Джон Лескроарт
Наградата (9)

9.

Първото нещо в тази понеделнишка сутрин за Лен Търнър бе да говори с кмета. Кметът се обади на шефа на полицията, който пък лично разговаря с Девин Джул и предложи — заповедта би била неуместна в случая — да окаже „максимално внимание“ на „заинтересованите граждани, сътрудничещи на разследването“ чрез предлагане на все още несъществуващата награда.

Девин Джул каза на Хънт, че двамата с партньорката му Сара Русо ще са в бар-ресторанта на фериботния комплекс в 11:00. Биха желали да му разкажат как напредва разследването по смъртта на Комо, за да е в час, приемайки, че ако Хънт успее с учредяването и предлагането на наградата, той на свои ред ще им върне жеста, в случаи че попадне на нещо.

Преди време биха се срещнали в „При Лу Гърка“, легендарния бар-закусвалня срещу Съдебната палата. Но Джул бе избрал заведение, доста отдалечено от обичайните свърталища на ченгета и разни съдебни деятели и това даде на Хънт да разбере, че все още е в изпитателен период, ако не и по-лошо. Може би Джул и Русо бяха склонни да се кооперират с него и да видят как ще потръгнат нещата, но никой от тях не бе готов да се покажат заедно на публично място.

Сара бе женена за Греъм Русо, младши партньор в юридическата кантора, която все още от време на време подхвърляше на Хънт по някой и друг кокал за работа. Тя също така беше и ветеран с десетгодишен стаж в отдел убийства и майка на две момчета. Луничава и атлетична мъжкарана с дълга като на някой Бийтълс тъмна коса, тя имаше вид на петнайсетина години по-млада от реалната си възраст, едва ли не недорасла да й сервират алкохол. Сара, заедно със съпруга и децата си, на няколко пъти бе ходила на гости по различни празнични случаи в дома-склад на Хънт и що се отнася лично до нея, нямаше проблеми с него. Беше се съгласила, че идеята с наградата в най-добрия случай бе глупава, а в най-лошия — отклоняваща вниманието, но бе изтъкнала също, че едва ли беше по-глупава или разсейваща от половината политикански работи, с които полицията на Сан Франциско трябваше да се справя ежедневно. Тя имаше желание да следва течението.

Долу при „Ембаркадеро“ сутрешната облачна покривка се бе поразкъсала. Ефирна слънчева светлина обливаше разположените на открито маси, докато Сара обобщаваше казаното дотук.

— И така, не знаем нищо за него след пет и четирийсет и пет следобяд през последния вторник. Съпругата Елън дори не се е обадила да каже, че се притеснява за него и не го е виждала почти до седем часа в сряда вечер…

— Явно — вметна Джул, — той често се е заседявал до късно при един или друг от спонсорите, прибирал се е след като тя е заспала, а сутрин е ставал и е излизал, преди да се е събудила.

— Не е ли спал в нейното легло? Или в тяхното легло? — учуди се Хънт.

— Очевидно не — отговори Русо. — Или поне тя не е забелязала.

— Забавната американска двойка — отбеляза Хънт. — А тя къде е била във вторник вечер тогава? Съпругата?

Русо нямаше нужда да поглежда бележките си.

— Поразходила се е по „Честнът“, после е отишла на кино, гледала е „Четецът“. Съвпада. Във всеки случай това са прожектирали онази нощ. А всъщност и досега.

— Сама ли е отишла?

Тя кимна.

— Така твърди. Прибрала се вкъщи към девет и половина, почела малко и си легнала към единайсет.

Сервитьорката пристигна с храната им. Всички си бяха поръчали кубински сандвичи със свинско и леден чай. Младата жена поднесе чиниите и каза:

— А днешната награда за най-оригинална поръчка се пада на…

Всички се позасмяха.

После жената си отиде, Хънт отхапа от сандвича си и рече:

— И никой не го е видял цял ден в сряда, нали така? Не се е явил на работа?

— Точно така — потвърди Джул.

— Значи е станало във вторник вечер?

— Твърде вероятно — каза Русо. — Патоанатомът казва, че не е сигурен, но няма да е преувеличено да се каже, че във вторник вечер не се е прибрал вкъщи, понеже вече е бил мъртъв.

— А телефонът му? — попита Хънт. — С кого е говорил?

— С много хора — отвърна Джул. — Имам предвид не по-малко от четирийсет различни входящи и изходящи номера само през последния ден. На всички се обадихме, между другото и с повечето се свързахме. Но последният проведен разговор е бил в девет и четирийсет. След това се е включвала само гласова поща. А локацията показва, че е бил там, където шофьорът му казва, че го е оставил.

Русо протегна към Хънт една изпонадраскана компютърна разпечатка.

Джул спря да дъвче.

— Полицейска работа.

— Добре свършена при това — призна Хънт. — И какво имаха да кажат всички тези добри граждани, говорещи по телефона?

— Дотук всички — отговори Русо, — имат доста правдоподобна причина да са говорили с него, а поне половината от тях са сравнени и с календара на Комо за всеки случай. Не попаднахме на никакви познати от едно време.

— Може да не е казал истината на шофьора си.

— Може — съгласи се Русо. — А може и шофьорът — Ал Картър — да не ни е казал истината.

Хънт остави сандвича си и погледна към Русо.

— Има ли някакви данни за такова нещо?

Тя поклати глава.

— Всъщност не. Картър е върнал лимузината в сградата на „Сънсет“, където стои на паркинг, в шест и половина, когато още е било светло. Трима свидетели потвърждават времето. А и той няма никакъв мотив. Картър е верен като куче. Той вози Комо от около осем години.

— Чакай — намеси се внезапно Джул. — Да се върнем на мисълта на Уайът. Може Комо да не е казал истината на този Картър. Може изобщо да не се е срещал със стар познат.

— На Девин му харесва идеята, че е замесена жена — обясни Русо.

— Коя? — с невинен тон попита Хънт.

— Младо момиче — отговори Джул. — Много, много красиво младо момиче, мисля, че и Сара ще се съгласи…

Русо кимна.

— Дори Сара признава, че е много хубава.

— Всъщност — Джул се приведе над масата към Хънт, — тя е толкова дяволски красива, че зъбите могат да те заболят. Алиша Торп. На двайсет и пет или там някъде, доброволка в „Сънсет“…

— … и Комо е имал авантюра с нея?

— Там е проблемът. — Джул тъжно поклати глава. — Дори и да е имал, и двамата са били дяволски дискретни.

— В такъв случай — попита Хънт, — как точно би могла да е замесена тя?

Русо си позволи да се изкиска.

— Навярно никак, е отговорът. Така реши и Девин, след като разговаряхме с нея. Аз също, впрочем. А Дев отчаяно си търси повод да иде и пак да я огледа. Казах му, че ако продължава така, ще трябва да се обадя на Кони.

— По дяволите — възрази Джул. — Аз вече казах на Кони. Сега и тя иска да я види. Мисля да заведа Кони в „Мортънс“ и да похарча един милион долара, само и само да можем и двамата да я видим.

— „Мортънс“ ли? — учуди се Хънт.

— Тя е посрещач там — обясни Русо.

Хънт погледна към Джул.

— На работа ли е във вторник вечер?

Джул също го погледна.

— Не и последния вторник. Може да е била навсякъде.

— Попитахте ли я?

Джул му хвърли смразяващ поглед.

— О, трябва да съм забравил. Каква добра идея. — После добави: — Естествено, че я питах, Уайът. И тя, като госпожа Комо си е била сама вкъщи и е гледала телевизия. Освен, ако в действителност не е била с Комо.

— Но уви — каза Русо, — не разполагаме с никаква улика срещу нея.

Мобилният телефон на Хънт звънна, той го вдигна и проведе кратък разговор. След като го затвори, каза:

— Е, радвам се, че ми дадохте възможност да се запозная с всичката отлично свършена полицейска работа и напредъка ви дотук. Това беше Тамара от офиса ми и по всичко личи, че поне за известно време ще сме заедно в бизнеса.

 

 

Джейми Санчес дойде от сградата на коалиция „Мишън стрийт“ в центъра, за да обядва с Лен Търнър в „Олимпик клуб“, заведение от златните традиции на стария Сан Франциско. Просторното помещение с високи тавани излъчваше атмосфера на благородство и отмора. Тук всички гласове бяха изискани, овладяни; не се виждаха небрежно или неприлично облечени хора. Почти всички посетители от мъжки пол този ден — а днес, както и всеки друг ден, те бяха болшинство, — носеха консервативни тъмни бизнес костюми и вратовръзки. Човек, разбира се, можеше да си поръча почти всичко на сервитьорите, но бюфетът бе така отрупан с каква ли не храна — от студени предястия до пиле, приготвено по три различни начина; от пушена сьомга до маринована и сотирана риба; паста и картофи и плата с агнешки бут, ребра и прясна шунка, — че повечето гости предпочитаха да се възползват от тази възможност.

Санчес бе с личната си униформа — матови спортни обувки, чифт поизносени панталони в цвят каки, малко старичък син блейзър и яркооранжева риза с подходяща вълнена вратовръзка. Доставяше му удоволствие да се подиграва на този привилегирован бастион с неадекватното си облекло. Зърна се за миг в огледалото и видя, че относително ниският му ръст, съчетан със смуглия тен, също не допринасяха за добрия външен вид, не и пред тази тълпа.

Да вървят по дяволите, помисли си. Той си знаеше, че е тук, заради това, което е.

Партньорът му Лен, от друга страна, не би могъл да изглежда по-естествено в тази среда, нито пък да се впише с по-голяма лекота. Санчес си помисли, че навярно е идвал на това място още като дете, седнало в скута на баща си. Той знаеше по име не само посрещача и сервитьорите, но и служителите на бюфета.

Е, помисли си, ето защо е толкова ценно да имаш Лен за партньор. Човекът бе не само опитен в преговорите (и добър адвокат), но умееше също да създава непринудена атмосфера, провокираща доверие, усещане, че всичко е такова, каквото трябва да бъде и под контрол. Дори и в префинена обстановка като настоящата, Лен се чувстваше като у дома си. Висок, аристократичен, стилен и с хубав тен. Възможно ли е да се дължи само на гените? За Санчес това бе плашеща мисъл.

Върнаха се от бюфета. За разлика от Санчес, отрупал чинията си с фетучини, зелен боб, пържени картофи, салата „Цезар“ и печени ребра, чинията на Търнър съдържаше малко парче морски език със сос от лимон и каперси, няколко резена от цели печени картофи и три стръка аспержи.

Седнаха двамата на маса за четирима с бяла покривка и Санчес се усмихна насила.

— Трябва да се науча да се контролирам около такъв бюфет. Щом видя всичката тази невероятна храна, кълна се, Лен, искам да я изям всичката.

Елегантният му колега леко се усмихна.

— Тя затова е тук, Джими. Ако искаш още, щом приключиш с едно, отиваш и си вземаш друго. Никой нищо няма да ти каже. — Той набоде едно парче риба, сдъвка го и кимна с безмълвно одобрение, после отново насочи вниманието си насреща. — Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

— Няма проблеми — отговори Санчес. — При всички случаи е по-добре да се говори лично. Ти каза, че било спешно.

— Е — Търнър махна с ръка, — относително спешно, може би. Но си помислих, че си струва ние двамата с теб предварително да се споразумеем относно игровия план на тази работа с наградата, която по принцип ми харесва, а после да поговорим и за стратегията по приемствеността в „Сънсет“, което ще се окаже огромно нещо.

— На мен ли го казваш — отбеляза Санчес.

— Да, сигурен съм, че си наясно. Но давай едно по едно, а?

— Естествено. Е, с какво разполагаме?

Търнър остави вилицата си.

— Нанси Нешек ми се обади веднага, след като е приключила разговора си с Лорейн. Нанси разбира, а съм сигурен, че и ти, докато Лорейн навярно не, каква страхотна спонсорска възможност предоставя на всички нас този сценарий с наградата. — Той понижи глас и се приведе над масата. — Ето ти го Доминик Комо, загинал герой, любимец на хората. Навсякъде, където е членувал в борда на директорите — това сте ти, Нанси и поне още трима, които мога да спомена, — оповестяваме, че предлагаме „х“ долара награда. Ще бъде общоградско, координирано усилие да се залови убиеца му, понеже полицията не разполага с никакви следи. Но, ще попиташ, тези подарени фондове няма ли да са незначителни, така или иначе? Откъде ще дойдат всичките тези пари?

За Санчес картинката внезапно се изясни.

— От щедрите ни спонсори.

— Именно. Ще отправим специален еднократен апел за спешни суми, за да се покрие наградата, която предлагаме. Затова ще си разпределим, да кажем, няколкостотин хиляди, може и повече — всъщност няма значение, това така или иначе са дребни кинти. Ще отпечатаме специални дарителски картички, ще ги разпратим по списъци, ще направим изявление по телевизията. Като нищо ще влязат два, три милиона, може и повече.

При тези цифри очите на Санчес светнаха. Планове като този правеха света на организациите с нестопанска цел толкова невероятно доходен. Търнър предлагаше той и Нанси Нешек и още няколко изпълнителни директори да инвестират по трийсет-четирийсет хиляди долара за наградата и съответната публичност и евентуално да получат за усилията си милион и повече. А дори не включваха частните фондации с техните целеви средства, които — като се имат предвид личните връзки на Доминик Комо с тези организации — според Санчес щяха да потекат като река.

Без значение беше, че на никоя от благотворителните организации навярно нямаше да й се наложи да даде и стотинка за наградата, тъй като едва ли някой щеше да успее да даде информация, водеща до арест в случая „Комо“. Въпреки това, тази еднократна специална кампания по набиране на средства щеше да привлече пари, които никой нямаше да е в състояние да проследи или отчете по какъвто и да било начин. Причината бе, че след като веднъж дадат средствата, спонсорите просто са склонни да приемат, че те ще се използват или за спешната нужда на кампанията, или за друга някаква, не по-малко важна цел в благотворително отношение.

— Това е един от онези моменти на „потенциален бум“, Джими. В наш интерес е тази награда да се учреди и огласи колкото се може по-скоро.

Санчес долепи длан до устата си и я притисна с два пръста, за да прикрие усмивката си.

— Разбира се — каза той. — Не ще и дума. Аз бих предложил двайсет и пет, колкото и „Сънсет“.

— Звучи ми подходящо. И Нанси е на това ниво. Сигурен съм, че мога да говоря с няколко други колеги и да вдигна сумата над сто хиляди, което е горе-долу минимумът, необходим, за да ни имат доверие. Веднага, щом достигнем това число, мисля да свикам пресконференция и да задвижа нещата. После ни остава само да седнем и да гледаме как парите потичат.

 

 

Санчес отиде до бюфета за десерт, върна се и отново седна срещу Търнър с дебел резен чийзкейк и парче шоколадов сладкиш, покрит с топка ванилов сладолед. Двамата почакаха да им напълнят отново чашите с кафе и тогава Санчес нагази в дълбоките води на въпроса за приемствеността в младежкия проект „Сънсет“.

— Разбрах, че ще има открит конкурс, Лен, но не мисля, че някой би отрекъл моята квалификация. Ръководя „Мишън“ от седем години. Следователно съм логичният и естествен избор.

Търнър попи устните си със салфетка.

— Е, тъкмо това трябва да обсъдим, Джими. Аз изцяло те подкрепям и съм готов да придвижа кандидатурата ти пред борда, но все още остават някои нерешени въпроси, които не са така очевидни.

Санчес навярно не бе очаквал подобно възражение от колегата си. Челото му помръкна.

— Какви например?

— Ами, например, Лорейн Хес.

— Ха! Тя е…

Търнър обаче вдигна ръка и го спря.

— Лорейн Хес е жена с десетгодишен опит и в най-малките подробности, Джим. Тя познава нещата из основи. Ще получи значителна подкрепа от борда. А и не крие, че иска да участва в надпреварата и заслужава работата. И споменах ли, че е жена? Никога не сме имали жена директор. Това може да се окаже по-важно от всичко останало, взето заедно. — Лен се подсмихна. — Имаш дяволски късмет, че не е черна.

Санчес клатеше глава.

— Тя не става за ръководител, Лен. И ти, и аз го знаем. Тя е работна пчеличка. Ще е най-добра, ако си остане там, където е. Даже си мисля, че си няма и представа какво всъщност правеше Доминик.

Тук Търнър се ухили накриво.

— Знаеше ли изобщо някой?

— Все си мисля, че имам доста добра представа.

Санчес лапна парче чийзкейк и го прокара с глътка кафе, а Търнър каза:

— Ще се радвам да чуя за това. Можем да го смятаме за част от представянето ти на конкурса.

Санчес преглътна.

— Справедливо е — каза той. — Но като говорим какво е направил, трябва преди всичко да посочим какво не е направил, а то е — каквато и да било действителна работа в организацията „Сънсет“. Просто тотално стоеше над тези неща. Което, между другото, е и една от причините, защо Лорейн няма да е добра на този пост. Доминик в действителност нямаше никаква друга работа, освен да върши услуги и да събира пари. Струва ми се, че тя все още живее с впечатлението, че той е изпълнявал някаква реална функция в организацията, докато всъщност не е.

— Не. Съгласен съм. В това бе неговият гений.

— Наричай го така, щом ти харесва. Но ако назначат някой друг, който или която си мисли, че ще прави нещо различно от това да се размотава и да търгува с влияние, ще има да се гърчим и да скърцаме със зъби, повярвай ми.

Сега бе ред Търнър да се облегне напред на масата.

— Виж, честно казано, Джими, същите притеснения изпитват и някои от нас в борда по отношение на твоя интерес към работата. Действително ти си отговорен за ежедневното провеждане на програмите в „Мишън“, координирането на хората ти, управляването на печелившите центрове. Ако трябва да използвам собствената ти фраза, самият ти си работна пчеличка.

Санчес си позволи само леко да кимне.

— Просто дебнех подходящия момент, Лен. Но вече съм готов да премина на по-горно ниво. Мисля, че си го заслужих.

— И кой тогава ще заеме мястото ти в „Мишън“?

— Добре е, че ти зададе този въпрос. Знаеш, че жена ми е служителка в офиса и се води на ведомост почти от самото начало. Струва ми се, че тя трябва да е естественият избор и ще послужи за пример как отдаваме еднакво значение на половете.

Търнър се облегна назад с възхитено изражение.

— Знаеш ли, Джими — каза той. — От толкова време те познавам, а нямах представа колко си амбициозен. Тези два поста, на теб и Лола, колко ще ви докарат?

— Да ги закръглим на осемстотин.

— Не мислиш ли, че това ще породи съмнения?

Санчес остави вилицата си.

— Аз и сега правя двеста, Лен. Лола — около сто и петдесет. И никой не повдига учудено вежди. Ако аз се преместя в „Сънсет“, а Лола в „Мишън“, никой няма и да забележи. Важното е, че работата на Доминик няма да прекъсне, нашите хора ще продължат да бъдат избирани. А как ще стане това? Ти знаеш как става.

И Търнър знаеше.

Всъщност, като съветник в „Сънсет“, Търнър бе осъзнал властта на Доминик Комо. Той не само дърпаше конците на годишен бюджет от петдесет милиона долара, но и насочваше тези фондове натам, където можеха да осигурят най-голямо политическо влияние в града. Защото най-съкровената тайна на нестопанските организации, особено в невероятно корумлираната среда на Сан Франциско, бе интимната им връзка с политическите, а оттам и с бизнес средите.

Геният на Комо бе в това, че се бе превърнал в брокер между всички елементи. Той бе човекът, който решаваше проблемите между фамилиите във властовия елит. Ако например, синът на някой съдия се нуждаеше от определена рехабилитация, широките връзки на Комо в обществените служби даваха възможност да се намери място в клиника в Аризона, или да кажем, в Лос Анджелес, вместо в Сан Франциско, където присъствието на момчето би било политически конфузно за бащата. Ако дъщерята на някой надзорник си търсеше работа, Комо можеше да й намери такава в общинския градски транспорт. На практика, ако който и да било политик имаше проблем с която и да било структура в Сан Франциско — профсъюзи, латиноси, гей-общества, имигранти, градски служители — Комо бе практическият посредник, който смазваше колелата на управлението, посредством мъдрото ръководство, както на пари, така и на персонал.

И всичко, благодарение на простия факт, че избирателният закон в града забраняваше индивидуални дарения, надвишаващи 1150 долара за отделен политически кандидат, за която и да било позиция, независимо дали е общински прокурор, градски съветник, кмет или коя да е друга изборна длъжност. От друга страна, нямаше никакви ограничения относно благотворителните организации, които при това не подлежаха на данъчно облагане.

Позицията на самия Лен Търнър функционираше изцяло около тази ос. Неговите клиенти, в голямата си част, развиващи многомилионни широкоспектърни градски проекти, се оказваха необикновено щедри дарители към ценни организации като младежкия проект „Сънсет“, понеже парите, които попадаха в касите на Доминик Комо, можеха после да послужат за избирането на градска управа, симпатизираща на тези проекти. Технически, разбира се, това беше незаконно и със сигурност неетично, но на практика подобно финансово менажиране си действаше безпроблемно, тъй като хората, чиято работа бе да следят разходването на благотворителните фондове, бяха същите онези, които ги и получаваха.

Търнър леко се оттласна от масата, кръстоса крак върху крак и се пресегна за чашата си с кафе. Срещна погледа на събеседника си и кимна. Джейми му казваше, че е наясно с играта и че е готов да я поеме оттам, където я бе оставил Комо. Вярно бе, че не е така опитен, като Комо — но кой ли беше?

— Добре, слушай — започна Търнър. — Оценявам искреността ти, Джими. Дай да оставим нещата да се успокоят за няколко седмици — по дяволите, Доминик дори не е погребан още — и тогава да видим какво ще правим. Добре е, че отрано ме предупреждаваш за своите интереси. Ще го пробутам на някои хора от борда. Междувременно, дай да задвижим тази награда и да се възползваме от възможността, която ни се предоставя. Как ти звучи?

— Добре. Звучи ми добре, Лен. Но искам ясно да разбереш, че интересът ми към работата на Доминик в „Сънсет“ няма да изчезне. Ако не беше неуместно да се използват такива думи в случая, щях да кажа, че бих убил човек за тази работа.