Дончо Цончев
Умри, но дай връзка

Булчето на Серафим Петров правеше обичайното за този час кафе в кухнята, самият Серафим Петров седеше на любимия си сгъваем стол до камината в хола и гледаше покривите и другите къщи през големия френски прозорец. В тихия, слънчев, предобеден въздух прелитаха гълъби, това сега бе много по-забележимо, отколкото в друго време и в други сезони, и Серафим Петров се питаше: дали защото децата от махалата бяха занесли своите крясъци по плажовете, балканите и селата, или защото самите гълъби долавяха приближаването на есента и тънкият им инстинкт повелително ги събираше на ята.

— Булче, ти какво мислиш по този въпрос? — извика високо Серафим Петров по посока към кухнята.

Оттам отговор не дойде, както обикновено — шейсет и деветгодишното му булче постепенно и прогресивно (и без да прави трагедии) загубваше напоследък слуха си. Без друго, навършвайки осемдесет и девет, Серафим Петров задаваше извънредно трудни въпроси. След като е мислил половин час за нещо, което само той си знае, току попита: „А ти какво ще кажеш във връзка с това?“ В началото булчето питаше честно: „Във връзка с кое?“ Той махваше с ръка пренебрежително. После тя се изхитри и започна да отговаря. Например: „Абе, какво да ти кажа…“ Или пък: „Знаеш ли, май че и аз съм на твоето мнение.“

Тя така отговори и преди една седмица, когато Серафим Петров я попита ясно и високо, загледан дълбоко в обичните, сравними с целия свят, познати от петдесет години очи: „Какво ще кажеш, булче, не е ли време аз да напиша своите спомени?“ След това я настани до себе си, на малкото столче от другата страна на камината, изпуши цяла цигара напук на всички забрани и обясни дълбокия, велик смисъл на онзи девиз, под който бе минал живота му: „Умри, но дай връзка!“

„Не само тази пощенска връзка, на която цял живот съм служил в тесния смисъл — каза старецът. — Ето, аз полека-лека си отивам. Децата се пръснаха в други професии, в други страни… (Единият от синовете му беше със семейството си в Чукотка, другият в Тунис.) Всичко това, което знам и помня от живота, трябва ли да си отиде заедно с мен.“ „Ти все си отиваш — каза булчето, защото не обичаше да се говори за това. — От двайсет години все си отиваш.“ „Аз може тъй да си отивам още едно двайсет, но ние не знаем това — каза той. — Човекът не разполага само с две неща в този свят: с раждането си и с умирачката. Затова мисля, че е време да оставя на книга всичко онова, което се е събирало в мен почти цял един век.“

Вкопчен в тази идея през цялата седмица, здраво и реално, с безкрайната си упоритост, с пословичната си вяра в доброто, която беше пренесла дребния пощенски чиновник през бурните, страшните времена на неговата младост (вяра, подобна на магически спасителен пояс в един океан от промени, събития, грешки, успехи, провали, главозамайващи го победи), той и сега се чудеше откъде да започне и къде да свърши тези свои спомени, загледан в гълъбите, покривите и тихия въздух зад големия френски прозорец.

Отчайваше се Серафим Петров: как да разкаже живота си? На колко страници? Всеки ли трябва да седне накрая и да опише какво се е случвало с него през годините?

Въодушевяваше се: с такива личности се бе срещал по дългия и крив път на борбата… Личности, които правят историята. Такива премеждия бе преживял… Премеждия, които правят една хубава книга.

И ето, днес я започна. Изведнъж. Просто набеляза нейните части — стегнато, точно и без всякакви излишни украшения. Сега си чакаше кафето и щеше да пристъпи към самото писане. Велик миг! Слагаш белия лист пред себе си, отваряш душата си отвсякъде и… теглиш чертата на целия си живот, да видим какво ще остане от него. Хайде, бай Серафиме, без сантименталности.

Част първа.

Двайсетина години след освобождението от турско, „Няма хляб чак и за даскали тука! — заявява мрачен Петър Серафимов, овчарят, когато чува, че четвърти номер от синовете му пък решил да се учи. — Ама няма и да те спирам, като си го намислил. Учи. И се оправяй самичък.“

Торбичката. Свищов: работа, глад и учудване от живота. София: училище, глад. Плевен: служба, май е възможно да се живее нормално и почтено и по-добре от гладните дядовци-роби. Свищов: нищо в тази подредба не може да бъде нормално, уволнение. Стара Загора: 1923 година, бой. Свищов: булчето, партията, първият син. „Умри, но дай връзка!“ — под този девиз ще премине животът му, в тесния и в големия смисъл. Първи провал, застрелване на Георги Щерев почти пред очите му. София: Каква връзка? С кого връзка? Една само — с партията и с идеите, които ще променят света. Бой… Вторият син. Провал, измъкване, провал.

Присъдата: обесване.

Част втора.

Само осем дни. (В колко страници да ги опише?) Другите смъртни. Отокът от веригата на крака. Парашутистите — по дванайсет човека в килия за двама. Пеейки, господи…

Процесът.

Част трета.

Ах, тези лица срещу него… Очи, носове, устни. Пак мъже. Бащи на деца, нежни съпрузи, синове на майки. Пак българи. Той ли е луд или светът полудява естествено, постепенно и неудържимо?

Не го интересува толкова решението на съдиите, колкото: какво има вътре в душите и в мозъците на тези срещу него? На рентгенов лъч се превърна, влезе в тях вътре, пътуваше из кръвта им, по клетките, пищейки мълком: „Какви са тези българи, какви?!“

Анто, като в сън, с хубавите си дрехи и достолепието, изведнъж ясно и високо: „Кого съдите вий, господа съдии? Едни младежи, които като Ботев тръгват да мрат за интересите на България ли? Защо са ви главите им? Те са пълни с идеи така, както и вашите глави са пълни с други идеи. Не бих се учудил, ако един ден смените местата си и те трябва да съдят, а вие да отговаряте. Какво решение да вземат те тогава? И още нещо, господа съдии: идеите, се разпространяват най-силно тъкмо от отрязаните глави.“

Част четвърта.

До живот в Пазарджишкия затвор. Глупости — до живот. Вярата му се смееше.

Свободата…

Някой звънна и Серафим Петров стана да отвори. В първия миг не повярва на очите си, след това извика и почти подскочи като дете. Красимир (най-малкият му внук) влезе с едно куфарче в ръка, прегърна ги набързо и поиска от баба си едно кафе. То тъкмо беше готово, без друго.

— По най-светкавичния начин изчезвам сега, имам трийсет и пет минути за вас. Тоест двайсет и пет, защото…

Момчето се съблече (във всяка стая остави на пода по една от дрешките си) и влезе в банята. Оттам отговаряше на задъханите въпроси на двамата и бабата чуваше (може би усещаше) само шума от душа. Но той й стигаше. Под него беше Красимир. Тя се срамуваше — шейсет и деветгодишната булка — да си признае: май внуци се обичат повече и от децата.

Серафим Петров енергично й разясняваше отговорите на момчето, като прибавяше красиви подробности и от себе си. Все пак — като излезе от банята — Красимир каза, че бил казал на един негов приятел от посолството да прати телеграма за пристигането му от Тунис, но изглежда онзи е забравил, това няма значение, тъй като той тръгва веднага за Златни пясъци и после, като се върне, ще се видят подробно и ще има да им разправя каквото искат, макар че всъщност нямало нищо особено за разправяне.

— Това е положението — заключи момчето и като търсеше някаква „Абба“ (булчето със светнали очи разбра „баба“ и трепна), после „Бони Ем“ и „Дона Съмър“, обърна къщата наопаки.

— Аз почнах — каза Серафим Петров тържествено, като издебна един случаен миг на сравнително мълчание.

— Какво? — попита Красимир с гръб към него.

— Мемоарите си. Току-що. Заварваш ме в самия миг, когато…

— Ох, и ти ли — каза Красимир. — Само като чуя „мемоари“, и ми причернява. Влязох в бакалията за цигари сега, там един дядка връщаше празни шишета. Продавачката пък му ги върна на него, че не били хубаво измити. И оня като писна. „Аз съм свикнал на всички! — вика. — Всичко съм изтърпял, ще те изтърпя и тебе! Аз съм бит! — вика. — Аз съм изгнил по затворите!“ И разни такива. Мемоаристики. Абе къде сте шибнали „Мама Бейкър“? На Нова година беше на този рафт, тука.

— Какво майка ти? — попита баба му, все така обнадеждена.

— „Мама Бейкър“! — извика много силно Красимир. — Плочата!

Булчето я намери веднага (беше в самия грамофон) и радостно му я подаде. А Серафим Петров след малко разбра почесването на Красимир по лявото слепоочие, даде му двеста и четиридесет лева — колкото в момента имаше на ръка — и се сбогуваха.

И след малко седна на стола си до камината, както преди половин час. Щастлив — посвоему. Още по-дълбоко замислен. Може би изведнъж малко по-тъжен от обикновено — доловил подобно на гълъбите, че ятото вече наистина трябва да се събира.

„Умри, но дай връзка“ — прочете написаното от ръката му, за заглавие. Да. Той ще напише тази книга. Ще даде връзката със своя живот, своето време, своето ято мъже и борци.

Не обичаше този як, подскрежен, древен човек Серафим Петров тъжните настроения — покашля се силно и извика към кухнята:

— Булче, връзката не знам дали ще стане, обаче поне първата дума от моя девиз е вече към изпълнение!

А булчето му правеше второ кафе (мечтаейки друг от внуците да си дойде да го изпие) и със своя отслабнал слух, с веселия си и кротък характер — който й беше много помогнал през тези мъчителни, страшни и красиви петдесет години до рамото на Серафим Петров — отново успя да не го чуе.