Дончо Цончев
Обедът

Към дванайсет и нещо шумът в коридора утихна, редакторът се изправи отпред пред бюрото си и погледна надолу в отворения прозорец. Запали цигара, затвори го (така се убиваше част от шума на трамвая), седна на стола за посетители и кръстоса крака. Половината от деня беше минала тъй, както обикновено минаваше. Оставаше обедът, след това някаква работа в къщи и вечерта малкият празник: в седем на стадион „Васил Левски“ започваше световното първенство по борба. Той обичаше тези неща, беше спортувал, те бяха в кръвта му. По-рано ходеше да ги гледа на място, а сега (жилището му беше удобно и тихо) телевизията спестяваше и това.

Седеше редакторът срещу собствения си стол и си представяше как ли — когато е в него — изглежда пред непознати. След това се зазяпа отново в прозореца, към другия отсреща, зад който Мая се взираше в огледалото. Познатият, по-рано приятен спектакъл го отегчи, той смачка цигарата почти цяла и стана.

Заключи и слезе без асансьор.

Влезе в колата си и потегли.

Той се отпущаше в този момент, всеки ден, освобождаваше се от вибрациите на стола си в кабинета (трамваят леко, но непрестанно тресеше цялата сграда) и в тази бръмчаща и бягаща ламарина се чувствуваше силен и независим. По-малко слаб, по-малко зависим. Светът беше по-хубав оттук, всички жени — части от фусти, походки, коси — в движението, така бяха интересни, той ги приветствуваше вътрешно, без нуждата те непременно да знаят, отнасяше ги със себе си пътем и настроението му леко се подобряваше. Особено в дни като днешния, когато нещо приятно имаше да се случи — например довечера от седем борбите.

Караше бавно — рано му беше за обед, за един от възможните обеди, които той можеше да направи: в стола с колеги, в клуба с приятели, в ресторант на високи цени и обноски. Разбира се, и в къщи, което най-често се случваше напоследък. Представи си масата у дома — децата встрани, майката отсреща — и му се искаше да е гладен. Погледна часовника (знаеше отлично, че липсата на апетит много отдавна нямаше връзка с това), помисли за едно малко уиски преди обеда в клуба и спря. Просто отби вдясно и спря.

Моторът работеше, човекът гледаше без посока пред себе си.

Той беше на улица „Гурко“, до Зоологическата градина, някакъв лъв изрева зад стената страшно и силно. Представи си бързо животното в клетката — усетило миризмата на собствения си обед, — внезапно изправено и оживено. И как само от звука на този камион, който разкарваше клани магарета, ленивите жълти очи мигом засвяткваха, а гривата като от команда бухваше. Той беше виждал това толкова пъти, помисли да отиде и сега, пак да погледа — вместо собствената си игра на обядване, — но нямаше къде да си остави колата.

Някой му свирна (май го изпсува), редакторът включи на първа и мръдна. Колата отзад нервно го изпревари (още веднъж го напсува яко, този път без капка съмнение), той си остана на новото място. Внезапно и твърдо реши да се разбере за някои важни неща — сам и със себе си. Тук и сега. Нямаше да шавне и милиметър, докато ясно не определи: какво така напоследък (все повече и безпричинно) го натъжава?

Това ли, че вече не огладнява достатъчно. И вчера, и утре, и никога. Яде, разбира се, но… Върши го като всичко останало — с мисъл да се отърве от задължение.

Или това, че вече дори и Мая не му е интересна — онази от прозореца, осемнайсетгодишната, която цял ден се изучава пред огледалото, разсъблечена. Отвсякъде, бавно, съсредоточено и подробно. Точно до големите стъкла на прозореца, където светлината е по-силна и където той я разглежда като в ръка. Между другото тя не е никаква Мая, той си я кръсти така поради някаква прилика. Прилика в тяло — лицето й през широкия булевард не се вижда достатъчно ясно.

А може би заради туй, че всички ония, които седяха в стола насреща, независимо че са толкова различни, вече го изнервят съвършено еднакво. И лошите ръкописи, и добрите. И средните — всички. И той вече няма онези вълнения на учещ се от всичко учител, нито страстта на откривател, и работите вървят тука така, както си бяха вървели и без него. Защо всъщност стои в стола насреща им? Защо разговарят? Заради петте лева на ден ли? Та те нищо не могат да променят от живота му — ни за добро, ни за лошо.

И най-вероятно заради всичките тези неща.

А те са така, тъй като той просто е на четирийсет.

Въздъхна редакторът (беше доволен от несъмнената истинност на новата констатация), но сега друга тъга, по-осезаема и дълбока, бързо зае освободеното място.

Значи, четирийсет — ето я диагнозата!

Той знае, разбира се, като какво е четирийсет, още преди, без да е стигал до тях, но сега — днес, в секундата тука — за пръв път го усети. Една инерция без илюзии, с надежди само за бързо осъществяващи се идеи, при това не задължително собствени.

С ужасно чувство, че всичко вече се е повтаряло, дори истински нови неща, дори значещи нещо интонации. С безстрастно мислещи очи, винаги, все едно дали към вкусната супа у дома или към голата Мая в прозореца. Изобщо обратно, на двайсет — онова, толкова единствено двайсет, с дъх на изпотено трико и ботуши, с шепот на бягащи раници по баири — вик и тръба, гърлена песен — ах, нежно трепереща лъжица към белите, гладните, вечно засмени зъби.

Внезапната сила на спомена промени израза на лицето му, той светеше, споменът, отдалеч — много назад и високо — беше такава наслада да останеш в лъча му. Да съживиш собствената си сила — простата — от пръстите на краката до връхчето на косата. И истинското на истинска опора в другаря. Цената на едничкия ден за отмора и на три-четири немного сръчни думи в писмо.

Нова цигара (този път смислено сладка), лъвът изрева още веднъж зад стената. И както обикновено се случваше напоследък, всичко приятно се свършваше бързо — в ретровизора той забеляза милиционер. Не се беше упътил към него, но има знак, тук не можеше дълго да се стои, редакторът включи на първа и потегли.

Към къщи, да имитира пред себе си, че обядва. Да слуша безкрайните уговорки, с които жена му прилъгва дечицата да ядат. Да вика и той, да им крещи, да ги моли. Да ругае наум — всичко, което с толкова усилия беше постигнал. Да сяда след туй на терасата, да гледа през отегчените мигли гръбнака на Витоша — другите къщи, другите хора, — да извади белия лист и да напише ново заглавие: „Капанът на собствения успех“. Да го задраска и да напише отново: „С наведена от успехи глава“. Да скъса и този лист бавно и да се съпротивява. Ето ти дума за него — какво още му оставаше друго, освен тъкмо това: да се съпротивява? На възрастта, на нещата, на всичко. И на удобствата, към които се беше стремил. Които беше заплащал с цената на скоростно, предварително остаряване.

Колите пред него се спряха, кръстовището до стадиона беше задръстено. Някой глупак винаги има. Жегата в лятното, градското пладне (каменно и моторно) натискаше всичко, от всички страни; него сега и отвътре. Ауспухите го тровеха и през носа, лицата на минувачи, шофьори и — лактите им през отворените стъкла, — както обикновено го убиваха. Гледаше ги без мисъл, търсеше отчаянието и в тях, лесно намираше — изведнъж тъкмо това се превърна в утеха.

Струваха му се затворени и нервни, бледи и нездраво червени, с лошо прикрита защитна злина — лицата на полк в неизбежно поражение. Фразата му хареса, дожаля му за думата полк — иначе яка като гърмеж, тук само изсвистяваща, — заряза това, отново се хвана за утехата. И другите са така. Просто градът ни убива тотално. Това беше добре, колкото и лошо да му звучеше — отнасяше се до всички. Заплахата на четирийсетте се разсея или поне в този миг не изглеждаше толкоз фатална, той я изхвърли от колата заедно с фаса. Освободи му се път, рязко потегли и прекоси моста пред стадиона — с чувството, че минава през тиня.

Мислеше си редакторът да прекосява, но беше изминал съвсем малко, когато кракът му натисна спирачката.

Вдясно от него, пред стадиона, край каменните статуи на атлетите, по пейките, около люляка и в тревата имаше групи народ.

Те бяха селяни, според дрехите и идеха отдалеч. От Бургаско, Търговищко, Търновско, Разградско, Ямболско, Старозагорско. Държаха чанти, раници и торби и обядваха.

Прави и облегнати. Седнали около пейките и по тревата. Пред сирене и лук. Край пилета, чесън и бира. Сушени люти чушлета, кебапчета в книга, пестил. Дебели самуни и тънки ножове.

Говореха тихо или мълчаха. Калпаците и каскетите им лежаха до тях, верни и рунтави като кучета.

Някой се изсмиваше кратко и очите му шарваха към очите на околните.

Ръцете — ужасно големи. Отчупваха залци, топящи се още на пръстите.

Обядваха хората.

Тихо и дълго, някак незабелязано в жегата. Бяха дошли тук за борбите. Да видят световното първенство, да дават кураж на момчетата. На своите синове, братя и внуци.

Имаше старци на две по четирийсет (те най-изобилно и сладко се хранеха), имаше и деца от училище. Щяха да чакат ей тука до седем (колко му е от един), та да заемат местата си в стадиона. Всичките заедно — както им бяха билетите. Всичките заедно — да се издигне нашето знаме над другите. Да се прегърнат после момчетата и да ги разцелуват. Малките да запомнят завинаги. Старите да си отидат спокойни.

Хаотичен шум от клаксони беше се дигнал на моста пред стадиона, бъркотия от коли и мотори — редакторът беше задръстил потока. Той разбра това, когато някой отблизо го изруга грубо, а милиционерът най-сетне го забеляза и се забърза към него. Нямаше как, тръгна — с очи още нататък, — бързаше с изтерзаното мислене да намери една дума, сякаш тя щеше да му отключи душата. Думата, с която трябваше да назове тези хора пред стадиона, да я повтори, да й се врече за последно — с нея да изстърже ръждата от себе си.

Вече не можеше да ги вижда — потокът ръмжащи, миришещи и тапицирани ламарини го носеше отново напред. Една вадичка пот лазеше между гърдите му бавно, пръстите му напипаха нова цигара. Народ беше добре, но не стигаше. Хора и селяни — също. Разливаше се на много страни. Тогава какво?

Чичовци?

Дядовци?

Братовчеди?

Беше ядосан на себе си, думата страшно му трябваше, едничката удобна за заклинание — която уцелва сърцето на двайсетината. То стана фатално наричане, ключ и завой за излизане от блатото, а още не можеше да я хване. Той, който си вадеше хляба от думи. Чийто живот вече се състоеше само от думи.

Беше си впил пръстите в кормилото, още две вадички го измъчваха чак към корена и малко преди да се отчая съвсем споменът — лъч блесна отново — сега още по-остър, близък и осезаем, подобен на писък в ушите. Знамето изпляска високо, голямата длан бавно поднесе трохи към устата, лъвът изрева глухо и тежко, калпакът настръхна в тревата, по-страшен от грива. И думата — важната — гръмна в човека.

Войниците — слушай, вечните на България — ето едничката дума — той ги видя там, на завоя, пред стадиона, стари и млади, под каскетите, до торбите и на тепиха сред виковете, все едно истинските на фронта, на струговете, плуговете, нивите, все едно, слушай, войниците — обикновените, сивите, — които държат тази земя наша, откакто е стъпил кракът ни на нея.

Редакторът се усети с колата на булеварда, рязко изпревари и бясно подкара напред.

С бавна въздишка, в желанието си да откопчае бързо ризата на гърдите си, той чу и видя горното й копче, което се удари в стъклото пред него.

Беше му леко, почувствува се гладен.

Усети се вечно на двайсет, силен като тогава, спокоен като сега — кръвта му диво напяваше към ония, които обядваха там, на тревата.

И всичко изведнъж беше добре. Даже лицата на градските хора и омразната миризма на шума им, и всички неща, гледани оттука. Само удоволствието от световното първенство леко се намаляваше, защото редакторът знаеше предварително какво може да стане довечера на борбите. И утре, и после, и винаги.

Ах, винаги, винаги, когато войниците на България се изправят — смълчани под своето знаме, — пък ако щете и с двете си голи ръце.

Но под командата на кръвта и сърцето.