Джон Лескроарт
Наградата (7)

7.

Уайът Хънт не бе посещавал дома на Девин Джул на улица „Таравал“ от доста дълго време. През първите години след създаването на детективската си агенция той едва ли не живееше с Девин, Кони и трите им деца — Ерик, Брендан и Алекса. Двамата с Джул бяха екип по бейзбол в гимназията и продължаваха да играят заедно, като нерядко включваха и децата при посещенията на Хънт в дома им, било то на топка, пинг-понг, баскетбол или джаги.

Това обаче беше преди „Калифорния срещу Горман“. Също така и преди скандала с бившия съдружник на Хънт, в резултат на който бизнесът му бе смазан, а репутацията му пред полицията и по-голямата част от юридическата общност — в общи линии потъпкана.

Хънт не се заблуждаваше — тази работа с Джул не беше просто мост, който трябваше да се поправи. Беше пропаст, която трябваше да се преодолее.

И сега, в 9:30 часа, в студената и ветровита неделна утрин — един от трите такива дни, които се падаха всяко лято на Сан Франциско — Хънт паркира „Мини Купъра“ си на улицата пред неголямата самостоятелна двуетажна къща на Джул, взе опакованите подаръци за децата и поседя за момент, събирайки кураж да влезе и да се потопи в музиката, почти трагичната опера, за чието композиране лично бе допринесъл.

Накрая, неспособен да седи повече, той отвори вратата на колата и мина по пътеката, изкачи четирите стъпала пред входната врата и натисна звънеца. Отвътре се разнесе звън и той дочу тичащи крака, после вратата се отвори.

За една ужасна секунда си помисли, че Брендън, средният син, на около единайсет години, дори не го позна. Беше израсъл с около десет сантиметра и наедрял с шест-седем килограма. Но лицето му внезапно грейна в усмивка и той възкликна:

— Чичо Уайът! — след което направо се хвърли отгоре му. После се провикна към къщата: — Чичо Уайът е!

Още стъпки по коридора откъм кухнята в дъното и се появи Кони в зелен екип, както винаги страхотна и привлекателна. Бършеше ръце в кухненска кърпа, а на лицето й имаше топло и гостоприемно изражение, с едва доловима следа от загриженост около очите.

— Я, виж ти кой е тук!

Той пристъпи навътре, двамата се прегърнаха и леко се целунаха по страните. След това Кони го отдръпна на една ръка разстояние.

— Толкова се радвам да те видя, Уайът. Толкова се радвам. — После лицето й се помрачи. — Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. — Той се огледа и забеляза Алекса в дъното на коридора, с въпросително и резервирано изражение. Хънт й помаха с ръка.

— Здравей, миличка, — но тя само кимна и Хънт си даде сметка, че Девин нямаше да е единственият, когото трябваше да спечели отново.

Кони заговори.

— Девин е с Ерик на футбол. Можеш ли да повярваш — в неделя сутрин от седем часа? Не е ли отвратително? Но до половин час трябва да се върнат, ако имаш време да поостанеш и да ги почакаш. Той очаква ли те?

— Едва ли. Аз самият не бях сигурен, дали ще дойда, докато не се събудих. — Хънт млъкна за миг, после продължи:

— Мислиш ли, че ще говори с мен?

Тя направи малко крива усмивка, подсказваща, че не е напълно убедена в това, но всъщност каза:

— И по-странни неща са се случвали. Междувременно, как ти звучи чаша кафе?

— Като звук от фанфари.

Развеселена, Кони поклати глава.

— Спомням си защо толкова ми липсваше.

 

 

Седяха на масата в кухнята, говореха за живота си през изминалите няколко месеца и разговорът вървеше леко, както винаги с Кони, Хънт бе преполовил втората си чаша кафе, когато чуха шум и Кони каза:

— Това е вратата на гаража.

Изпаднаха във внезапно и мъчително мълчание, изпълнено с очакване.

Гаражът бе свързан с кухнята. Пръв на вратата се показа Ерик. За разлика от по-малкия си брат, на ръст той си бе същият, както Хънт го помнеше, но лицето му бе покрито с младежки пъпки, а гласът му бе преминал в друга октава. Момчето неуверено, но учтиво кимна и каза:

— Здравей, чичо Уайът.

— Здрасти, голямо момче. Радвам се да те видя.

— Аз също. — Той се приближи и протегна ръка, Хънт я пое и разтърси. Предпочете да си мисли, че е добър знак това, че все още го наричат „чичо“, навярно продължаваха в някакъв смисъл да го смятат за брат на Джул.

Очевидно Девин не бързаше да влезе в къщата. Сигурно беше наясно, че Хънт е вътре по познатата кола отвън. Свързващата врата се захлопна зад Ерик, чу се шум откъм гаража — Девин затвори колата и хвърли някакъв сак на мястото му.

Хънт осъзна, че е затаил дъх.

Джул се показа на прага и остана там за секунда, задържайки вратата отворена. Кимна първо на жена си, после съвсем бегло към Хънт, обърна се и с прекомерно внимание затвори. След това се облегна на барплота с кръстосани на гърдите ръце и отново кимна с каменно изражение.

— Здравей, Уайът — произнесе безстрастно. — Какво мога да направя за теб?

 

 

— Не съм съгласен — каза Джул. — Това е работа на полицията.

Двамата седяха в двата края на хлътналия бежов диван във всекидневната на долния етаж, преоборудвано полумазе, в което се намираше масата за пинг-понг и билярд, както и дъска за дартс и джаги. На вградената етажерка, предназначена за спортните награди на децата, бе поставен телевизор, а пералнята на Кони допълваше впечатлението, че помещението се използва функционално. Къщата на Джул не беше голяма и семейството с всичките си дейности я изпълваше до последния сантиметър.

— Това е работа на полицията — възрази Хънт, — която няма да е ефективна. На вас няма да ви се обадят онези, които биха се обадили на нас, а дори и да го направят, ще си загубите всичкото време да отсявате откачалките.

Джул сви рамене и поклати отрицателно глава.

— И на колко добри следи мислиш, че ще попаднеш? Две? Три? Няма и толкова. Край на историята.

— Не, не е така. Не и ако се учреди награда и е достатъчно голяма, а тя ще бъде.

— Колко голяма?

— Не зная. Може би сто хиляди или повече. Мики се хвърли в тази работа, а той е доста чаровен. — Хънт се приведе напред. — Не става въпрос само за няколко обаждания на ден. Не е невъзможно наградата да стигне половин милион и ако това стане, обажданията ще завалят. Ти го знаеш и аз го зная и ще загубите половината или всичкото си време да тъпчете на едно място или да търчите по всевъзможни следи в усилието да намерите поне една свястна.

Още едно свиване на рамене.

— Такава ни е работата, Уайът. Търчим по следи. Това е работата на полицията.

Уайът се облегна назад и въздъхна.

— Почваме малко да се въртим в кръг, не мислиш ли? Имате ли вече някакви следи?

Джул помълча, после изплю камъчето:

— Имаме, дръжки.

— Така си и мислех — каза Хънт. — Знаеш ли, на времето това би било добре дошло за нас, Дев. И двамата щяхме да спечелим.

Джул го погледна от другия край на дивана.

— Много неща бяха на времето.

— Искаш ли да поговорим за някои от тях?

— Не си струва, Уайът. Празни приказки.

— Това не са празни приказки. Това е нещо, което мога да направя законно и да подпомогна разследването. Ще изпреварим събитията и ще се свържем с потенциални източници на средства…

— И кои са тези източници?

— Хората, свързани с Комо. Онези, които искат убиецът му да бъде хванат.

— Не повече, отколкото аз го искам.

— Разбира се. Но ние можем да открием следи, които вие няма да можете. Ще се обадят хора, които иначе никога не биха се свързали с полицията. Повечето неща, на които ще попаднем, ще са боклук, естествено, но дори и една добра сламка да намерим, ще си в по-добра позиция. — Хънт се облегна назад и произнесе безстрастно: — Получаваш го даром, Дев. Наречи го извинение, ако предпочиташ. Понякога в нашата работа с теб сме на различни страни. Не е нужно обаче това да бъде лично.

Тези думи предизвикаха студена усмивка.

— Но разбира се в твоя джоб ще потекат пари за нещо, което ти сам нарече боклук. И очакваш да ти благодаря за това? Ти ми прецака кариерата, живота и семейството и ми казваш, че не било лично?

— Не беше точно така, Дев. Може да погледнеш от друг ъгъл и да видиш, че Джина и аз те спасихме да не станеш ченгето, пратило в затвора погрешния човек. А после тя ти поднесе истинския убиец. Но на теб се падна славата за този арест. Това как навреди на кариерата ти? Би ли ми казал?

Отговор не последва.

— Твоите чувства? — продължи Хънт. — Добре. За онова, което се случи в съда, добре. Съжалявам. Но кариерата ти? Живота ти? Семейството ти? Не мисля.

На горния етаж телевизорът започна да пращи. Отвън на улицата се разнесе скърцане на гуми и клаксон на кола.

Челюстта на Джул оставаше стегната, ъгълчетата на устата му провиснали. Той се взираше към етажерката отсреща, после изправи гръб и се подпря с лакти на коленете.

Хънт произнесе тихо:

— Тази работа така и така ще стане, Дев. Казвам ти го от приятелско чувство. То вече става. Но каквото и да си мислиш, ние ще ти помогнем, колкото можем. — И без победни салюти, по-скоро с мирен договор в ръка Хънт стана. — Предай на Кони и децата, че ми беше приятно да ги видя.

 

 

След като привлече Хънт на своя страна, Мики вече имаше всички основания да види Алиша Торп отново.

Срещнаха се по обяд в „Бей бийнс уест“, кафене на улица „Хейт“, по средата между жилищата им, взеха си по една чаша и видяха, че ще минат часове, докато си намерят места вътре. Затова решиха да се поразходят надолу по „Линкълн“, после на запад срещу вятъра, право към плажа.

Изминаха няколко пресечки в непринуден разговор за променливото време, „Старбъкс“ срещу „Бей бийнс“, как вървеше готварският курс на Мики и Ян, как всички на тяхната възраст като че ли работеха едно нещо за пари, а безплатно — всичко онова, което обичаха: доброволното участие на Алиша в младежкия проект „Сънсет“, готварството на Мики и Ян.

— А какво работиш през деня? — попита Мики. — Когато не си доброволка?

— Малко е срамно.

— Ако е работа, за която ти плащат, не е срамна. Както казваше дядо ми: „Няма работа, вършена с душа, която да не е почтена.“

Лек контраалтов смях.

— Това беше добро. А отнася ли се за посрещач в „Мортънс“?

— За всяка работа на света, според Джим. Но особено за посрещач в „Мортънс“ — отговори Мики. — Може би най-достойната професия в услугите.

— Е, благодаря ти. Ще се постарая вече така да гледам на нея. А не като на шестчасова скука.

— Точно така. — Повървяха малко в мълчание, после Мики каза: — Ян ми разказа за родителите ви.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Да-м.

— Каза ли ти, че доста подобно нещо ми се случи и на мен?

Тя спря и го погледна.

— Баща ти е застрелял майка ти и себе си?

— Не. Но баща ми изчезна, а после майка ми умря от свръхдоза. Същият резултат. Без родители.

Тя затвори очи и поклати глава.

— Не си го спомням много добре. Просто така се случи. Бях едва на девет.

— Аз бях на седем, но ми се струва, че това е най-неизличимият спомен в живота ми — очертанията на тялото под чаршафа на носилката, съзнанието, че това е мама, докато я изнасят.

— Аз моят съм го заключила — обясни тя.

 

 

След като мълчаха в продължение на половин пресечка, Мики прочисти гърло.

— И така, относно Доминик, всички тези благотворителни организации, които е ръководел…

— Той ръководеше само една… младежкия проект „Сънсет“. И разбира се, всички подчинени на него групи.

— Добре. Кои са те?

Тя сви рамене.

— Чакай да видя. Художествената галерия, двете училища, компанията за развитие, театърът, хамалската фирма, батальонът „Сънсет“…

— Батальонът „Сънсет“ ми звучи като рота командоси.

— Не. По-скоро градски омиротворители. Предимно от по-големите момчета, някои момичета, хора, които за известно време са били в програмата.

— И какво правят те?

Отново свиване на рамене.

— Почти всичко, което трябва да се свърши. Обучение, раздаване на брошури, възвръщане на отклонилите се, работа по квартали. Те са нещо като екип на терен.

Придобил повърхностна представа, Мики кимна.

— Добре, но при наличието на тези допълнителни групи, истинският младежки проект с какво се занимава?

— Самият „Сънсет“? Ами… не зная ти как би го нарекъл. Чадър. Административната страна.

 

 

Продължиха да вървят и тя изглежда позна по лицето му, че в ума му се върти друг въпрос, защото попита:

— Какво?

— Просто се опитвам да обхвана всичко. Искам да кажа, ако Доминик е движел само една програма, защо му е била нужна кола?

— Ами, тази една програма се намира може би на десетина места в града, ако не и повече. Главният офис и К-8 в Ортега, поправителният дом в Потреро, амбулаторната клиника за възрастни към градския колеж. Гимназията… — Тя спря да изрежда. — Нали схвана идеята? Мога да ти предоставя целия списък, ако искаш, но смисълът е, че „Сънсет“ е огромна организация. Огромна.

— С какъв бюджет разполага? Знаеш ли?

— Като цяло? — Тя се замисли за момент. — Петдесет милиона на година, плюс-минус.

Мики се закова на място.

— Не. Наистина ли?

— Наистина. Доста сигурна съм, че е там някъде. Има го в годишния отчет. Можеш да провериш.

— Петдесет милиона долара?

— Някъде там, сигурна съм. С всичко, имам предвид всички програми, „Сънсет“ обслужва приблизително по пет хиляди човека на ден в рамките на града. Така че, сметката излиза.

— Сигурно. Но откъде идват всички тези пари?

— Откъде ли не. Мики, шегуваш ли се? Отделни филантропи, фондации, учебни такси и други приходи от училищата, печалбата на хамалските фирми, продажбата на ремонтирани сгради. Искам да кажа, много от тези неща сами по себе си са източници на печалба. Освен това обаче прииждат и куп пари от здравната каса на града…

— Този град? Мислех, че сме в бюджетна криза.

Тя кимна.

— Постоянно. Но дори и да орежат нещо, Отделът по обществено здраве ще си остане единствената най-голяма агенция в града.

— Вярно ли? Най-голямата?

Алиша кимна.

— Убедена съм. Мисля, че само на „Сънсет“ дават пет милиона. Но освен това „Америкорпс“, които са федерални, дават още няколко милиона на Батальона. И да не забравяме ежедневните дарения.

— И това прави петдесет милиона?

— Горе-долу, през повечето години.

— Уау.

— Да, зная. Впечатляваща цифра.

— Е, налага се да питам, как Доминик управляваше това нещо? Някой знае ли?

— Разбира се. Пак казвам, това е публично достояние. Можеш да го намериш и прегледаш за двайсет минути. — Тя леко се усмихна. — Но не ти се налага, защото аз вече съм наясно. Неговата заплата беше шестстотин четирийсет и осем хиляди долара.

— Всяка година?

— Във всеки случай, последната. И приблизително толкова предната и по-предната. — Тя сви рамене. — Това е висш изпълнителен пост, Мики. Той си ги заработваше. Заслужаваше ги.

— И все пак — възрази Мики, — шестстотин и петдесет хиляди. Навежда ме на мисълта и аз да се впусна в благотворителна дейност.

— Мислех, че искаш да ставаш готвач.

— Така е. Но аз съм гъвкав. За такива пари струва ми се, че мога да се изкуша.

— Не. — Тя отново докосна ръката му. — Човек не го прави за пари. Страхотно е да помагаш на хората, наистина. Далеч по-хубаво, отколкото да стоиш в някакъв ресторант и по цял ден да се усмихваш и да казваш здрасти на хората. Затова самата аз станах доброволка. Макар, че сега, когато Доминик вече го няма… — Тя млъкна и видимо се стегна, за да не се разплаче. — Извинявай. Не спирам да го правя. — Закри очите си с ръце и отново се овладя. — Е, предполагам, че стигнахме и до това. Връзката ми с Доминик.

— Може и до там да стигнем, ако не те притеснява.

— Всичко е наред. — Думите й прозвучаха така съкровено, че едва ли не предвещаваха заплаха. — Не съм направила нищо, от което да се срамувам.

— Онзи ден обаче каза, че двамата с господин Комо сте били доста близки. Какво имаше предвид?

— Че между нас съществуваше някаква химия, физическо привличане, което и двамата усетихме. Но той беше женен мъж и нямаше да се впусне в нищо. Нито пък аз. Дори бяхме говорили да напусна, за да не се навъртаме толкова много един около друг, но това просто ни се видя ненужно мъчение и за двамата. И защо да го правим? Харесваше ни да сме заедно. Шегувахме се и си имахме нашите малки тайни, което ни забавляваше. Той просто бе един страхотен човек, който вършеше страхотна работа. И това бе другата страна на нещата.

— На кои неща?

— На работата. Истинската работа.

— Какво за нея?

Долната и устна се изкриви.

— На това място ще ми се смееш.

— Не мисля. Пробвай.

Те тръгнаха отново и тя си пое дъх.

— Аз, може да се каже, че искам да вляза в политиката и да променя света. Поне да се опитам да го направя по-добро място.

— Това не е лошо. Политиката, може би, но но не и общата идея.

— Да, зная. Но какво съм аз, с една ниска степен по политология и посрещач в „Мортънс“. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Естествено. Искала си да правиш нещо по-съществено.

Тя кимна.

— И сега си мислиш: „Затова се хваща на работа като шофьор на лимузина“.

— Не си мисля това. Слушам.

— Добре. Значи, смисълът на тази работа при Доминик не беше толкова в това, да го возя насам-натам. Ставаше въпрос за преместване в друг свят, където има власт и пари и могат да се случат добри неща. — Щом заговори за това, гласът й се оживи. — Знаеш ли какво се случи с последните трима от дневните шофьори на Доминик? И то в рамките на последните две-три години. — Тя вдигна един пръст. — Джон Ройс, сега административен асистент на познай кого? Алис Талент, градския надзорник. Второ, Тери Макграт, курс по бърза помощ и се издигна в пожарната. Трето, Де Шон Елис, наблюдател за „Сан Франциско Джайънтс“, който снабдяваше Доминик и мен с билети за най-добрите места, които съм виждала.

— Връзки — отбеляза Мики.

Тя кимна.

— Зная, че сигурно звучи тъпо и егоистично и разбира се изглежда, че използвам връзката си с Доминик, за да изградя кариера. Но аз вече се бях отдала на доброволна дейност в „Сънсет“, още когато Ян беше там, само за да бъда близо до брат си. Така че, не е като да съм се вкопчила в изпречилата ми се възможност, за да се издигна. Просто в един момент се освободи шофьорското място, аз бях на линия и изобщо не знаех какво ще почувствам към Доминик, щом го опозная.

 

 

На връщане, вече измръзнали до кости, те се озоваха в двата края на разположения отзад диван в „Литъл Шемрок“ и пиха ирландско кафе. В късния неделен следобед там имаше само още двама други клиенти, които напрегнато и в почти пълно мълчание играеха дартс.

Алиша се върна от бара и сложи по още една чаша на малката масичка пред тях. Тя седна, кръстоса крак върху крак и хвърли бърз поглед към Мики.

— Толкова време говорихме — започна тя, — а аз така и не бях напълно откровена с теб.

— За Доминик ли?

Тя поклати глава.

— Не, не за Доминик. За него всичко ти казах. — Поколеба се, поемайки си въздух. — Нали помниш, че ти казах, че съм блокирала всичко в паметта си за мама и татко? Това не е точно така.

— Не си и помислих — каза Мики. — Не ми се вярва някой да е способен на такова нещо, не и на девет години. Но се въздържах да ти го кажа.

Тя кимна.

— Забелязах. И ти благодаря за което. Но май не трябва да се пазя чак толкова. Особено от човек, който върши толкова работа за мен и който е преминал през подобно нещо.

— Не съм сигурен доколко е било подобно, Алиша. Аз и Тамара в крайна сметка си намерихме дом. А разбирам, че ти и Ян не сте.

— Не — потвърди тя. — Разделиха ни. Не че го искаха, но може да се каже, че Ян беше доста разпуснат, начумерен и не се държеше добре. Затова нямаше много желаещи да го гледат.

— Но за теб е имало?

Тя сви рамене.

— Аз бях по-кротка, може би по-приспособима. Но също толкова гневна, колкото и Ян, струва ми се. Може би още съм такава, не зная. Отначало обаче никой не забелязваше, въпреки че също не се задържах за по-дълго в никой от домовете. Както и да е, в крайна сметка доста бързо се оказахме разделени, той се захвана с повечето съществуващи наркотици и ги съчетаваше с ужасно поведение.

Мики си спомни.

— Той ми призна, че е прекарал известно време в поправителна комуна.

— Всъщност не известно време — поправи го тя. — А почти цялото време от тринайсетата до осемнайсетата си година.

— Но ти си продължила да поддържащ връзка с него?

— Не беше кой знае колко трудно. Неговият адрес не се сменяше. — Тя взе кафето си и отпи. — Както и да е, исках всъщност да кажа, че бях оставена сама на себе си, а и аз всъщност не бях цвете. Не ми се иска да мисля за онова време, но и не желая да се преструвам пред теб, че не съм реагирала по никакъв начин на стореното от баща ми, нито пък че моето поведение не се е дължало на това. Напротив. Движеше ме гневът.

— Добре.

— Не, не е добре. Бях също толкова лоша, колкото и Ян, може би не по отношение на наркотиците, но също си дирех белята. И някак се насочих към по-възрастни мъже, ако разбираш накъде бия.

— Доминик.

Тя кимна.

— Ако ченгетата се огледат, ще решат, че откриват модел на поведение — продължи тя. — Но искам да знаеш, че това престана преди много време, далеч преди да почна работа за Доминик. И не се поднови с него.

— Повярвах ти още първия път — заяви Мики.

— И все пак — каза тя. Пресегна се, постави ръка за секунда-две на бедрото му и го погледна право в очите. — Исках да го знаеш.

Бедрото на Мики пламна на мястото, където беше дланта й, той се пресегна, грабна си кафето и го поднесе към устата си.

— И докато сме на тази вълна — обади се той, — Ян спомена още нещо, което ми стана любопитно.

— Какво?

— Затвора. — Той остави чашата.

— Какво за затвора? — Тонът й внезапно стана сопнат, уплашен. В очите й той забеляза сянка на мрачната ярост, за която тя бе говорила. — Няма да ида в затвора — прошепна Алиша. — Ти обеща да не го допуснеш.

— Това продължава да бъде нашето намерение.

— Нищо не съм направила на Доминик. Честна дума.

— Спокойно, Алиша. Не съм казал, че си направила. Казах, че ще се опитаме да не допуснем да влезеш в затвора. Но само, за да те подготвя за всякакви евентуалности, трябва да знаеш, че в крайна сметка това може да се окаже невъзможно. Това ще е важна част от работата ни, но вероятно не единствената.

— Не, не става така. Трябва да бъде най-важната, Мики. Не разбираш ли? Аз нищо не съм направила. — И тя отново подчерта мисълта си с докосване на крака му. — Не мога да ида в затвора.

— Ян каза същото. Според него, това щяло да те убие. — Той погледна към нея. Алиша си отдръпна ръката, прегърби се и сключи ръце в скута си. — Исках само да те окуража, че дори и да се стигне дотам, ще можеш да го преодолееш.

— Как можеш да говориш така? Откъде си сигурен? Бил ли си някога в затвора?

— Не, но зная…

Сега вече тя се развика:

— Не ме интересува какво знаеш! Не можеш да знаеш, докато не попаднеш там. Не е това, което си мислиш, ясно? Там имат пълен контрол върху теб. Не мога да ида в затвора отново.

Ненадейно барманът се озова до тях.

— Всичко наред ли е?

Алиша стрелна с поглед Мики, после бармана.

— Да. Всичко е наред — каза тя. — Извинявайте.

— Само ако може малко по-тихо, а?

Щом той се върна на бара, в продължение на една дълга минута те мълчаха. Накрая Мики каза:

— Отново?

Тя пак се беше прегърбила и дишаше тежко.

— Алиша?

Накрая, с дълбока въздишка, тя изпъна тяло.

— Ченгетата не би трябвало да разполагат с това. Не бива да го има в досието ми. Тогава нямах и осемнайсет. Би трябвало да е изтрито. Беше просто каране за удоволствие и нелеп инцидент.

— Имаше ли пострадали?

— Не. Само аз малко. Но колата беше на хората, при които бях настанена, мъжът бе един шибан перверзник и аз откраднах шибаната му кола и с това приключи семейното щастие с тези конкретни приемни родители. Но частта със затвора… — Тя млъкна и го погледна умолително. — Никой не знае за това, освен Ян.

— Не е необходимо да разказваш — увери я Мики. — Имам добро въображение.

— Мислех си, че понеже там са само жени…

Мики се настани до нея, обгърна гърба й с ръка и я приближи до себе си.

— Никой няма да те остави да влезеш в затвора — заяви той. — Това няма да се случи. Обещавам.

Още щом думите се изплъзнаха от устата му, Мики съжали за тях. Не бива да обещаваш нещо, в което не си напълно сигурен; това бе една от мантрите, които ги ръководеха двамата с Тамара в живота им — обещанието си е обещание, повтаряха си те.

Но конкретно тази птичка бе хвръкнала от кафеза и той не можеше вече нищо да направи.