Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das Nibelungenlied, 1200 (Обществено достояние)
- Превод отсредновисоконемски
- Борис Парашкевов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Песен за нибелунгите
Немска. II издание
ИК „ЕМАС“ София, 2005, 2006
Илюстрирана с гравюри от Юлиус Шнор фон Каролсфелд и Ойген Нойройтер
Das Nibelungenlied
Nach der Ausgabe von K. Bartsch herausgegeben von H. de Bour
F. A. Brockhaus, Mannheim 1988
Превод от средновисоконемски: Борис Парашкевов
Художествено оформление: Борис Драголов
Компютърна обработка: Стефан Стефанов
Формат: 84×108/16
Обем: 27,25 п.к.
Печат: ПК „Димитър Благоев“
История
- —Добавяне
III епизод
Как Зигфрид пристига във Вормс
Сърцето му нарядко • терзаеше копнеж.
Но скоро вест дочул бе • прекрасният младеж
за чудна хубавица • в Бургундия, подир
от нея той и радост, • и горести добил.
Известна бе далече • таз дивна красота,
а успоредно с нея • съзрял в девицата
бе всеки рицар славен • високо благородство,
привличащо там гости • зарад душевно сходство.
Към любовта й както • стремяха се мнозина,
в сърцето си Кримхилда • не скланяше да има
един за свой любим там • сред толкова герои.
Далеч бе още онзи, • с когото дом устрои.
Отрокът на Зиглинда, • сред воините най-мил,
на дама като рицар • да служи бе решил
и лесно би спечелил • най-хубава мома.
Подир Кримхилда стана • на този принц жена.
Придумваха го близки • и рицари добре,
щом дама на сърцето • държи да избере,
по сан да му подхожда. • А Зигфрид пък, решил да
ухажва дама, каза: • „Избрал съм аз Кримхилда —
бургундската принцеса, • девойката прекрасна,
прочута с хубостта си: • натам сърце ме тласна.
Не зная аз владетел, • комуто таз девица
била би непомерна • съпруга и царица.“
На Зигмунд до ушите • достигна таз мълва.
Сред воините си чул бе • да бъбрят за това
синът му как Кримхилда • решил да покори.
Вестта тъй ненадейна • стъписа го дори.
Узнала новината, • Зиглинда също бе
угрижена за Зигфрид, • че знаеше незле
характера на Гунтер • и свитата му лиха.
Тъй избора на принца • малцина одобриха.
Тогава Зигфрид рече: • „Помнете, татко скъпи,
каквото да говорят, • аз няма да отстъпя.
Не тръгна ли натам аз, • где любовта ме мами,
то по-добре сърце ми • без дама да остане.“
А царят му отвърна: • „Щом тъй си непреклонен,
от волята ти силна • оставам аз доволен
и в помощ ще ти бъда • докрай на всяка стъпка.
Помни, че Гунтер цар е • и има свита дръзка.
Но даже и единствен • да беше воинът Хаген,
по дързост и надменност • той просто няма равен.
Задачата, боя се, • не ще е никак лесна
ръката да се иска • на таз мома чудесна.“
„Не виждам тука пречка“ — • надигна Зигфрид глас. —
„Каквото не постигна • с любезността си аз,
ще грабна силом, тъй че • тогава покрай нея
страната им с подвластни • от тях ще завладея!“
Поде отново Зигмунд: • „Тез думи неуместни
ако по Рейн поемат • и станат в Вормс известни,
не бива да пристъпваш • на тамошна земя.
Познавам аз на Гунтер • и Гернот яростта.
Не може силом никой • момата да получи“ —
додаде кротко царят, — • „това поне научих.
Речеш ли все пак с воини • да тръгнеш за натам,
приятел где-що има • ще те последва знам.“
„През ум не ми минава“ — • синът му възрази —
„да бъда съпроводен • до Вормс аз от войски,
потеглили на поход • (туй низости за мен са),
та с тях да се домогна • до чудната принцеса.
Ще я спечеля лично, • та смятам аз с дузина
юнаци да поема • начело на дружина.
От вас подкрепа само • за туй ще се наложи.“
За воинските одежди • достави пъстри кожи.
А майка му Зиглинда, • и тя таз вест дочула,
за чедото си мило • се силно развълнува,
че воин на Гунтер може • за него смърт да значи.
Царицата тогава • горчиво взе да плаче.
Към нейните покои • принц Зигфрид се завтече,
на свойта майка там той • най-добродушно рече:
„Царице, не плачете • заради мен и нея.
Над всякакъв противник • без страх ще надделея.
В Бургундия с тоз поход • ще имаме успехи,
щом с ваша помощ нам ни • приготвят и доспехи,
каквито с чест да носим • с момците величави.
За тях аз благодарност • най-искрена дължа ви.“
„При толкоз непреклонност, • единствен синко свиден,
ще трябва да помогна • за твоя поход мирен
с одежда по-прекрасна, • що други рицар има,
за теб и за момците, • щом яхвате в чужбина.“
Поклон й стори Зигфрид, • героят млад, и рече:
„На похода ще тръгна • с дузина, не повече,
юнаци, за които • е нужна таз одежда.
Ще видя край Кримхилда • нещата как изглеждат.“
Красавици чевръсти • за господаря свой
седяха денонощно • и нямаха покой,
одеждата на Зигфрид • дордето не ушиха.
От радостта да тръгне • на път не го лишиха.
Баща му пък поръча • украса пребогата
за рицаря, поемащ • далеч извън страната.
Дружината стъкмиха • със шлемове корави,
със ризници лъщящи • и щитове най-здрави.
Денят кога настана • в Бургундия да ходят,
захванаха мъже и • жени да се тревожат
дали ще се завърнат • в дома от далнините.
Доспехите качиха • на мулета момците.
Златочервена сбруя • конете им красеше.
Едва ли рицар други • ще да се осмелеше
да бъде като Зигфрид • и тях самонадеян.
А принцът сбогом взе си • за похода лелеян.
Изпратиха го с горест • царицата и царят.
Той кротко утеши ги • да чуят и да знаят:
„Сега заради мене • не бива да скърбите
или за участта ми • да се безпокоите.“
Бе чогло на бойците, • ридаеха девойки,
като че ли сърцето • подсказваше им свойски,
че не един приятел • смъртта ще им отнеме.
И те се нажалиха • при туй душевно бреме.
Дружината на Зигфрид • след седем дни осъмна
пред Вормс на речен пясък • по ивицата тъмна.
И сбруи, и одежди • проблясваха в позлата.
Конете в стъпка равна • повдигаха краката.
Със щитове красиви, • лъщящи, кръгловати
и с шлемове изящни • към царските палати
на Гунтер те поеха • със Зигфрид воглаве.
Тъй пищна кавалкада • за пръв път тук се взе.
На меча им върхът чак • до шпорите висеше,
от рицарите всеки • по копие държеше,
а пък това на Зигфрид • две педи бе широко
и с ръбовете остри • посичаше жестоко.
Юздите златоцветни • придърпвайки в ръка,
на кон с нагръдник свилен • те влязоха в града.
Тълпата възхитено • дошлите заоглежда,
придворните на Гунтер • притичаха насреща.
Юнаци най-сърцати — • бойци, оръженосци —
пред рицарите спряха • да срещнат тези гости
(тъй както се полага) • във своята страна.
Юздите им и щита • поеха те в ръка.
Да отведе конете • щом някой там понечи,
в ответ храбрецът Зигфрид • уверено му рече:
„Конете не водете • в конюшните сега,
че мислим да поемем • нататък веднага.
Комуто е известно, • да го не премълчи:
къде да срещна тозчас • на мен да съобщи
владетеля бургундски, • цар Гунтер пребогат.“
Един от тях отвърна, • с палата запознат:
„При господаря право • идете без охрана.
В оназ просторна зала • видях го отзарана
ведно със свойта свита. • Натам се отправете
и много царедворци • край него ще съзрете.“
А царят вече беше • добре осведомен,
че рицари приветни • дошли са този ден
с оръжия блестящи, • с разкошно облекло,
в Бургундия каквото • невиждано било.
Остана слисан царят: • отде се бяха взели
тез доблестни юнаци • с доспехи златнобели
и щитове солидни, • наскоро изковани?
За отговор кого ли • тук Гунтер да подкани?
От Мец героят Ортвин, • заможен воин напет,
тогава къмто царя • отправи тоз съвет:
„Щом нам са неизвестни, • то вий разпоредете
да дойде вуйчо Хаген • и му ги покажете.
Наясно и с царства е, • и с всякакви земи —
познае ли тез воини, • ще ни уведоми.“
Изпратен бе вестител • да им го доведе
и с рицарите свои • в палата той дойде.
Запита Хаген царя • от него що желае.
„Отбор юнаци чужди, • без някой да ги знае,
в палата се явиха. • Ако ви е известно
отде те са се взели, • кажете ми го честно.“
„С охота ще го сторя“ — • тъй Хаген му отвърна,
пристъпи до прозорец, • към гостите надзърна.
Хареса му видът им • с доспехите разкошни —
в Бургундия такива • не беше виждал още:
„Отдето и да идват, • владетел тях ги праща
или пък на владетел • те свита са блестяща.
Конете им добри са, • одеждите — приятни:
личи, че с облекло са • на рицари най-знатни.“
Подире той додаде: • „Затуй ще кажа само:
макар и да не сме се • ний срещали по-рано,
чини ми се на мене, • пък и изглежда ясно,
че Зигфрид е юнакът, • що крачи толкоз властно.
Със славата си идва • в страната ни така
героят, поразил веч • със силната ръка
два принца нибелунгски, • чеда на крал богат.
Що подвизи извършил • подир тоз воин сърцат!
Та яздейки един път • самичък в планината,
той смели нибелунги • съзрял пред пещерата,
съкровището кралско • отвред набиколили.
Не му били познати, • но бързо се сдружили.
От планината куха • изнесено изцяло,
пред тях на Нибелунг там • богатството лежало
и двама братя щели • да си го поделят.
Учудил се юнакът • над що се суетят.
Тогава приближил се • добре да ги огледа,
а някой щом съзрял го, • възкликнал към съседа:
«Юнакът Зигфрид туй е, • ксантенският герой!»
Натъкнал се при тях той • на странности безброй.
От Нибелунг и Шилбунг • сърдечно бил приет
и принцовете млади • по липса на съвет
горещо настояли • в съкровището дял
да им посочи вещо, • дорде им обещал.
Видял безценни, казват, • там камъни, корали,
които в сто талиги • не биха се побрали,
и нибелунгско злато, • червено и сияйно:
тях трябвало юнакът • да подели поравно.
На Нибелунг го с меча • дарили за отплата,
но скоро неприязън • събудила в сърцата
услугата на Зигфрид, • що лично повелили.
Не смогнал той с делбата • на братята гневливи.
Те имали за свита • дванайсет исполина,
но що могла да стори • срещу му таз дружина?
Погубил Зигфрид в ярост • витязите достойни
и седемстотин други • пак нибелунгски воини
все с меча, подарен му • и Балмунг сам наречен.
Мнозина млади воини • от страх голям пред меча
и рицаря, когото • на помощ уж привлекли,
ведно с земя, градища • в покорство му се врекли.
Той взел пък, че погубил • и принцовете двама,
с което озовал се • самин в беда голяма:
за тях джуджето Албрих • да отмъсти пощяло,
ала в двубой със Зигфрид • мощта му опознало.
Не надделявал Зигфрид, • ни Албрих във борбата,
те — лъвове същински — • влетели в пещерата.
Там мантия на Албрих • невидимка отнел,
съкровището с нея • добил юнакът смел.
Кой дръзнал да се бие, • сега лежал сразен.
Съкровището Зигфрид • заръчал този ден
да върнат в пещерата, • подслонът где му бил.
Джуджето силно Албрих • пазител назначил.
То клетва му се клело • за честна, вярна служба
и неведнъж по-сетне • откликвало при нужда.
На Зигфрид туй дела са“ — • накрая Хаген рече. —
„Едва ли обладавал • е някой мощ повече.
И още нещо зная • за неговата слава:
как змей един убила • десницата му здрава,
в кръвта как се изкъпал • и невредим все бил
чрез роговата кожа, • която придобил.
Ще трябва да посрещнем • героя млад добре,
да си не навлечем ний • излишни ядове.
Със смелост и със сила • той станал е чутовен,
та спрямо нас дано го • запазим благосклонен.“
„Навярно вие прав сте“ — • обади се тук царят. —
„Аз виждам как храбрецът • и свитата изгарят
да блеснат с свойта дързост. • Затуй сега да слезем
при него ние долу, • при рицаря любезен.“
„Туй бива“ — рече Хаген. — • „Не ще вам навреди:
той сам е благородник • и цар ще наследи.
От външността личи му • и Бог ми е свидетел,
че не съвсем без повод • насам се е завтекъл.“
Владетелят отвърна: • „Тогаз да заповяда.
Той храбър и почтен бил, • разбирам аз с отрада —
от полза туй ще бъде • в Бургундия за всинца.“
И Гунтер се отправи • навън да срещне принца.
Със свитата си царят • прие достойно госта,
така че той приятно • бе изненадан доста.
С поклон левентът снажен • тозчас благодари им,
загдето му оказват • такъв радушен прием.
Поде тогава Гунтер, • очакващ новина:
„Отде, храбрецо Зигфрид, • дошли сте в таз страна,
във Вормс на Рейн каква вас • ви води орисия?“
А гостът отговори: • „Аз няма що да крия.
В земите на баща ми • разчу се скоро вест,
че тук при вас живеят • (да видя ще е чест)
герои най-сърцати • (заради тях се вдигнах),
каквито цар е имал. • И ето ме — пристигнах.
За храбростта ви лична • се носи също слава,
че няма друг владетел • тъй смел и с власт такава.
Навред така говорят • из вашата земя,
та сам да го изпробвам • сега ще се стремя.
Аз рицар съм, комуто • корона се полага,
за мене искам също • да казват: юначага —
достоен покорител • на люде и царства.
Животът и честта ми • залог са за това.
Дори и да сте храбър • тъй както се говори,
не ме е никак грижа • кому как ще се стори
и аз ще ви отнема • богатствата прекрасни,
земите, твърдините; • те мен ще са подвластни.“
Със свитата си царят • остана изумен
при новината, чута • от госта дръзновен,
току-така страната • решил да покори.
И воините на царя • вестта му възмути.
„Нима съм аз заслужил“ — • запита Гунтер остро, —
„със силата си някой • да ми отнеме просто
предците ми що дълго • изграждали са с чест?
Ний рицари не ще сме, • допуснем ли го днес!“
„Пред вас не ще отстъпя“ — • юнакът възрази. —
„Не си ли защитите • страната от врази,
то аз ще я владея. • А вий щом покорите
наследството ми силом, • вовек ще го държите.
Имотът ни изглежда • напълно уравнен.
Единият от нас щом • излезе победен,
на другия се всичко — • земя, народ — полага.“
Туй Гернот, пък и Хаген • отхвърлиха веднага.
„Не сме си“ — каза Гернот — • „поставяли за цел
земи да придобием • до някакъв предел
дори с човешки жертви. • Нам с право се полага
земята ни и никой • насам да не посяга!“
Другарите му мрачно • стояха до един.
Сред тях от Мец героят, • напетият Ортвин,
продума: „Този изход • съвсем не ме теши.
Юнакът непочтено • мира с вас наруши.
Щом нямате вий с брат си • готовност за отбрана,
дори и да докара • войската си подбрана,
аз смятам да се бия • със Зигфрид лично даже,
дорде от наглостта си • накрай не се откаже.“
Тез думи разгневиха • ксантенския левент:
„Ръка не смей да вдигаш • изобщо срещу мен —
от потекло съм царско, • а ти на цар васал си!
Дузина като теб ме • не плашат с дързостта си.“
Към меча си посегна • напетият Ортвин,
личеше му, че беше • на Хаген сестрин син.
Озадачен бе царят, • че Хаген все мълчи,
та пак зае се Гернот • диспута да смекчи.
Към Ортвин се обърна: • „Гнева си укротете!
Не ни е сторил Зигфрид • злина и ний мъжете
ще сложим край на спора • по път благопристоен,
а принцът ще ни стане • приятел най-достоен.“
Намеси се и Хаген: • „Понеже преди малко
враждебно се изстъпи, • изглежда много жалко
нам, все витязи ваши, • че идва тук за свада,
без някой господар мой • дори да го напада.“
Храбрецът силен Зигфрид • в ответ тогаз му рече:
„Словата щом ви дразнят, • юнако Хаген, вече,
в Бургундия оставям • на вас да изберете
дали да заговоря • с мощта и на ръцете.“
„Не ще го аз допусна“ — • тъй Гернот заяви.
На всички свои воини • той строго нареди
надменни да не бъдат, • да не забравят где са.
А Зигфрид пък си спомни • за дивната принцеса.
„Подхожда ли ни битка • със вас?“ — додаде Гернот. —
„Дори да паднат много • герои там, наверно
нам чест не ще ни прави, • ни горд ще сте самин.“
Но упорит бе Зигфрид, • Зигмундовият син:
„Що чакат още Ортвин • и Хаген с храбра свита?
Нали готови бяха • на бой все да налитат
с бургундските си воини, • тук стекли се отвред?“
И двамата мълчаха • по княжески съвет.
„Добре дошли сте вие • с другарите си тука,
във Вормс на Рейн!“ — отправи • привет синът на Ута.
„Охотно ще ви срещнем • ний с моите роднини.“
На гостите наляха • по глътка царско вино.
Поде тогава царят: • „Любезно приемете,
каквото тук е наше, • и с чест го споделете.
Достоен гост бъдете • вий в дом гостолюбив.“
Тогаз и Зигфрид стана • отново приветлив.
От мулета товарни • доспехите свалиха.
Юнаците на Зигфрид • в палата подслониха
в разкошни светли стаи, • уютни, най-отпред.
В Бургундия насетне • бе принцът гост приет.
Оказвана му беше • такава чест голяма,
че тук да я опиша • аз думи просто нямам.
Дължеше я безспорно • на дързост като тази
и надали човек би • могъл да го намрази.
Забавни надпревари • уреждаха се разни
за цар, князе и воини, • без те да бъдат равни
по сила на юнака: • известно беше вече,
че копие и камък • той мята най-далече.
А рицарите гдето • с обноски благонравни
общуваха със дами • след надпревари славни,
там винаги героят • ксантенски бе желан.
От обич съкровена • пък сам бе обладан.
Дорде за всичко ново • той биваше готов,
в сърцето си таеше • девичи лик с любов,
тъй неговия както • девицата таеше.
Преди сам да я види, • тя вече го ценеше.
Откакто той бе тука, • наченеха ли в двора
бойци игрите свои, • следеше често спора
принцесата от някой • прозорец, тъй че нея
забава като тази • с възторг изпълваше я.
Да знаеше той само, • че тази, що таеше
в сърце, го съзерцава, • окрилен да е щеше.
Очите му да бяха • съзрели я в тоз миг,
от него на света друг • не би бил по-честит.
Сред рицари на двора • застанал горд и снажен,
тъй както на турнир и • до днес стои гост важен,
предлагаше синът на • Зиглинда гледка мила
и дама не една със • любов го би дарила.
Но глождеше го мисъл: • „Кога ще се домогна
с очите си да видя • момата благородна?
От все сърце я любя, • а времето минава,
ний още сме си чужди • и туй ме угнетява.“
Князе и цар когато • страната родовита
обхождаха прилежно • с придворната си свита,
с тях тръгваше и Зигфрид. • Тя ставаше унила,
а в него обичта му • пламтеше с нова сила.
Живеейки в палата, • за Зигфрид тъй измина
на Гунтер във страната • почти една година,
без ни веднъж да случи • любимата да срещне,
що радости и горест • донесе му по-сетне.