Джон Лескроарт
Наградата (6)

6.

В шест часа същата вечер Мики провери въглищата в барбекюто и се върна в лилавата си кухня. Отиде и отвори хладилника, като никога препълнен с продуктите, които бе купил. След като си тръгна от Хънт, той отиде до търговския център на пристанището и макар да беше вече късно, магазините там предлагаха хранителни стоки, които биха засрамили повечето обикновени супермаркети в града. Сега той разопакова агнешкото бутче, което щеше да разфасова и да изпече на барбекюто, след като го овкуси с чесън, розмарин, сол, пипер, соев сос и лимонов сок. Отнесе го на дъската, където вече бяха струпани съставките, които е най-добре да не се замразяват, ако не се налага: екологично чисти домати — зелени, виолетови, жълти, — китка босилек, мащерка и розмарин, две глави чесън, един лимон.

Отвори бутилка „Кианти“ и си напълни половин водна чаша.

Грабна от магнитната закачалка на стената любимия си нож „Сабатие“ от въглеродна стомана с дванайсетсантиметрово острие и го наточи. После, подсвирквайки си, придърпа бутчето и почна да го реже.

Мики разстла агнешкото върху грила и го покри. Върна се обратно в кухнята и взе един тиган от поставката на стената. Сложи го на котлона, включен на висока температура и хвърли вътре бучка масло и малко зехтин. След още минута вече беше прибавил ситно нарязан лук, чесън, мащерка и розмарин, малко бахар и три чаши домашно приготвен пилешки бульон, който правеше от нищото всеки път, когато се почувстваше потиснат. За някои неща човек просто не биваше да щади усилия.

Разбърква още около минута, прибави чаша и половина ориз и малко ситна паста, превключи котлона на най-ниската степен и захлупи тигана. Това бе неговата версия на „Райс-а-рони“, специалитетът на Сан Франциско, обикновен пилаф, но той си харесваше стратегията — да направи първо кухнята толкова ароматна, че да привлече съквартирантите му на пиршеството, независимо дали бяха гладни или не.

И естествено, на прага се появи Джим, воден от обонянието си.

— Това, дето мирише, май става за ядене.

— Би трябвало — каза Мики, наля вино в друга водна чаша и му я подаде. — Това дали ще пребори махмурлука?

— Адски гаден махмурлук — каза Джим, поемайки чашата, — но наздраве. — Двамата с Мики чукнаха дебелите стъклени чаши и отпиха.

Тогава на прага се показа и Тамара.

— Не съм съвсем гладна, но мога да хапна малко от това, каквото и да е.

— Това е гарнитурата, Там. Върви заедно с другото, но то ще е готово след половин час.

— Е, не зная колко ще ям, но ще поседя при вас, момчета.

Мики и подаде половин чаша вино.

— Колкото — толкова — каза той.

 

 

Тамара и Джим седяха на зелените скамейки от двете страни на масата и топяха още топлия заквасен хляб в малка купичка с фин зехтин. Готовото, полупрепечено агнешко се отпускаше под фолио на дъската за рязане, докато Мики режеше доматите за „прочутата салата на Дона“ (наречена на една стара приятелка, оказала ранно кулинарно влияние) в голямата дървена купа. Салатата се състоеше само от домати, босилек, сол и балсамичен оцет, без олио.

Когато на вратата се позвъни, Мики се извърна от дъската за рязане.

— Там — подвикна той, — ще отвориш ли?

Тя натисна бравата, отвори вратата и застина на място.

— Уайът?

— Здравей, Там.

— Аз не… — Тя си пое въздух, после издиша. — Аз…

— Мик не ти ли каза, че ще дойда?

— Не. — Още едно дълбоко поемане на въздух. — Знаел е, че ако разбера, може и да не остана.

— Защо би постъпила така?

— Защото… защото не зная. Не исках да се изправям пред теб.

— Не се налага — каза Хънт. — Мога да си тръгна.

— Не. Не ставай глупав. Вече си тук.

— Съвсем лесно мога да си тръгна, Там. Не искам да ти причинявам никаква болка. — Той се поколеба. — Мики би трябвало да ти каже, че той ме покани.

— Не — възрази тя. — Прав е бил да не го направи. Опитва се да ме изтръгне от състоянието, в което се намирам напоследък.

— И какво е то?

— Не е ли очевидно? Виж ме.

— Изглеждаш чудесно.

— Не, не е така. Приличам на смъртта.

— Де да беше толкова хубава смъртта.

Тя му се сопна:

— Не ме баламосвай, Уайът. Ако ще си снизходителен с мен, тогава може би наистина трябва да се махаш оттук.

Погледът на Хънт стана твърд.

— И после какво? Искам да кажа — между мен и теб. Така ли ще си остане?

— Дори и да е така, какво е значението?

— Надявам се, че не го мислиш. — Хънт си пое въздух. — Има значение, понеже, харесва ти или не, но ти си от семейството ми, а то не е толкова голямо, че да си позволя да загубя някаква част. Обичам те, Там. Винаги ще те обичам. Не го ли знаеш?

Свела поглед надолу, тя поклати глава.

— Понякога имам чувството, че вече нищо не зная. Мислех, че ме мразиш.

— Никога не бих могъл да те мразя. Защо да те мразя?

— Защото напуснах. — Тя срещна погледа му. — Толкова съжалявам. Просто не можех да се справя… — Една сълза се отрони и закривуличи надолу по страната й. — … с нищо.

— Всичко е наред. Разбирам. Няма нищо. — Хънт изтри сълзата с пръст. — Справи се с каквото можа и направи каквото трябваше, Там. Няма нищо, за което да съжаляваш.

— Така ли? Тогава защо имам чувството, че ако бях останала… може би нещата с бизнеса нямаше да тръгнат толкова на зле?

— Това нямаше нищо общо с теб. И да беше стояла в офиса, все тая, нямаше да докараш нови клиенти. Всичко е заради мен и никой друг. Нещата тръгнаха на зле, заради мен и решенията, които взех.

Хънт пристъпи към нея.

— Каквото и да решиш да направиш, Там, когато и да решиш да го направиш, аз съм с теб. На твоя страна съм. Наистина — каза той. — Наистина и винаги.

Тя погледна нагоре към него, после отпусна глава и я поклати за последен път, после отново се втренчи в очите му така, сякаш нещо в нея се бе пречупило.

— О, Уайът. Толкова съжалявам. При мен е такава каша. — След това неусетно се озова в прегръдките му. Раменете й се отпуснаха и дълбоки ридания разтърсиха тялото й. Тя се притискаше в него с всички сили.

И Хънт плътно я притисна.

— Няма нищо — прошепна той.

Видимата загуба на тегло в нея бе шокирала Хънт, още когато му отвори вратата и сега, докато я държеше, той си даде сметка колко крехка бе станала. Щеше да я остави да се наплаче.

Бавно повдигна ръка и леко я погали по косата.

— Ш-ш-т — успокояващо изрече той след малко, когато хлиповете и позаглъхнаха и тя бе почнала да се съвзема. — Ш-ш-т. Всичко е наред. Всичко ще се оправи.

 

 

Тамара отиде до банята за минута да си изплакне очите, а Хънт влезе в кухнята, кимна на Мики и седна до Пар.

— Какво трябва да направи човек, за да получи едно питие тук? — попита той.

Пар кимна съчувствено.

— Този мой внук е доста стиснат с напитките. Не зная откъде е наследил такъв лош навик.

Мики се появи с нова чаша и бутилката „Кианти“ и каза:

— А това, което Джим не споделя, е че все още се възстановява от малко повечко напитки вчера.

— Рядко изключение, за което вече изтърпях прекалено много натяквания от страна на потомството си. — Пар взе виното, напълни чашата на Уайът и наля още малко в своята. Двамата мъже се чукнаха.

— Господин Хънт, радвам се да ви видя.

— И аз, Джим, и аз. — Хънт постави ръка на раменете на Пар и го придърпа към себе си. — Нали не си дириш белята?

— Ха! — възкликна Мики.

— Изпих няколко питиета вчера, скърбейки за моя приятел Доминик Комо — обясни Пар. — А това момче тук реши, че трябва да дойде, да ме вземе от „Шемрок“ и да ме откара вкъщи.

Мики, който режеше месото, се обърна.

— Пропуска частта, в която барманът ми се обади в работата и заяви, че ще ида или аз, или ченгетата.

— Това никога нямаше да се случи.

— Е, за щастие не ни се наложи да проверяваме, нали? — Мики лапна едно късче агнешко. — И ето какво получавам в благодарност.

— Светът е безсърдечен — заключи Хънт. — След всичките тези години, започвам да си мисля, че не е трябвало да придумвам Джим да ви взима двамата с Там. Сега нямаше да се дразните така.

— Той ли нямаше да се дразни така? — възнегодува Пар. — Ако ще говориш за дразнене, пробвай да поживееш само една седмица с двама тийнейджъри, да не говорим за шест или осем години, колкото отнема тази възраст.

— Седем — уточни тутакси Мики.

Пар се обърна към него.

— Седем какво?

— Седем години. Хората са тийнейджъри в продължение на седем години.

— Ако приемеш, че тийнейджърите изобщо са хора, а не някакъв абсолютно различен вид. И откъде го взе това седем?

Мики почна да брои на пръсти.

— Тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет. Седем.

Пар се обърна към Хънт.

— Това момче е такъв педант.

— Забелязал съм — потвърди Хънт.

 

 

За всеобща изненада топлото време се бе задържало. След вечерята и дежурните похвали към готвача, Мики предложи да вземат бутилката с домашно лимончело и да се качат на покрива, който предлагаше мека приглушена светлина от един японски фенер, повече пространство, по-хубава гледка и по-удобни столове от кухненските пейки. Така че тримата мъже се изкачиха по стълбите и излязоха на площадката, която биваше използвана през всеки един от деветнайсетте дни в годината, когато нощите се случваха приятни.

Всички бяха помогнали да се раздигне масата, но по нейно настояване, Тамара остана да измие чиниите и скоро щеше да се качи. Другите се настаниха горе, Хънт погледна зад себе си да се увери, че никой не се качва по стълбите, после се приведе над кръглата масичка.

— Тя ходи ли на лекар?

Мики поклати глава.

— Не. Не иска.

— Защо? Колко килограма е отслабнала?

— Минимум десет килограма, макар да твърди, че са по-малко.

Тук Пар се закашля.

— Толкова много? Сигурен ли си?

Мики кимна.

— Вчера я питах. Първо каза осем, после — можело да са повече. Затова аз си мисля, че са десет или единайсет.

— Това е прекалено много. Виждах, че отслабва, но не знаех, че е чак толкова.

Мики поклати глава.

— Ставало е постепенно, Джим. Аз самият не го бях осъзнал, докато не я видях вчера след дълго отсъствие. Така че, не се обвинявай. Но ти си прав, Уайът, доста е сериозно. Според нея вече нищо няма вкус.

— Е — каза Хънт, — това агнешко със сигурност имаше някакъв вкус, както и пилафът и салатата. Всяка вечер ли приготвяш такава храна?

— Не.

— Добре. Защото, ако е имала това пред себе си и не е яла…

— Ами — започна Мики, — през последните няколко месеца доста отсъствах от вкъщи. — Той приведе рамене. — Мисля си, че без мен тези приятели тук я карат на макарони и сирене и то по малко.

— Ей! — възкликна Пар. — Ям по едно яйце всяка сутрин.

— О, извинявай — каза Мики. После се обърна към Хънт: — А този Джим поглъща по едно огромно яйце всеки божи ден, ето защо е толкова здрав, на пук на всичко.

— Там не обръща внимание на това — обясни Пар. — Тя просто не слага в устата си храна, или поне не много. — После добави: — Трябваше да забележа.

— Е — обади се Хънт, — сега вече всички забелязахме.

 

 

После Тамара се качи при тях и всички получиха по една малка синя чашка с лимончело.

Най-накрая Хънт заговори за предложението на Мики относно Комо.

— След като си тръгна, аз проверих, Мик, и ти се оказа прав. Все още никой не е обещал награда.

— Работите ли по това? — попита Тамара.

— Все още не — отговори Мики.

Хънт продължи:

— На Мики му хрумна идеята, че бихме могли да позавъртим някакъв бизнес, да се отбием при някои благотворителни организации. Добрата новина е, че днес следобед се обадих на полицейската гореща линия и се оказа, че няма нищо за Комо. Така че, поне засега, полицията не разполага с нищо специално за това убийство. Чува се само автомат, който те уведомява, че ще се свържат с теб. Значи, вратата може и да е отворена. Лошата новина е, че вратата може и да не е отворена за нас.

— Говори ли с Джул? — попита Мики.

Хънт поклати отрицателно глава.

— Мислех си да се натреса утре у тях. Струва ми се, че жена му още ме харесва, въпреки, че Кони притежава гена на „лоялната полицейска съпруга“ и не мога да съм сигурен. Двамата с нея обаче сме преминали през много неща. Значи има някаква слаба надежда. При всички случаи, скоро ще разбера.

Пар прочисти гърло.

— Кой е Джул?

— Един мой приятел — обясни Хънт. — А също и ченгето, на което е възложен случая.

— И защо ти ще говориш с него, в смисъл — във връзка с наградата?

— Защото, ако изобщо имаме някакъв шанс да осъществим тази работа, ще трябва да координираме всяко нещо, което правим с онова, което те правят. Може би си чувал, че понякога ченгетата не обичат да споделят. Не е лошо Джул да бъде убеден, че това би му било от полза. — Видя озадачената физиономия на Пар и попита: — Какво?

— Просто малко ми се вижда като колата, впрегната пред коня. Искам да кажа, ако все още няма никаква награда, вие какво носите на купона? Положението ви няма ли да е адски по-силно, ако можехте да предложите нещо реално?

— Това не беше лошо — съгласи се Мики. — Почакай, докато говорим с тези благотворителни организации, после говори с Джул.

— Или направете това — продължи Пар, — или си спестете много време и идете направо при Лен Търнър.

— Кой е той? — попита Хънт.

— Той май е най-голямата работа в организациите с нестопанска цел в града.

— В какъв смисъл? — попита Хънт. — Никога не съм чувал за него.

Пар се изкикоти.

— Той точно това иска. Адвокат е, май на върха на благотворителната хранителна верига. Представлява повечето големи, а също така управлява дългосрочната кметска програма. Преди време беше дясната ръка на Доминик, а сега май има още по-голямо влияние. Ако искаш да бъде обещана някаква награда, с този човек трябва да разговаряш.

— Лен Търнър, разбрах — заключи Хънт.

— А после хвани копелето, дето е убило Доминик.

Хънт хвърли поглед към Мики и отново се обърна към Пар.

— Няма да е точно така, Джим. Основната ни работа ще бъде да приемаме обажданията. Всъщност няма да водим собствено разследване.

Пар наведе очи.

— А би трябвало, по дяволите. — Той преглътна, като че ли да потуши някаква силна емоция, после отново огледа насядалите около масата.

— Работата е там, че Доминик просто спаси това семейство. Не беше длъжен да ми дава тази работа. Никой друг не би го направил, не и с моята биография. Искам да кажа, ето ме, вече прекарал два инфаркта… по дяволите, всички знаем как беше. Но той повярва, че мога да се стегна и да си върша работата всеки ден. И благодарение на това, в края на краищата успях да изградя един добър живот и да дам възможност и на вас, деца, да го направите. А после някой идва и го убива. Това просто не е честно. Не е честно. — Влажните му очи блестяха. — Трябва да бъдат заловени. Това е всичко, което искам да кажа, нещата са лични. И ако вие ще се ангажирате с тази работа, не е лошо да го имате предвид, докато си вършите работата.

— Джим е прав — обади се Тамара. — Ако попаднем на следа, трябва да го заловим.

— Ние? — попита Хънт.

Тамара кимна.

— Това е другото нещо, което искам да кажа, докато сме още на тази тема.

— Слушам.

— Ами, не съм сигурна, дали наистина искаш да го чуеш, след като бях толкова несериозна толкова време. Но ако ти ще разследваш, Уайът, а Мики ще ходи да гони хората, склонни да дават награди, кой ще стои на телефона и ще пази офиса?

За един дълъг момент над масата натегна тишина.

Накрая Мики каза:

— Предполагам, сестричке, че това ще си ти.

— Което би било велико — намеси се Хънт, — ако действително имаше награда и ако някой ни плащаше да я предоставим. Обърнете внимание на двойната употреба на „ако“.

 

 

Лен Търнър бе отбелязан в телефонния указател на Мики в рубриката „Сан Франциско, град“ като Директор на „Общество на възможностите“. В 9:15 вечерта в събота, след като слязоха от покрива, Хънт звънна на номера на Търнър от телефона на Мики. Възнамеряваше да остави съобщение, че иска да си уговори среща с господин Търнър в началото на следващата седмица. Остана донякъде изненадан, когато самият господин Търнър вдигна телефона; и направо онемя, когато, след като чу да се споменава Доминик Комо и сценария с наградата, мъжът предложи, ако Хънт е свободен, да иде да обсъдят по-подробно идеята още сега.

Двайсет минути по-късно нощният пазач в полутъмната сграда на Градския съвет пусна Хънт вътре и го упъти нагоре по главното стълбище към офиса на господин Търнър вдясно на втория етаж, стая 211. Оказаха се всъщност няколко стаи, първата от които беше обзаведена като почти празна, лишена от прозорци конферентна зала с голяма маса от светло дърво и шестнайсет стола. Една задна врата извеждаше към коридор с още няколко стаи, а в дъното му се виждаше тежка дървена врата на квадрати с матирано стъкло, през което се процеждаше светлина.

На Хънт му се стори, че чува отвътре да се води телефонен разговор и се поколеба за миг, но после почука и един изискан глас му каза да влезе.

Лен Търнър седеше зад отрупано, но очевидно добре подредено старомодно резбовано бюро. Той вдигна пръст, за да покаже, че тъкмо привършва разговора си и Хънт постоя прав върху персийския килим с форма на квадрат със страна около три метра и половина. Дясната стена бе запълнена с книги от пода до високия три метра таван. Два големи прозореца зад Търнър разкриваха гледка като от пощенска картичка — към Операта и Военния мемориал. По протежение на лявата стена, украсена с десетки снимки в рамки на Леонард Търнър с величия и недотам известни хора, имаше две ниски секции с папки, които представляваха единственият дан на бюрокрацията. До ниска масичка с четири тапицирани стола бе поставен малък хладилник със стоманен цвят и друга маса с еспресо машина, порцеланови и стъклени чаши и колекция скъпи питиета.

Търнър, който в десет часа вечерта в събота все още бе в офиса си, носеше светлосиня риза и златна вратовръзка. Прошарената му коса подхождаше на откритото красиво лице с правилни черти, силна челюст и аристократичен нос. Гласът му, докато говореше по телефона, бе делови и все пак някак предразполагащ при приключването на разговора.

След като затвори, той стана, заобиколи бюрото си и протегна ръка да се здрависа с енергична усмивка.

— Господин Хънт. Съжалявам, че ви накарах да чакате. Лен Търнър. Мога ли да ви предложа чаша еспресо? Аз също ще пия. Вода? Чай? Безалкохолно? Нещо по-силно?

— Еспресо е добре — каза Хънт. — Малко се изненадах, че все още работите по това време на нощта.

Търнър кимна самоосъдително.

— Когато обичаш онова, което правиш, то не е работа.

— Добра гледна точка — кимна Хънт.

— Заповядайте, седнете — каза Търнър, — а аз ще направя кафето. — Той сложи две малки чашки под двойния чучур на модерната машина и натисна един бутон. Трийсет секунди по-късно постави едната чашка пред Хънт, а другата отнесе до мястото си от другата страна на масата. — И така — каза той и вдигна чашата си като за тост с внезапно посърнало изражение. — За Доминик.

Хънт вдигна своята, кимна и отпи.

— Ужасно нещо — каза Търнър. — Ужасно.

— Познавахте ли го добре?

— Беше най-добрият ми приятел.

— Съжалявам.

Търнър повдигна рамене.

— Затова, когато споменахте за какво искате да говорим, естествено си помислих, че си струва да се срещнем възможно най-скоро. Аз самият си блъсках главата да измисля по какъв начин не само да почета паметта на Доминик, но и да помогна тази ужасна ситуация да се разреши. Когато споменахте за награда, веднага ми стана ясно, че това е единствено правилното решение.

— Радвам се да го чуя. Ние смятаме, че най-добре би било да включим колкото се може по-голяма част от обществеността.

— Разбира се. Това може да се окаже и единственият изход, доколкото подразбрах от полицията, в случай че някой е чул или видял нещо. Тъжно, но за жалост вярно е, че някои хора просто не се доверяват на полицията.

Хънт кимна.

— Сблъсквал съм се с това.

— Значи знаете.

— Вие говорили ли сте с тях? С ченгетата?

— Само колкото да придобия известна представа за случилото се, но изглежда, че никой няма идея. Ако човек познава Доминик, колкото мен, би си казал, че трябва да е било случайно нападение, обир или нещо такова. Никой, който го познаваше, не би допуснал и косъм да падне от главата му. — Той се облегна назад. — Но независимо от това, откриването на извършителя сега би трябвало да бъде главен приоритет. А изглежда, че полицията не смята така.

Хънт отговори малко предпазливо:

— Според мен, не че го омаловажават, по-скоро им трябва време да открият и проследят съответните улики. И тъкмо тук си мислим, че ще сме от полза.

— Точно на това се надявах и аз. Защото колкото повече се протака тази работа, толкова повече може да засегне цялата общност. — Той помълча. — Говоря за благотворителната общност.

Хънт остави чашата си.

Търнър продължи:

— Когато става въпрос за човек с положението на Доминик, неизбежно ще тръгнат слухове за това, какво в действителност е станало, защо и кой какво прикрива. А според мен жизнено важно е тези слухове да се пресекат и по някакъв начин да се контролират свободните разсъждения на хора, които иначе може и да имат искреното желание да помогнат.

— Така и смятаме да процедираме, сър. Ако наградата стане достатъчно голяма и предизвика множество обаждания, значително число от тях навярно ще варират от неправдоподобни до абсурдни. Нашата идея е да ги открием и да спестим на полицаите време, така че те да могат да се съсредоточат върху правилните улики.

— Разбира се. Естествено. Разбира се. Но аз говоря за друго — ако ще работим заедно, вие и аз, — говоря за това, да се контролира по някакъв начин потока информация, достъпен за публиката. — Търнър изглежда си даде сметка как е прозвучало казаното от него, затова вдигна длан. — Не казвам да крием нещо, разбира се, изобщо нямах това предвид. Но не бива да забравяте, че в този град има определен брой хора, които смятат нашата работа за излишна и непродуктивна, дори ненужна и нищо няма да им хареса повече от факта да получат оръжие, с което да ни разпердушинят.

Хънт се облегна назад.

— Да не би да подозирате, че те ще намерят това оръжие в лицето на господин Комо?

— Не. Силно, силно се съмнявам. Доминик посвети целия си живот на каузата да намали бедността и да помогне на отритнатите. Но въпреки всичко, ще се намерят хора, които да го окалят. И точно това се надявам вие да можете да контролирате. Как ви звучи?

Хънт почувства, че собственият му контрол върху параметрите на ангажимента с този човек, ако изобщо имаше такъв, вече бе почнал да отслабва. Изобщо не беше сигурен, че може да обещае на Търнър онова, което той описваше, нещо повече, не беше сигурен дори дали то е разумно. Просто не знаеше. Човекът бе властен и убедителен и очевидно си имаше собствен план, но пък Хънт не мислеше, че е задължително да стигнат до конфликт, който той да не може да разреши. Затова, след миг размисъл, кимна утвърдително.

— Изпълнимо. Звучи ми изпълнимо.

Търнър плесна с ръце.

— Добре. Наистина намирам идеята за отлична, господин Хънт. И така, как по-точно смятате да процедирате?

През следващите няколко минути Хънт подробно му разкри замисъла на Мики да се свържат с колкото се може повече организации с нестопанска цел в града и да ги убедят да се включат във фонда за наградата. През цялото време Търнър кимаше одобрително и накрая предложи услугите си да помогне по всякакъв начин в убеждаването — той познаваше всички тези хора. Всъщност, каза на Хънт, най-разумното било, че ще има централизиран щаб; самият Търнър можел да се яви третото лице, пазещо фонда, съответно разпореждащо се с наградата и след консултация с правните органи, да определи кои ще я получи, ако изобщо има такъв.

Той щял да бъде връзката между Хънт и разнообразните организации в хода на съвместната им работа. Също така щял с радост да съветва Хънт ако възникне съмнение дали дадена информация трябва да види бял свят или не.

— И накрая — продължи той. — Струва ми се, че трябва да поговорим за компенсацията за всичките ви усилия в това отношение.

— Аз и двамата ми асистенти смятаме да приложим обичайната си такса на час. Още в първия ден на следващата седмица мога да ви представя програмата ни.

— Звучи ми справедливо.

— Чудесно, но има още едно дребно нещо. Цялата тази работа едва ли ще стане, ако нямаме гаранция за определена гъвкавост от страна на градските власти.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че ако общественият защитник или окръжният прокурор решат да блокират онова, което получаваме по телефона чрез ограничителна заповед или забрана, все едно как, тогава ние няма да получим никакви обаждания.

За един кратък момент Търнър разсъждава върху това.

— Мога да проведа няколко разговора и да помогна в това отношение. Междувременно, ще поръчам изработването през следващите няколко дена на договора, но ако предпочитате да започнете колкото се може по-скоро, можем да действаме старомодно и да сключим джентълменско споразумение чрез стискане на ръце още сега. Как ви звучи това?

Хънт отново не беше сигурен как му звучи, но предложеното от Търнър със сигурност не беше неморално, а и тутакси щеше да възложи работа на Хънт, Мики и Тамара. А за никоя професия не бе необичайно да се видоизменя леко или силно в хода на дейността си. Сигурен беше, че може да оправдае очевидните очаквания на господин Търнър.

И така, потискайки и малкото си скрупули, той се изправи и протегна ръка през масата.

— Звучи ми като сделка — заяви накрая.