Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Предговор
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дончо Цончев. Звезден прах
ИК „Партиздат“, София, 1981
Рецензент: Камен Калчев
Редактор: Стефан Поптонев
Художник: Веселин Павлов
Художествен редактор: Тотю Данов
Технически редактор: Сашо Георгиев
Коректор: Надя Въргулева
История
- —Добавяне
Читателю, читателю,
обични ми приятелю, понякога ми идва да ти изкрещя с все сила и право в лицето: ти, който ми взе силата на живота! Защо? А и на себе си да изкрещя: защо пък аз се съгласих? Защо продадох най-същественото, най-скъпото, най-съкровеното в мене? Защо разхвърлях прашеца от крилата си? Какво да си купя сега — със спечеленото?
Спечелено, загубено — ето как думите никога май не изразяват с желаната точност това, което е вътре, дълбоко в човека. Музиката по̀ може. Четката на художника по̀ може. Затуй, когато намерих време да спра и да се ослушам, та да премина (на кариерата бариерата) от онази страна, където дъното на честността вече не е тинесто, а скалисто — когато умората ми осигури това време, попитах художника и музиканта: защо изпяхте сърцата си, защо ги изрисувахте? Те ме погледнаха чисто в очите, та свиха, като виновни деца, раменете си.
„Няма назад“ — има такъв лозунг в кръвта на човека — поех си дъх и продължих. Исках да запазя това, което беше толкова хубаво, а си отлиташе. Исках да извикам срещу онова, което не беше достойно и справедливо, а не отмираше. Търсех съюзници по бараките на миньорите — вътре в очите им, в гумените цървули, в душите им. Намирах ги лесно, те ми помагаха като на брат. От слабите думи на старци из гората и по селата попивах могъщата мъдрост. От силните крясъци на децата — тиха и непобедима надежда. Почти никога не успях да обезсмъртя върху хартията всичките тези неща тъй, както ги усещах. И затова яростно почвах отново. Нервно издавах — все тънички книжки.
(Баща ми, когато преброил, че тези мои книжки станали двадесет и една, въздъхна през целите си осемдесет и две години — още една скоба: от които осемдесет и две, шейсет и три са записани в трудовата му книжка — та, въздъхвайки, старецът каза: „Хората са написали по две-три книги, ама дебели…“)
Така вървяха нещата, читателю, аз все тичах напред и от този вечен спринт не ми беше останало време да забележа, че и другите тъй правят. Непрекъснато, силно, в различни посоки — еднакво амбициозно. Тогава се случи внезапно да спра (лежах сто дни неподвижен) и също тъй внезапно да открия железния закон, армирал отвътре старата мъдрост: „Човек оценява нещата, когато ги загуби.“ И все тогава открих още, че всичко онова, което изчезва назад, от двете ми страни — бегло погледнато, непроникнато и даже размазано, подобно пейзажа край железопътната линия, видян от летящия затоплен влак — било истинският декор на живота ми. Че то било онова, с което ни е определено веднъж на този бял свят да общуваме. Че то било… всичко.
От мене сега: „Човек оценява нещата, когато те го загубят.“
А колкото до този сборник, той е моят опит да сляза от влака на земята, да си наметна (като едно време) геоложкото торбе и да събера скалните образци, с които ще докажа маршрута си.
Не съм длъжен да попадна непременно на златната жила — дори този прекрасен Джек Лондон фактически не успя. Не държа непременно няколко рудника да носят после моето несръчно име.
Но бях и оставам длъжен да отчета някак, че съм живял.
Татко, ето ти една сравнително дебела книга, докато сме тук.
А колкото до теб, читателю, читателю, обични ми приятелю, понякога ми идва да ти прошепна — от цялата глъбина на сърцето си: ти, който ми даде смисъла на живота.
И да ти се поклоня.
Април, 1980 г.