Джон Лескроарт
Наградата (27)

28.

Повечето дни Хънт обичаше да тича сутрин, но не беше маниак. Когато времето ставаше толкова лошо, той пропускаше, без това да му липсва особено. Щеше да се упражнява малко с тежестите вкъщи или пък да потренира спринтове на игрището си и пак щеше да успее да се изкъпе, обръсне, облече и да е готов за работа до осем.

Изключи чистачките на колата и в шест без няколко минути натисна бутона за отваряне вратата на гаража, разположен върху сенника на колата. Почна да завива, но рязко натисна спирачките. Точно от дясната му страна покрай стената бе паркирана една хонда елемент. Смръщил чело, той се замисли дали да не даде на заден, да се махне и да се обади на полицията, да им каже, че някой е нахлул в дома му.

Вместо това обаче огледа празното пространство пред себе си. Фаровете на купъра все още бяха включени и Хънт веднага видя, че никой не го причаква вътре, въпреки че някой като нищо би могъл да се крие зад хондата.

С разтуптяно сърце той натисна бутона отново и чу вратата на гаража да се затваря зад гърба му.

Вкара купъра, изключи двигателя, извади си ключовете и слезе от колата. Сега фаровете не светеха, затова силно приведен, се метна към ключа на осветлението до металната врата и светна лампите.

Нищо. И като че ли нищо не беше пипано. Поне от тази страна на склада.

Хънт имаше няколко пистолета. Обикновено не ги носеше със себе си и сега беше без тях. Бяха заключени в таен сейф под капак на пода в спалнята му.

Да си взема поука, помисли си сега. Ако работиш по какъвто и да е аспект на убийство, носи си пищова. Човек никога не знае.

Ако обаче този бе днешният урок, вече бе твърде късно да се възползва от него. Отново се замисли дали да не излезе на дъжда, и да повика по телефона полицейско или друго подкрепление. Нещо обаче пак го спря.

Прекалено тихо бе. Алармата би трябвало да се е задействала.

С изопнати нерви се приближи до хондата и хвърли бърз поглед вътре. През леко затъмнените прозорци успя да види, че задните седалки са сгънати, а по пода бе струпана купчина дрехи. После Хънт прекоси на пръсти баскетболното игрище, стигна до вътрешната врата, която бе отключена и безшумно я отвори. Стаите от тази страна на склада слабо се осветяваха от високите прозорци на отсрещната стена и съвсем малко от тази светлина проникваше в коридора, който бе почти непрогледен.

Не се поколеба изобщо и колкото се може по-тихо стигна до спалнята си. Приглушената светлина от прозорците тук смени чернотата на коридора, но не кой знае колко. Той отиде в ъгъла и надигна единия край на килима.

Вече дишаше тежко, по челото му почнаха да избиват капчици пот. Някой е бил или все още беше в дома му. И ако трябваше да се срещне с него, дори да бе някой, когото познаваше (щом знаеше за алармата и кода й), това щеше да стане по неговия начин.

Надигна капака в пода и тихо го отмести. Последният път, когато бе затворил сейфа си, го бе нагласил по навик така, че комбинацията му да е почти набрана и да трябва само половин завъртане надясно. И сега сработи както трябва, Хънт се пресегна и извади своя 380 АСР Зиг Зауер Р232. Пистолетът имаше пълнител, той дръпна предпазителя и вкара патрон в цевта.

След това излезе отново в коридора и светна лампите.

 

 

Извън себе си от приток на адреналин и гняв, Хънт говореше шепнешком, от което звучеше още по-страшно.

— Знаете ли колко лесно можеше да се окажете мъртви? И двамата. Не мога да повярвам колко глупаво сте постъпили.

Всички седяха около масата в кухнята. Пистолетът, вече със спуснат предпазител, бе поставен на плота зад тях. Мики все още беше бос, по дънки, със суичъра на Хънт и наметнат с одеяло през раменете. Алиша, също боса, беше с дънките си от предишната нощ, но бе навлякла едно кафяво поло от складираните в колата и дрехи.

Тя вдигна очи и срещна погледа на Хънт.

— Ще си тръгна, ако искате.

— Не! — При това възклицание Мики се хвана за ребрата.

С мрачно изражение Хънт се обърна към подчинения си.

— Това не е най-лошата идея, която съм чувал, Мик.

— И къде да отиде?

— Какво ще кажеш да се върне вкъщи? В нормалния си живот?

Много бавно Мики поклати глава.

— Тя не може да има нормален живот, докато това не свърши, Уайът. Джул и Русо мислят, че е тя. Ти сам ми го каза.

— Казах ти също, че все още са далеч от арест.

— Това може да се промени за секунди. Пък и, не става дума само за тях.

— Така ли?

Алиша се възползва от възможността да се намеси.

— Мики смята, че онзи, които го е направил, може… може да поиска и мен да убие.

Хънт изви устни подигравателно.

— И защо ще искат такова нещо?

— Ако тя е главната заподозряна — обясни Мики, — и се самоубие, или поне изглежда така, разследването се прекратява.

Хънт тутакси отбеляза.

— Винаги съм казвал, че имаш развинтено въображение, Мик.

— Този човек вече е убил двама души. Защо да не убие още някого, ако така ще се сложи край? Не мислиш ли, че това би могло да се случи?

— Много неща могат да се случат, Мик. Дали мисля, че е доста вероятно? — Той обходи с поглед и двамата. — Не.

— Нима? Е, не ми се ще да залагам на вероятности. И най-малката вероятност е прекалено много. Можеш ли да заложиш живота на Алиша, че нещо подобно няма да се случи? Просто не можем да го направим.

Хънт тежко въздъхна.

— Виж — продължи Мики. — Причината, поради която се захванахме с тази работа, освен всичко останало, бе, за да разследваме убийството, сега вече убийства и да се опитаме колкото можем, по дяволите, да предпазим Алиша от затвора…

— Не затова се захванахме с тази работа.

— Напротив, Уайът. Точно затова. Точно това й обещах, преди изобщо да дойда при теб и да ти говоря за наградата.

Неочакваната информация не накара Хънт да се почувства по-щастлив.

— Нямаше да е лошо да ме информираш за този аспект малко по-рано.

Мики понечи да свие рамене, но болката го спря.

— Така постъпих, Уайът. Изглеждаше ми правилното нещо. Алиша не го е направила. Нито едното от двете.

Погледът, който Хънт хвърли на Алиша, показваше, че е далеч от това да се хване на тази история. Отново се обърна към Мики.

— И какво предлагаш да направим, различно от онова, което вече правим, за да разследваме убийствата?

— Ами, първо — без колебание започна Мики, — заради собствената й безопасност, тя остава тук. — Той протегна здравата си ръка. — Виж, няма издадена заповед за задържането й. Девин и Русо дори не са й казали да им се обажда. Значи просто ще е трудно да бъде намерена, отишла е при приятел, както искаш го извърти, ако изобщо стане на въпрос.

— Ами ако извадят заповед? Или съдът издаде обвинителен акт?

— Ти сам каза, че това няма да стане, поне докато не получат резултатите от другата ДНК. Но дори и тогава, къде е делото срещу Алиша? — Мики погледна към нея и като че ли доби сили от благодарното й изражение. — А ако дойдат със заповед за арест или обвинителен акт, тогава ще помолим Джина да се присъедини като неин адвокат.

За пръв път Хънт отпусна страховитата си физиономия.

— И познай на Девин колко ще му хареса.

— Дали? — Само че, Мики вече беше изчерпан. — Това обаче няма да се случи, Уайът. Девин и Русо дори не са се захванали още с Нешек. На местопрестъплението там трябва да има някакви улики, разследването ще потръгне. Нещо ще се пречупи. Или пък някой от нашите хора ще се обади за наградата. Нещичко ще обърне нещата в правилната посока и Алиша ще може да се върне към живота си.

— А междувременно ще остане тук?

— Никой няма да я търси тук, Уайът. Тя може да спи в колата си. Дори няма да забележиш.

Хънт погледна от единия към другия.

— Мразя това — отбеляза той.

Тогава обаче, неочаквано и неохотно си припомни разговора с Джина предната вечер. Отново изникнаха всичките въпроси без отговори — за парите, за Лен Търнър, за връзките, ако имаше такива, с Батальона. Мики беше прав — дори ако забравеха за убийството на Нанси Нешек, всички тези проблеми тепърва предстоеше да се разгледат от Девин и Сара.

И все пак, Мики без разрешение беше довел в дома му заподозряна в убийство. Фактически караше фирмата да гледа на нея като на клиент и то без адвокат. От друга страна обаче оставаше предположението му, че ако проклетата жена наистина бе невинна, тя може би се намираше в опасност. И сега това вече бе станало проблем на Хънт.

— Знаеш ли какво казват за рибите и гостите? — попита той. — След три дни и двете почват да миришат. — Физиономията на Хънт отново придоби изражението, което носеше цяла сутрин. — И така, три дни. Това е най-доброто ми предложение. След това ще измислим друга квартира.

Той дръпна стола си назад, стана, взе пистолета и се отправи по коридора към спалнята си.

 

 

Чистачките се движеха ритмично. Хънт намръщено изчакваше червената светлина на светофара на „Маркет“. Накрая се обърна към Мики.

— Сигурен ли си, че си добре да ходиш насам-натам?

Мики кимна едва.

— Снощи ходих повече.

— Не попитах това.

— Ще се оправя. Имаме само три дни.

— Може да отнеме повече време. Не е зле да се подготвиш за подобен вариант. Може и така да стане, затова не се обнадеждавай прекалено. И къде ще отиде тя тогава?

— Както сам каза, ще измислим нещо друго. Познавам някои хора от готварските курсове, които може да и позволят да им се натресе.

— Да — каза Хънт. — Тъкмо ще завържи нови приятелства.

Пред тях светофарът светна в зелено. Колоната от коли не помръдна. Шофьорът зад Хънт наду клаксона и Хънт отбеляза:

— Чудя се, дали би го направил, ако знаеше, че съм въоръжен.

Мики прие забележката мълчаливо, но хвърли бърз поглед към шефа си. Независимо от възраженията на Хънт, решението му да вземе със себе си пистолет бележеше рязка ескалация в оценката за опасността в това дело.

— И така — започна отново Хънт, — когато пристигнах тази сутрин, и двамата бяхте на разтегателния диван. Искаш ли да обясниш това? И в случай, че се чудиш, не ти задавам въпрос, нито питам дали искаш да ми кажеш. Трябва да зная какви са отношенията ви.

— Приятелски. Но да, намирам я за привлекателна. Аз съм привлечен от нея.

— Каза ли й го?

— Предполагам, че се е досетила. Но нищо не се е случило. Нищо. Беше й много нервно сама в колата си.

Най-накрая се придвижиха напред на разстояние от две коли. През шест или осем коли пред тях светофарът отново светна червено.

— А откъде знаеш, че е невинна? И надявам се разбираш, че залагаш живота си, а може би и моя.

— Мисля, че се познава, когато някои е добър човек. Някои хора. И зная всичко, което ще ми кажеш за теб, Тамара и Крейг, но Алиша е различна. Тя е истинска и последователна. Още снощи ми каза кое е единственото нещо, което не е направила както трябва в това разследване. А никой не я караше да ми казва. Просто искаше да е напълно честна.

— И какво е то?

 

 

Вратата на офиса се отвори, Тамара вдигна глава и се обърна с широко отворени от изненада очи.

— Мики! Какво…? Щях да дойда и да те взема от болницата след няколко часа. Как така…?

Но при натегнатото мълчание и тя млъкна.

На няколко крачки зад Мики, Хънт го отмести леко от пътя си, кимна кратко, без да поздрави, заобиколи бюрото на Тамара и отиде до своята врата. Отвори я, после се обърна.

— Не искам да ме безпокоят. Половин час — каза и добави: — Без изключения.

Тихо затвори след себе си.

Мики бавно и внимателно приседна на единствения стол за посетители. В продължение на дълъг момент братът и сестрата само се взираха един в друг. Накрая Тамара си пое дълбоко дъх.

— Ще ти прозвучи като нелеп въпрос, след като си бил в болницата, но дали случайно не си чувал Джим?

— Да съм чувал Джим ли?

Тя кимна.

— Вчера трябваше да отиде на погребението, но не зная, дали наистина е отишъл. Във всеки случай, снощи не се прибра вкъщи. Ужасно се безпокоя за него.