеха, че на повърхността ще умрат, превръщайки се в краткотрайна и неприятна миризма на изгнило.

Иван беше чел много книжки за морското дъно, той знаеше как организмите изгниват и газовете излитат в небето, а тините се превръщат в скали. Работата на водолаз му харесваше. Беше свикнал с блатото тъй, както човек свиква с предметите в собствената си стая. Все по-любовно го оглеждаше вътре. Все повече мислеше, като го оглеждаше. Лежеше си по корем във водата, на една педя от дъното, държеше се за смукателя, да почине — зяпаше тинята и мехурите. Рибките, жабите и камъша. Същински мармалад беше червено-кафявата тиня, тя така и кипеше — вече сгъстен мармалад, на последния, слаб огън преди края. Беше казвал това и на Весо: „Последният слаб огън преди края“. Приятно му бе като мисъл. Говореше му за истинската наука — всъщност неясната нему, — с нещо показваше мъдростта на нещата, които стават в природата. Бавно и неотменно през хиляди и милиарди години голямото колело се въртеше, дъната ставаха планини, планините остаряваха и се свличаха към моретата да станат там тини — при това всичко без видима съпротива, в достойно и спокойно мълчание. Даже без онова естествено усещане на тъга, което се ражда у човека за много по-дребни неща. На тези думи „последният слаб огън преди края“, Весо се замълча. Той беше преминал четиридесет. През лятото Иван правеше двайсет и седем, от неговото място беше по-лесно да мисли за края. Имаше време. Сигурно после, след онова ръбче на четиридесетака и той така щеше да се усмихва — по̀ инак. Както се усмихваше сега Весо.

Двамата бяха работили дълго, знаеха си и зъбите наизуст. Въобще видиш ли някъде единия, можеш да се огледаш за другия. Даже и вечер, когато Весо качваше своята Роска на мотоциклета и я откарваше надалеч, само Иван можеше да ти каже дали ще закъснеят за смяна. Звездите често го питаха:

— А бе, Иване, ти откъде знаеш кога ще си дойдат?

— От ъгъла — казваше той, вдигаше си коляното много високо и силно се тупваше по бедрото.

Росица имаше дълги и яки крака, седнеше ли на мотоциклета зад Весо, късата й пола ги откриваше и тази паметна гледка беше позната на всички.

— Цялата работа си зависи от ъгъла на коляното — твърдеше сериозно Иван. Трябва, обаче да разбира от геометрия.

То се знае, такива неща бяха се случвали лятото, когато мотоциклетът на Весо вървеше. Сега, през януари, Роскиното бедро само вече възкресяваше около масите. И то, ако Весо го няма. Беше ли той, всичко звучеше глупаво и тъжно, тъй като неизбежно се стигаше до финала, когато бащата на Роска пристигна, направи страшен скандал и я прибра.

„Само сняг е сега, спомени и студ — пишеше Роска в едно от писмата, — аз непрекъснато мисля за теб. И за Иван също. Все ви се чудя, как е възможно да влизате във водата сега? Тия началници там имат ли мозък? Онзи мухльо, охраната на труда, какво мисли? Знаеш ли какво ще стане, ако се дигна един ден в министерството и кажа там всичко? И аз ще се дигна, няма да чакам да пукнете и двамата от глупост!“

Те си седяха в бараката на брега, когато Весо прочете това на Иван. Печката беше издута докрай. Върху големия железен кош стърчеше килото с коняк. Отвън беше минус петнадесет и за помпата никой не мислеше. Тоест, три хиляди души на обекта мислеха само за туй, тъй като от изпомпването зависеше работата по шлюза, а от шлюза зависеха всички неща. Когато стегна студът и изпомпването спря окончателно, все едно в това блато потъна милион. И план, и премиални, и всичко. По дял ден ония от плановия отдел изчисляваха всекидневните загуби — цифрите бяха идиотски. А нямаше начин да се работи, без влизане на човек под водата. На всеки пет минути смукателят се налепваше с водорасли — гъсти и меки, безкрайни; помпата спираше да тече; така изгоряха четири електромотора.

— Хубаво се изразява — каза Иван и протегна ръка към шишето. — Тя трябваше нещо да следва.

Весо подържа още писмото, после го сгъна и го прибра.

— А бе хубаво… — каза той бавно и се загледа навън.

Зад прозореца, целите в лед и шушулки, помпата и станокът приличаха на полярни чудовища, яхнати едно върху друго.

— Хубаво, я — Иван му подаде шишето. — Не виждаш ли как гладко й тече мисълта.

— Тече й носът — каза Весо, като отпи яко от шишето.

После той се загледа в железния кош, ярък от червения минимум и съблече пуловера от гърба си.

Иван го погледна, допря си цигарата до езика и я залепи отгоре на печката.

— Само една дума е сбъркала — каза той, докато Весо си сваляше панталона. — Това там не е „глупост“, а чиста идиотщина от наша страна. Сега ония там пият кафе.

— Кои?

— Всички, които след това ще се пъчат.

— Че ти недей — каза Весо, останал съвсем гол в бараката. — То даже няма нужда от двамата. Само ще ми подадеш коша отгоре.

Цигарата задими, Иван я отлепи от печката и смукна дълбоко. Стана, разкрачи се и изпсува, после полека започна да се съблича.

Черни и тежки, водолазните им костюми лежаха на пода в бараката, прилични на одрани кожи.

През целия път до обекта инженер Горчев беше в отвратително настроение. Джипът буксуваше и се хлъзгаше. Сняг се навяваше и вътре, в купето. Шофьорът сърдито мълчеше в своята шуба. От двете страни на заледеното шосе — пустош и сняг; тръгва ли се в това време на път?

Вече сто километра инженер Горчев псуваше на ума си момичето, макар че само вчера по това време, когато го зърна в кабинета на шефа, беше му се ухилил до ушите. Тогава той още не знаеше какво ще се случи. Как тая пикла ще бие с юмрук по бюрото на шефа и как после шефът ще каже:

— Горчев, утре заминаваш на обекта.

— Другарю Василев…

— Това е… Утре отиваш, проверяваш всичко на място, разпитваш, оглеждаш, връщаш се и ми докладваш. Защото ако наистина има такова нещо, ще отидат по дяволите не само те, но и ние. Край. Няма какво повече да говорим.

Шеф да си… „Отиваш, оглеждаш, връщаш се и докладваш.“ Как лесно е да се каже в топлия кабинет.

Горчев му тегли една и на него, свали ръкавицата и запали цигара. Все искаше да си представи, какви може да бъдат тези кретени, които влизали в мръсното блато сега, когато даже от мисълта за това, мозъкът в костите ти замръзва. И въобще дали е вярно. Виж, поне като история беше му любопитно. После ще я разказва на Нели. Там, в тяхното заведение, където те с нея бяха естествена част от интериора.

Мисълта за Нели и масата бързо го стопли, той видя как двамата влизат, как сервитьорката се усмихва (много приятна мадама), намира им двете местенца, даже когато е пълно съвсем, сядат, музиката и приятният здрач ги обгръщат, баката и перуката на Луи Каторз благородно се къдрят всред жълтия бягащ лъч на звездата. Инженер Горчев отдавна се кани да пита: този там, на рекламата, самият Луи Каторз ли е или Мартел, ако изобщо Мартел е човек? Онзи ден щеше да го направи, когато отиде сам, преди Нели. Но тогава от лявата му страна седна една дама (беше видял късите панталонки още преди тя да свали максикожуха), поръча си нещо и се усмихна. Искаше да я заговори, но какъв смисъл — Нели щеше да дойде всеки момент. Остана си тъй, само с това — да я гледа. Тя също от време на време го гледаше с интерес. Но това бяха първите десет минути. После се отчая и си поръча още едно питие. Вече не го гледаше изобщо. Може би го взе за нещо друго… Все едно, когато дойдеше Нели, тя щеше да разбере. Той сега искаше Нели да дойде по-скоро, преди непознатата да е станала, да може все пак да разбере…

— Тука ли или на блатото? — каза шофьорът.

Меката многолъчка на „Мартел“ угасна, инженер Горчев вдигна глава и погледна вън. Бялата пустиня бе свършила неочаквано — двайсетте корпуса на обекта стърчаха в схлупеното небе, като рисувани.

— Там — каза той. — Направо там, където е помпата.

Той искаше да провери най-напред всичко с очите си, а после щеше да разговаря. Ако беше работено, лесно щеше да се познае. Впрочем мръсножълтата купчина лед по маркуча, извит като свод, вече се виждаше и нямаше какво толкоз да се умува. Момичето, което удряше по бюрото на шефа, излезе право. Тук беше работено. Тук беше извършено най-грубото нарушение на всичките разпоредби по охраната на труда. Горчев се бе измъчил с това идиотско пътуване, но сега щеше да насоли сума народ тъй, че да го помнят, докато са живи.

Джипът спря пред бараката, инженер Горчев слезе и отвори вратата.

Нямаше никой. Печката силно бумтеше. Едно кило коняк (изпито наполовина) се пречеше пред краката му. Миришеше на нафта, на дим, на гумени цървули, газили в блатната кал.

Той огледа всичко подробно, после излезе отвън, направи петте крачки до кейчето и се наведе над прясната дупка в леда.

В този момент водата се размърда, показа се един скафандър, а след това и якото туловище на Весо. Като изпълзя отгоре и коленичи, Весо го погледна, тромаво се наведе и подаде ръката си на Иван.

Докато ставаше всичко това, костюмите и на двамата побеляха. Водата по тях беше замръзнала за секунди.

— Здрасти — каза му Весо, едва когато и тримата бяха в бараката. Той беше си свалил вече скафандъра и се наведе към него. — Я хвани малко така…

Човекът стоеше наведен, в очакване Горчев да му помогне при свалянето на дрехата. Инженерът се подчини механично, веднага след това му се наложи да прави същото и за Иван. Още гол, Весо вдигна шалтера и моторът на помпата засвистя. След това той започна да се разтрива с пешкир, а Иван беше надигнал шишето с коняк.

— Какво насам — намигна Весо на Горчев. — Сега време ли е за командировки?

Горчев, който си беше приготвил речта още от вчера, сви устни и се загледа в посинялото му лице. После сви и рамене и даже направи опит да се усмихне. Иван му подаде шишето. Да не ги обиди, Горчев отпи.

— Турихме една мрежа — обясни му Иван. — Желязна, като кошница около смукателя.

— Аха — каза Горчев.

— Сега се надяваме, че няма да се запушва.

— Работи добре — каза Горчев, като имаше предвид равния, сигурен шум на мотора.

— А бе то винаги работи пет-десет минути и след това се запушва.

Весо погледна навън, през прозореца, където дебелата струя шуртеше в канала.

— Ами защо не извикате шофьора, да се стопли? — каза той. — Нека да дойде човекът.

Горчев излезе от бараката. Студеният вятър му хвърли в очите снежец. Отиде до кея и се загледа в дупката край маркуча, където плуваха късове лед. През тъмната синя вода, която вече ставаше на каша, се виждаше част от желязната мрежа, оградила смукателя. По нея имаше шипове — дълги и прави, навън. Водораслите се устремяваха от течението, но се уплитаха в мрежата и оставаха там, като панделки. Струята в дървеното корито продължаваше да плющи — силна и страшна. Моторът работеше равно.

Горчев помисли за думите, които беше си готвил по пътя и сега те му се сториха идиотски. Той не можеше да ги каже на хора като тия двамата от бараката. А и да можеше, нямаше никакъв смисъл. Наставническите, заплашителни думи щяха да се оплетат някъде отвън — както се оплитаха водораслите в мрежата — все едно, нямаше да си стигнат целта.

Все едно — струята щеше да си тече.

Най-много той сега щеше да ги попита каква беше тая Росица, която почти счупи бюрото на шефа и заради която въобще… Дигна яката си още нагоре, плю веднъж в дупката на леда и махна на шофьора да дойде.

После инженер Горчев се упъти към дървената барака, където го чакаше глътка коняк, от най-евтиния.