Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дончо Цончев. Звезден прах
ИК „Партиздат“, София, 1981
Рецензент: Камен Калчев
Редактор: Стефан Поптонев
Художник: Веселин Павлов
Художествен редактор: Тотю Данов
Технически редактор: Сашо Георгиев
Коректор: Надя Въргулева
История
- —Добавяне
Планината се беше увила в мъгла, из въздуха шареха дребни и бързи снежинки. Ангел се спря на пътеката към кошарата, свали каската и усети как злобно нарежда на себе си: „Отпусни се, бе!“ Постоя така и му стана смешно. Въздъхна, наложи отново каската и продължи — уж по-бавно, зазяпан в пътеката, която краката му бяха отъпквали половин век. „Радвай се даже — продължи мислено да се наставлява, — измисляй си нещо за радване, всичко на този свят се купува, освен времето и душата. Какво искаш? Здрав си и прав, дом имаш с деца и стопанка; братята живи и здрави, на добър хал; старецът цели осемдесет вече навърши — ей сега ще го намериш в кошарата.“
За кошарата мислеше и Борис — в същото време, също изкачвайки се нагоре, само че откъм града, с вечния си мотоциклет, който не спираше и зиме. Великата кошара на техния баща. На тяхното детство и на съдбата им. Страшната кошара, в която преди месец научиха, че освен тези три по хиляда и двеста, които старецът им бе внасял за сватбата, той бил имал още осемдесет. Не лева, а хиляди. Чисти. На книжка. Определени за… Той беше млъкнал тогава, загледан в огнището. Тримата синове се бяха заслушали в охкането на вятъра отвън, в езика на огъня пред очите им и в собственото си дишане. „Казвайте де — дрезгаво беше се обадил баща им. — Аз ги събирах за едно, после за друго, за трето. Събрах ги. Моя си работа как. Няма да ви ги дам. Дадох ви колкото трябва. По равно ви дадох на тримата. Време ми е да си отивам, казвайте тази пара какво да я правя?“ Борис и в момента мислеше за това — стисна си зъбите, смени на втора и мотоциклетът зарева между краката му жално.
Жал носеше към кошарата третият, най-малкият син на овчаря — Васил. Той слизаше с джипка от горе на долу — беше инженер по високото напрежение. След института животът му мина из горите и планините, където денем се горещеше, обикаляше и крещеше, а нощем… на петромаксово осветление пишеше стихотворения. Единствен се изсмя искрено, когато научи за тези осемдесет хиляди лева, които дядо Коцо за седемдесет години трудов стаж беше прикътвал. Гледай го ти, дядо Коцо. Овчарят. Осемдесет хиляди, освен трите по хиляда и двеста за сватбите, освен училищата и институтите на момчетата, които беше издържал и изчакал: големият — кмет на селцето; вторият — агроном на града и стопанството; третият — инженер и поет. Смешно, разбира се. Радостно и чудесно — много по-хубаво от стихотворение.
Пръв стигна Васил, с джипката, после и Борис — върху мотоциклета. Не бяха разменили по пет думи, когато видяха как Ангел размаха каската си.
— Здрасти — каза той. — Вие сте ме изпреварили.
— Моторизирани сме — каза Борис и извади цигари.
— Аз съм от горе на долу — каза Васил. — На мене ми е най-лесно.
Запушиха и тримата. Снежинките наедряха и се сгъстиха. Върху кората на стария сняг вече се утайваше мекият, бял пух на новия.
— Няма ли го дядо Коцо — попита Ангел, като взе един чукан и го остави пред голямото старо огнище.
— Сигурно е наблизо — рече Борис. — Кожата е прясна.
Васил погледна одраната агнешка кожа и усети дъха, с който бе отрасъл. Усети и глад — поетът, — та се обърна и се зазяпа в огнището. Черният ламаринен капак беше затиснал отвора на пещта, измазан с кал — както на всеки значителен празник през тези трийсет и четири години, откакто той беше погледнал балкана, ливадите и небето.
Чу се покашляне откъм дола. Гората хлъцна от няколко удара с брадва. Една от овцете блееше нервно и се затирваше напосоки из кошарата.
Още преди да погледне към тази овца, Ангел, разбира се, знаеше, че нейното агне сега е в пещта; все пак се обърна към нея, смукна от цигарата и замислено обърса една парцалива снежинка от носа си. Че имаше нещо смешно в идеята на дядо Коцо да изпрати тези осемдесет хиляди лева във Виетнам — имаше. Но още по-смешното беше, че хората, запознати с тези въпроси, му бяха отговорили: „Няма модус сега.“ Хубава дума, мислеше Ангел по пътя назад, помисли го и сега, загледан в одраната кожа, която висеше пред него. Модус. Звучеше му като предмет — част от анатомията на коча. Все едно какво точно означаваше — селският кмет ясно разбра, че парите на баща му няма да заминат за Виетнам.
Борис беше отговорник по втората идея на стареца — да се построи с тези пари детски дом в селото. „Вие нямате там толкова деца бе — казаха хората, запознати с тези въпроси. — Дайте да го построим тука, в града.“ Борис опърпори със своя мотоциклет пътя от града до кошарата на баща си и после им съобщи: „Старецът иска детския дом в селото. Иначе не дава парите. Каза, че ще си направим децата сами, както си е било винаги, и за тая работа не щем помощ от никого.“ Хората, запознати — естествено — и с тези въпроси, се засмяха, свиха си раменете и обещаха да видят какво може да се направи.
Нищо не беше направено, когато Васил се отби с джипката да ги види, както му беше заръчал баща му. Единият от архитектите му беше съученик — връзката беше стабилна. „Абе щом е дарение, може и в селото — каза той. — Това е въпрос на желание на дарителя. Само че сега няма кой да изготви проекта. План имаме як и ни гонят, едва смогваме да го изпълним. Всичките обекти са бързи, държавни, ти нали знаеш по себе си как е. Кой да ти изготви проекта сега?“
— Смеят се с нас — каза Ангел, като си пусна цигарата и я стъпка. — Всички разправят, че старецът е откачил.
— Може и да е — каза Борис. — Денем и нощем го мисля това…
Той млъкна.
— И какво измисли? — попита Васил.
— Че ти попитай едно дете — жлъчно се усмихна Борис, — и то ще ти каже. Нормален човек прави ли тъй? На синовете си по хиляда, на… не знам какво си — осемдесет хиляди. Мене ме е срам хората да погледна в очите.
Ангел извади нова цигара и каза с въздишка, загледан в краката си:
— Един го утрепали. На булката в селото, преди години. Май още преди Девети. Двама сина били и една дъщеря. Пак трима наследници като нас. Оставил, каквото имал, на черквата. На попа. Те го насекли.
— Много ли е било? — попита Борис.
— Кое?
— Което оставил на попа.
— По-малко от…
Ангел млъкна, загледа се в овцата, която все тъй си търчеше и блееше, та я напсува, да млъкне и тя.
— По-малко от осемдесет хиляди днешни — каза Васил. — Много по-малко, чувах за тази история и аз.
Чуха се стъпките на баща им — тримата яки мъже се обърнаха.
— А! — рече смаленият от годините и битките в своя балкан дядо Коцо. — Какво сте щръкнали, бре? Аз рекох, като видях, какви са тез снежни човеци!
Васил взе наръча шума от ръцете му и го занесе на овцете. Борис едва сега забеляза, че снегът е отрупал шапките им, дрехите — черни изглеждаха от това само лицата им.
— Добър ден, тате — каза Ангел и малко по кметски подаде ръка.
Той получи нареждане да извади от кацата зелка, да я нареже както знае — повече червен пипер от лютивия и от олиото по-малко. Борис беше изпратен за вино, с указание голямата пъпчива кана да се постави край огнището, докато си загуби потта. Ракията дядо Коцо извади сам и още преди зелката да е готова, подаде шишето на Васил. Най-малкият син се усука и му показа джипката с палец.
— Е? — рече дядо Коцо.
— Ами не дават бе, тате — засмя се инженерът-поет.
— Че тогава защо си тръгнал с кола?
— По-удобно.
Дядо Коцо погледна и мотоциклета, отпи сам с едно „хайде наздраве, момчета“, та като изръмжа след това, рече:
— Да ви пикая на удобствата аз, щом като едно вино не можете да изпиете при баща си. Празник е, бре! Една година си отива. Още един празник — друга година се е задала. И трети празник, бре хаймани! Щом всички сме се събрали!
Васил вече беше надигнал шишето с ракията. Борис носеше каната, пълна догоре, с кипнал синджир, Ангел опита от зелката в голямата плоска тава и хрупайки мъжки, произнесе едно: „Мммммм!“…
Десет минути по-късно (дядо Коцо беше събрал ключовете от превозните средства и ги бе турил в джоба си) гласовете набъбнаха край огнището. Наложи се Ангел да вади още една зелка от кацата. Още едно от шишетата с люта ракия обиколи четиримата. И стана време да се отваря пещта.
Падна мрак. Снегът се засипа кротко и тежко. Блеенето на овцата спря да се чува. Голямата пъпчива кана изгуби не само потта си, но и своето искрящо съдържание. Когато Борис отиде да я напълни отново и се отби встрани, да не цапа снега пред вратата, зимният дъх на планината нежно го обгърна. Той почака така, после въздъхна с ръмжене и си помисли, че по-лошо от лошите мисли няма у човека.
С блажна ръка от разчупването на агнето Васил удари по масата и каза, че никъде и никога по света не може да има такава софра! Той изрази съжаление, че не са взели тук булките и децата. Ангел махна с ръка и рече: „Абе, за какво ти са.“ „Да пищят и да пречат — каза Борис, — какво друго.“
— На какво ще ви пречат, бре? — попита дядо Коцо и посегна към каната.
Никой не му отговори.
Сред мляскането, дишането, тропането на ножовете, каната и извечния език на огнището Ангел се обади за нещо по кметството, Борис изрази агрономическо удоволствие от снеговалежа, а Васил взе да подпява, та мина и на стихотворението:
Над селото снегът вали,
като във приказна балада.
Защо снегът, когато пада,
не го боли?
Дядо Коцо се засмя и поиска цигара. Запали я и се зазяпа във въглените. Да имаше чалъм бабата някак да ги погледне сега… Да се надигне от пръстта и само да ги погледне — нищо повече. А може пък и да гледа отнякъде, а? Дълбоко в душата си старецът вярваше на това. Толкова повече, колкото наближаваше и неговият ред да поема надолу. А може нагоре, а? Е… Каквото е. Каквото за всички. Нямаше страх Коцо овчарят. Той на живота — шарения и сложния — не се беше оставил да го уплаши, та на смъртта ли накрая — проста и сигурна повече от всичко. Жал само се обаждаше от време на време — че не успя плана си да изкара, както бе почнал. Ангел, Борис, Васил. Георги трябваше да врекне на белия свят подир тях. Дончо, Енчо, Живко и Здравко. Иван и Йордан… До един Янко накрая, пък смъртта нека да заповяда. Такава азбука беше намислил дядо Коцо, овчарят. Но бабата си отиде барабар с Георги и… Луташе се тогава душата му, както преди малко овцата. Луташе се и…
— Какво се умълча, тате? — попита Васил.
— А, нищо — каза дядо Коцо и запрати цигарата в огъня. — Таз пущина ме съсипа. Не мога вече, не ща ги. Шейсет и пет години ги смуча, ама сега не мога. Не ща. И те не ме щат…
Той стана и се запъти навън, наметнат с кожената и абена шуба. От вратата се обърна и като ги огледа един по един, с блеснали очи, каза:
— Аз може и да си легна. Карайте вие. Ако искате, останете тука да спите.
— Ще слезем до селото, тате — каза Ангел. — У дома са и трите снахи и децата, та…
Старецът махна с ръка и се обърна. Беше вече отвън, когато синовете му чуха:
— Вие знаете. Вие каквото решите, това направете. То е добре. Айде.
Като останаха сами, тримата помълчаха, после Борис попита:
— Абе какво стана с тия проектанти?
— Не щат — каза Васил. — Можели в извънработно време да изготвят проекта, ама…
Той си потри пръстите.
— Какво? — попита Борис и стана.
— Трябва да им се плати — каза Васил. — Както за извънредно.
Борис огледа двамата и се засмя.
— Има си хас — каза той, — сега пък да даваме от себе си, та да започне глупавият строеж.
— Глупав строеж няма, бате Борисе — каза Васил. — Глупаво може да бъде събарянето. И аз бих ви предложил… Те искат четири-петстотин лева. Тримата по сто и петдесет.
Ангел мълчеше. Борис се плесна по челото силно и извика:
— Вие сте луди, бе! Вие сте откачени напълно!
— Наследственост, бате — каза Васил и се усмихна. — Напълно е възможно да сме откачени и ние. Но старецът може и да няма много време за чакане, та… Ако искате той все пак да види тоя детски дом в селото… Сто и петдесет лева къде не са отишли?
Ангел спря да яде, отпи глътка вино и като се готвеше да запали цигара от огнището, рече:
— Аз ще дам. Аз… май мисля, че тати е прав.
— За кое? — бързо попита Борис.
— За всичко. И за наследството, и за каквото и да било.
— Вие се напихте! — каза Борис и тръгна напред-назад, плескайки се по челото отново. — Напихте се и двамата и говорите глупости!
— Не, не — каза Ангел. — Гледайте сега. Ако ние не сме като баща си, не заслужаваме повече от това. От нормалното, дето го имаме. Ако сме като него, ще ги спечелим сами. Пара се печели. И се губи. Душа в този свят само не можеш да купиш. Стока, пари… Власт, ако щете…
Той махна с ръка и млъкна.
— Значи даваме с тебе, а, бате? — обърна се към него Васил.
Ангел кимна.
След това най-малкият се обърна към Борис и се засмя до ушите.
— Болшинство сме, бате Борисе — каза. — Решението е взето. Това е положението.
Борис се хвана с две ръце за главата и седна на мястото си.
Сега се чуваше само извечният, тих шепот от старото огнище.
А отвън все тъй валеше: върху гората, кошарата и скалите; върху топлите гърбове на овцете, умрелите треви и живите им корени отдолу; върху калпака на дядо Коцо овчаря, който — приклекнал до тънкия зид, бездиханен — бе чул всичките думи на синовете си.
След това беше се изправил полека, закрачил в дълбокия сняг напосоки и произнесъл за пръв път в живота си думата: „Спечелих!“ Той — легендарният работлив пестеливец, — който не бе имал дори време да се разплаче.
Сега му се случи и това, той бършеше очите си с големи, вече несръчни ръце, повтаряше с препълнено сърце: „Спечелих ги, спечелих ги, момчетата!“ — и като знаеше по-хубаво от всички, че няма на белия свят по-голяма печалба, разпери ръце.
Искаше дядо Коцо овчарят да прегърне небето, балкана, снежинките. Овцете си — една по една — и всичките спомени на живота си. Очите на майката на момчетата искаше да прегърне, които го изпиваха в този момент, разширени. Дядовците си — страшните — и внуците, които сега играеха долу в селцето, на топло.
Но това бяха толкова много неща, толкова скъпи, че дотежаха на стареца, той политна и докосна само одраната кожа пред него. Тя беше замръзнала и го изтърва.
И все пак единствена в този момент се полюшна — подобно на кърпа, която му маха, да го изпрати.
Там, откъдето синовете и внуците, и делата им непременно се виждат.