Дончо Цончев
Надалеч и завинаги

Далече от хора, колиби и селища, зад върбалака по бреговете на Осъма, чак там до гористия гръб на Пустията лежаха топлиците на Узунбас — незнайно колко стари, нагънати, дълги блата. Наоколо нямаше дори ниви, тъй като беше мочурище. Единствени гости на дивия свят тук бяха стадата, овчарите и ловците. Чудни места бяха това. Приказно беше да видиш по тяхната тиха повърхност, макар и веднъж само небето. Прекрасно беше дори само това: да бъдеш тук и да дишаш. Да гледаш тясната ивица от небе — дълбока, с бели облаци, синя. Безкрайна зад отражението на старите брястове — напукани, черни и строги. И под висящите в клоните им лози, и през високите луди тръстики.

* * *

Водата беше плитка и топла. Гнездото се криеше по-нависоко, между тревите върху една буца. Да се гмуркаш наоколо бе истинско удоволствие и дивата патица тъкмо това правеше. Леко, спокойно човката й загребваше меката тиня и после внимателно я прецеждаше. Тъй, макар и не всеки път, за нея оставаше някое охлювче или пък червейче, което бързият й език ловко прибираше. Понякога се случваха семенца, друг път вкусни треви и различни удавени насекоми.

И ето как, плувайки бавно из гьола, дивата патица успяваше да се храни. Да съществува, да си живее живота, да мъти и да се пази от враговете си. Все тук, само тук, винаги — откакто се беше родила. Защото многото нейни сестри — братовчеди, роднини — обикновено напускаха това място. Бързите им като вятър криле един ден ги отнасяха високо в небето — надалеч и завинаги. Разбира се, групи от тях пак наминаваха (най-често пролет и есен), извиваха няколко кръга отгоре, след това тежко падаха във водата и скоро гъстата блатна растителност загъмжаваше: „Ва-а-а-а-ак, в-а-а-а-ак, вак, вак!“

Големи празници бяха това — особено през април, когато тя срещаше своя паток. Ах, как радостно й беше да го гледа такъв — отслабнала и премаляла в камъша — бляскавата му перушина на шията, с яркозелената му глава и с тази огнена атлазена опашка, която гальовно и вечно помръдваше. Той плуваше бавно наоколо, показваше й от всички страни сватбената премяна, от време на време тихичко се обаждаше… После, след любовта, която траеше една седмица, тя пак подреждаше старото си гнездо, постилаше го отново с мъх, клечки, пера и ето как, улисана в това занимание, дори не усещаше кога другите заминават.

Яйцата под нея бяха най-милата й компания. Тя ги покриваше нежно, лежеше тъй нощи и дни, без да направи най-малко движение — да кажеш: умряла отгоре им. Когато някое листо наблизо мръднеше, докоснато от птиче или от вятъра, само кръглото й око трепваше бързо и тревожно.

Разбира се, от време на време тя ставаше за храна, не да се наяде, както би трябвало, а колкото да не свърши от глад. И макар че след десетина минути непременно се връщаше, преди да тръгне, редовно покриваше с мъх всички яйца.

И тъй, патетата се раждаха. В началото съвсем малки и смешни. Неспособни за нищо и глупави. Никой, освен нея не знаеше какво трябва да прави, да могат патетата да оцелеят. А и да знаеше, едва ли би могъл да го върши. Само тя можеше — майка им. И всяка година това се повтаряше, после смешните патета наедряваха, голите им тела се покриваха с перушина и един ден просто излитаха — високо в небето, надалеч и завинаги.

Патицата не знаеше какво трябва да прави, за да ги спре. Освен това тя и не знаеше трябва ли да ги спира. Веднъж се случи така, че едно от тях остана при нея. Крилото му беше прекършено. Те си живееха заедно много добре, докато една сутрин патето не се върна в гнездото. Старата патица позна по калта стъпките на лисицата (тя неведнъж беше се гонила с нея и сега знаеше точно какво се е случило). Тогава, още по-тъжно самотна, старата патица за пръв път си помисли, че след като порастат, нейните патета трябва да излетят. Да идат там — в големите язовири и из моретата — и заедно с другите свои роднини да изживеят както се случи живота си.

С течение на годините все по-хитра и опитна, преминала през многото опасности на един живот в блатото, дивата майка изпълняваше своя дълг с удоволствие и отглеждаше тук своите малки.

Особено трепетна тя беше сега, тази година, в края на лятото, когато отглеждаше второто си люпило. През пролетта порът изяде всичките й яйца, но още докато изживяваше своята мъка, в небето се появи ято. То слезе при нея и един пъстър, едър паток я залюби горещо. Макар вече през юли, тя снесе, измъти отново и ето — сега наоколо пак плуваха патета.

На кого можеш да обясниш каква радост е всичко това: да плуваш сред своите малки, да им показваш, да ги наглеждаш… Към всяко да се обърнеш, по сто пъти да му повториш. Да му се сопнеш, да го погалиш. И накрая пак не си сигурна — може ли вече само. Често уроците биваха шумни и весели, почти винаги имаше смехории, водата наоколо просто кипеше от врява.

И днес тъй, в горещия летен следобед, обучението се водеше буйно. Патетата се клатушкаха смешно, посягаха с човки, където не трябва, опитваха да подхвръкват и да се гмуркат.

Щастлива, че тъй бързо растат — с едното око, вечно дежурно встрани, — майка им се обаждаше тихо, предупредително. Тогава те за миг се ослушваха, чуваха в себе си онзи вроден глас на страха, но — малки и глупави — не след дълго пак се забравяха. Тихата вода пак се огласяше от техните лудории и буйната дива растителност вреше от радостен плясък.

* * *

Кучето беше на трийсетина крачки напред — то бягаше, спираше, душеше, отново тършуваше нервно.

Ловецът крачеше бавно, острите му очи шареха из тръстиката.

Той знаеше: тук винаги имаше патици. И сега ги очакваше да се дигнат. В пушката беше поставил подходящи патрони. Наблюдаваше кучето, сенките в гьола, всяка подробност. Всеки момент чакаше плясъка на крилата им.

Всеки момент, всеки момент; той беше ловък и опитен, пушката — отключена и готова, едно помръдване на тревата за него беше достатъчно. И ето че всичко това скоро се случи.

На десетина крачки от него гъстата блатна трева се размърда и седем-осем патета побягнаха на всички страни. Той вече беше вдигнал пушката, но в същия миг кучето му се хвърли след тях и не му даде възможност да стреля. Ловецът бързо разбра, че от стрелбата всъщност нямаше нужда. Патетата бяха от късно люпило, още не можеха да хвърчат и кучето щеше да ги излови до едно. Иначе бяха чудесни — вече достатъчно едри и тлъсти.

Кучето, разбира се, в момента точно това правеше — промъкваше се в тревата след едно пате и вече почти го застигаше, когато изведнъж, подобно на камък, нещо плясна на две крачки пред него.

Водата пръсна силно, кучето се сепна за миг и отскочи.

Тогава и то, и ловецът видяха старата патица, която също ги гледаше от пет крачки. С ужасените си кръгли очи — ту кучето, ту човека, ту дирята на нещастното пате.

В първия миг безумието на дивата майка наистина имаше резултат — патето успя да се мушне дълбоко в тръстиката. Но сега се случи нещо съвсем непредвидено: кучето не се хвърли по нея. То просто продължи подир малкото.

Тогава патицата изпляска с криле, литна само на метър високо и пак падна пред кучето.

То я погледна с досада и продължи подир малките из тревата.

Ловецът стоеше на своето място и с пушка в ръце гледаше сцената. Патицата се хвърляше на две крачки пред кучето, пляскаше с криле като луда, после започна да кряка и да перпели из водата в агония.

Най-сетне кучето се хвърли към нея. На сантиметри от зъбите му тя литна, но след секунда пак падна — все тъй на две крачки пред него.

Кучето отново се хвърли, тя пак литна и падна и тази смъртна игра продължи дълго.

Гнездото остана назад. Майката водеше кучето надалеч. То всеки път почти я докосваше, всичко това го вбесяваше повече и не след дълго ловецът ги чу на триста-четиристотин метра от себе си.

После всичко утихна. Той не знаеше какво да мисли, когато опитното куче се върна, бързо откри малките из тревата и с нова злоба се хвърли към тях. Те пак така хукнаха из камъша — нещастни, тромави и отчаяни. Миг преди едно от тях да попадне в устата на кучето, сухите върхове на тръстиката рязко се скършиха и във водата като че тупна снаряд.

Цял гейзер се вдигна нагоре, дивата майка отново бе тук. С отворена човка, с увиснали тежки криле, с изцъклени кръгли очи.

Този път кучето веднага се хвърли към нея, но тя литна и го прескочи. После излезе на другия бряг и започна да куца.

Страшната игра започна отново — сега вече на сушата. За кучето тук беше по-лесно, но патицата скоро доближи другия гьол, по чийто бряг се стелеше дълбока тиня. Тук куче не можеше да нагази. Можеше само да тича по твърдия бряг.

Патицата плуваше съвсем близо до него — на едно само посягане — и тъй, лека-полека го мамеше подир себе си. Тя куцаше още по-силно и се преструваше на ранена.

Ловецът, който не беше помръднал от своето място, забеляза как четири патета излязоха от тревата и се затичаха през гората. В страха си на деца, те минаха през краката му — на метър под заредената пушка. После едно по едно влязоха в другия гьол — там, откъдето се чуваше отчаяното крякане на майката. Където тинята беше дълбока и кучето не можеше да нагази.

След това той видя във въздуха майка им, а след минута и своето куче. То беше потно и кално, озверено до краен предел, пак тъй се хвърли към старото място, където останаха другите патета.

— Не! — извика ловецът така, че кучето се закова на място и задните му крака гузно приклекнаха. — Тук.

То наведе глава, прибра червения си език и бавно се приближи до краката му.

Той заключи пушката, нарами я и му нахлузи каишката.

После ловецът извади цигара, облегна се на една стара върба, извита отпреде му като люлка, и се загледа в утихналата вода. Там, където се виждаше тясната ивица от небе — дълбока, с бели облаци, синя. Безкрайна зад отражението на старите брястове — напукани, черни и строги.

И под висящите в клоните им лози, и през високите луди тръстики…

* * *

Два часа по-късно дивата патица лежеше на своето място. Малките патета пак бяха край нея. Тя гледаше във вечерния здрач и будна, отново сънуваше всичко.

Как точно я гледаше кучето и смъртта как я гледаше през тръстиките — лъскава, черна, с две дупчици. Тя я познаваше, знаеше, бащата на ланските патета тъй си отиде, уж литна нагоре, но страшният гръм го настигна, ужасният тътен, тя помни как той изведнъж сбърка летенето, как шията му се огъна назад и как падна ей там, още по-тежък и шарен. Добре, нека и тя да умре в същия гръм, в зеления облак на върбалака и задъханото ръмжене на кучето, само малките да останат, с цената на всичко, на всичко. Камъшът също тъй всяка година умира в началото на снега, но всяка пролет отново пониква с копривата, с кукуряка. Млада и дива — страхотна миризма на живот. И жълтата светлина в дряна, и голямото топло небе. Божичко, не е ли единствената посока на живите точно това — надалеч и завинаги?

Сънуваше будна дивата патица, натискаше се в своите патета — сега вече, макар и за малко, по-слаба от тях — смаляваше се в гъстия топъл клечетак и в тръстиката, в познатата тишина на своето блато, в благословения шум на треви и животни, чак в дъното на камъша, където се беше родила — толкова прост, толкова скъп, тъй жадно зелен, жилав, безкраен. И като не можеше да мисли, ослушваше се във вечния шепот наоколо, а той все така й разказваше смисъла на нещата: да раждаш, да имаш гнездо, да го браниш. Нищо, че милите малки глупачета тъй бързо растат и после ти късат сърцето, като излитат. Високо в небето, със силни криле — надалеч и завинаги.

Ослушваше се дивата майка, за сетен път чуваше всичко това. Пребитото й тяло пищеше от радост. Само очите й бяха още по-кръгли и пулсът й думкаше чак в тинята.

Иначе всичко си беше както преди.

О, иначе всичко пак беше добре.