Песен за нибелунгите (5)

V епизод
Как Зигфрид вижда Кримхилда за първи път

Дошлите да празнуват • излизаха край Рейн

да яздят достолепно • сега тук всеки ден.

Решили да окажат • на царя почит, те

използваха на воля • доспехи и коне.

 

Скамейките за всички • готови вече бяха.

Височества почтени • за празника се сбраха

до тридесет и двама — • мълви легенда стара.

А дамите премяна • гласяха в надпревара.

 

Усърден Гизелхер бе — • бургундски княз най-млад.

С витязите си редом • и с Гернот, своя брат,

той гостите прие от • страната и чужбина,

почитайки на всеки • заслугите и чина.

 

Златочервени бяха • им конските седла,

със щитове изящни, • с разкошни облекла

за празника на Рейн те • дохождаха снабдени.

Дойдоха вече бодри • и някои ранени.

 

Лежащите в постеля • с все още люти рани

преставаха да мислят, • че близка е смъртта им.

Умиращите време • бе всеки да прежали.

В предчувствие на радост • се сипеха похвали

 

за празника и дните • с безкрайни веселби.

Блаженстване безмерно • и рицарски борби

очакваха дошлите • на Гунтер във палата.

Възторг настана буен • навсякъде в страната.

 

Поеха в ранна утрин • на Петдесетница

пет хиляди смелчаци • с приветливи лица

на празника в одежда • разкошна да отидат

и вредом в надпревара • веселие да вдигат.

 

Със свойта прозорливост • цар Гунтер бе разбрал

как Зигфрид всеотдайно — • макар и невидял

сестрицата му още — • копнееше по нея,

която всяка хубост • накарва да бледнее.

 

Юнакът Ортвин рече • на своя цар тогаз:

„Желаете ли днеска • признателност от нас,

на този празник дайте • да видим всички дами,

които са в палата • бургундски гордостта ни.

 

Каква по-чудна гледка • мъжа ще заплени

от прелестни девици • и царствени жени?

Пред гостите ви нека • сестра ви се покаже.“

Съветът присърце бе • за рицар млад и снажен.

 

„Охотно ще го сторя!“ — • склони веднага царят

и тъй зарадва всеки, • дочул да разговарят.

Към Ута и Кримхилда • отправяйки възхвала,

покани ги с придворни • пред празничната зала.

 

От скринове тогава • извадиха най-дивни

премени драгоценни • и украсени гривни.

Приготвени отдавна • за празник предвидливо,

девиците със тях се • нагиздиха грижливо.

 

У младите юнаци • надежда се таеше,

че не една девойка • да ги хареса щеше.

Това дори за царство • не биха разменили —

тъй ненагледни бяха • красавиците мили!

 

По заповед на царя • роднини неколцина

сестра му придружиха • със храбреци стотина.

В ръцете меч държаха, • приготвен за защита —

в Бургундия те бяха • и дворцовата свита.

 

С Кримхилда бе и Ута, • царица величава,

над сто придворни дами • избрала във състава

на свойте придружвачки, • богато пременени.

След щерка й вървяха • девиците засмени.

 

Заслизаха те бавно • от дамските покои.

Вълнение настана • сред младите герои:

внезапната възможност • така им се хареса

на празника да видят • чаровната принцеса.

 

Пристъпваше тя както • пробужда се зората

на облак изпод мрака. • Забравена тъгата

в сърцето бе на онзи, • таил я дълго там —

любимата си принцът • съзря сега едвам.

 

Проблясваше по нея • искрист безценен камък,

ликът й миловиден • гореше в розов пламък.

Че някой нявга нещо • видял бил по-красиво,

дори да го речеше, • не би било правдиво.

 

И както на небето • сияйната луна

по-ярко от звездите • излъчва светлина,

така блестеше тя пред • останалите дами.

Туй породи възторзи • сред гостите призвани.

 

Отбрани царедворци • вървяха най-отпред,

ала момците буйни • напираха отвред

прекрасната девица • да видят този ден.

А Зигфрид се почувства • и ведър, и смутен.

 

Замислен, той си рече: • „Отгде на мен ми хрумна

да имам любовта й? • Мечта е туй безумна.

Не я ли пък постигна, • спасение смъртта е.“

От тягостните мисли • глава му се замая.

 

Наследникът на Зигмунд, • макар така покрусен,

стоеше като че ли • от майстор най-изкусен

на пергамент изписан • във вид съвсем правдив:

юнак не е бил виждан • друг толкова красив!

 

Кортежът царедворски • пред знатните жени

приканваше момците • да минат настрани.

Път сторваха с доволство • в сърцето много воини

пред дамите красиви • и тъй благопристойни.

 

На царя рече Гернот, • прочут бургундски княз:

„Услугите си който • предложил бе на вас,

пред всички нека бъде • героят на деня.

Съвет да дам аз, братко, • не ще се посвеня:

 

вий Зигфрид поканете • да дойде при сестра ни.

За нас ще е от полза • пред нея да застане

и тя към рицар поздрав • за пръв път да отправи.

Тогаз в беда юнакът • не ще ни изостави.“

 

На Гунтер приближени • при Зигфрид се явиха.

Ксантенския герой те • накратко известиха:

„При царя ни идете! • Ще позволи той там

сестра му да изкаже • чрез поздрав почит вам.“

 

От думите им принцът • бе горд и поласкан.

В сърцето си усети • възторг необуздан,

че с щерката на Ута • той щеше да се срещне.

Тя с нежност благонравна • го поздрави по-сетне.

 

Пред себе си юнака • с лик пламнал като зърна,

красавицата дивна • към него се обърна:

„Привет вам, принце Зигфрид, • вам рицарю почтен!“

От поздрава й той се • почувства възвисен.

 

Вежливо поклони се, • тя за ръка го хвана,

с осанка достолепна • до нея той застана.

Един до друг поели, • отправиха за миг

любвеобилен поглед — • взаимен, но прикрит.

 

Не знам ръката бяла • дали е той притиснал

с чистосърдечна обич, • но ми минава мисъл:

не ще да е пропуснал • тоз нежен знак витяза.

Тя свойта благосклонност • наскоро му показа.

 

Едва ли друго лято, • през топли майски дни,

сърцето му отново • тъй щеше да тупти

от радост като тази, • изпитвана сега,

с любимата девойка • вървейки за ръка.

 

Мнозина от момците • мълвяха: „Ех, да бях

на неговото място — • тъй редом с нея щях

да крача или легна! • Таз чест аз бих приел.“

Не бе на дама служил • така друг рицар смел.

 

Отдето и да бяха • там гостите дошли,

следяха неизменно • все двойката с очи.

Щом с почит тя целуна • героя именит,

в живота си той нивга • не бе бил тъй честит.

 

А кралят датски вметна, • изпълнен със досада:

„За почест височайша • накара да пострада

и мен, и други воини • на Зигфрид смелостта.

Дано го Бог не праща • пак в моята страна!“

 

Навред, отдето мина, • път сторваха учтиво

на дивната Кримхилда. • Момци благочестиво

отправяха се също • към черквата с кортежа.

И чак там вече с нея • разлъчи се младежа.

 

Последвана от дами, • тя бавно влезе в храма.

Тъй прелестно стоеше • й царската премяна,

че будеше момата • желания тщеславни

и радваше очите • на рицари похвални.

 

Едва дочака Зигфрид • да се отслужи меса.

Затуй, че мила с него • бе младата принцеса,

на щастието свое • благодари безкрайно.

На нея посветил се • той беше всеотдайно.

 

Когато тя излезе, • той вече бе пред храма

и подир призив редом • до нея пак застана.

Тогаз благодари му • момата, че е бил

в двубоите тъй храбър • и всекиго надвил.

 

„Дано възнагради ви • Бог, принце“ — каза тя. —

„Заслужено сдобихте • се вий с предаността

на братя и роднини, • тъй както чувам аз.“

Загледан нежно в нея, • той вметна с ведър глас:

 

„На служба всеотдайна • аз вам се посвещавам.

Дорде на този свят съм, • не ще си мира давам,

преди да съм изпълнил • желаното от вас.

За благосклонността ви • ще се старая аз.“

 

Дванайсет дни прекара • с юнака неизменно

принцесата почтена, • когато всекидневно

явяваше в палата • чаровната си младост.

Туй жест към Зигфрид беше, • да му доставят радост.

 

Веселие блажено • и глъч непомрачен

край залата на Гунтер • ечеше ден след ден.

Смелчаците на двора • тренираха за бой,

а Ортвин редом с Хаген • не знаеше покой.

 

Захванеше ли някой • каквото и да е,

те начаса там бяха • със воля и сърце.

Сред гостите така си • заслужиха похвала,

на Гунтер за страната • спечелиха прослава.

 

Ранените дойдоха, • без някой да ги спира,

да се позабавляват • с момците на турнира:

ту копие да мятат, • ту с щита да се бранят

и можеха за помощ • навред да се осланят.

 

Стопанинът заръча • от кухнята съблазни

за празника да има. • Опазил се от разни

роптания, каквито • сполитат често царя,

не спря любезно с гости • поред да разговаря.

 

Подканяше той всички: • „Юнаци, приемете

на тръгване от мене • без корист даровете

и аз тогаз с охота • ще съм ви задължен,

благата ми загдето • поделяте вий с мен.“

 

Датчаните той мигом • с подканата си трогна:

„Преди да сме поели • на път в страната родна,

държим да се взаимно • ний войни спогодим,

от вас щом бе погубен • приятел не един.“

 

Със заздравели рани • бе вече Людегаст,

съвзел се бе и брат му, • прочут саксонски княз,

но неколцина мъртви • оставяха в чужбина.

Цар Гунтер се надигна — • при Зигфрид той намина

 

и рече му: „Узнах, че • донякъде припряно

противниците наши • си тръгват утре рано,

но искат и спогодба • те с мен и мойте хора.

Съвет ми трябва, Зигфрид, • какво сега да сторя.

 

Владетелите що ми • предлагат ще ви кажа:

петстотин коня с злато • при нас ще се окажат,

не ги ли спра да тръгнат • към къщи те спокойно.“

Но Зигфрид възрази му: • „Било би недостойно.

 

Пуснете ги по живо, • по здраво да си идат

и в поход боен нивга • насам да се не видят

владетелите знатни • из вашата страна.

Туй нека потвърдят го, • подавайки ръка.“

 

Съветът одобрен бе • и тръгнаха, решени

вразите им да бъдат • тозчас уведомени,

че златото им никой • сега тук не желае,

но нека техни близки • тъга да не терзае.

 

Приятелите свои • дари богато царя,

загребвайки със шепи • и без да се измаря

от щитовете злато — • петстотин мерки цели.

Сам Гернот бе предложил • тез жестове умели.

 

Сбогуваше се всеки • на тръгване тогава

с Кримхилда и със Ута, • царица величава.

Оттегляйки се сетне, • поемаха за вкъщи

за първи път тъй пищно • витязите могъщи.

 

Подслоните подире • набързо опустяха,

ала в палата бляскав • останали си бяха

с роднини свои царят • и доста знатни воини.

Те водеха с Кримхилда • беседи най-пристойни.

 

Да се сбогува също • и Зигфрид бе решил

в невяра да постигне, • що бе си наумил.

Дори и царят чул бе, • че щял да си върви,

но Гизелхер успя пък • да го разубеди:

 

„Защо решихте, Зигфрид, • да яхнете конете?

Аз моля ви любезно: • при нас вий останете —

при Гунтер и момците • от дворцовата свита.

Красавици тук може • млад рицар да почита.“

 

Тогава Зигфрид рече • да отведат конете:

„И щитовете също • обратно приберете.

Решен бях да се върна • аз в моята родина,

но Гизелхер учтиво • възпря ме да замина.“

 

Остана там юнакът, • с любезност обграден,

а другаде не би се • и чувствал по-блажен.

Дължеше го на туй, че • ще можеше да вижда

сега той всекидневно • красивата Кримхилда.

 

Безмерната й хубост • го беше задържала.

Не спираха в палата • забави до премала,

но любовта към нея • гнетеше го и стана

причина да загине • тоз принц от люта рана.