Джон Лескроарт
Наградата (21)

21.

Мики добросъвестно остана, колкото беше нужно в Убежището и разговаря с всяка от останалите пет жени, работещи там, за да разбере дали някоя от тях в понеделник следобяд, когато бе оповестена наградата, не беше виждала или чувала нещо от Нанси Нешек, което би могло да подскаже какъв е бил въпроса й към клуба „Хънт“. Но те не бяха особено полезни; всичките бяха потресени и облени в сълзи.

Минаваше обяд, когато той най-сетне привърши и напусна административния офис. От фоайето на болницата звънна на Хънт по мобилния телефон и му остави съобщение, питайки се какъв бе смисълът по дяволите да имаш мобилен телефон, ако не го носиш със себе си и не го държиш включен. Хънт трябваше да е на погребението на Комо. Там щеше да е и почти целият актьорски състав, на който се търсеше алиби за понеделник вечер. Затова бе двойно по-дразнещо, че Мики току-що бе научил за срещата на „Обществото на възможностите“ в онази нощ. Предполагаше се — всъщност, почти сигурно бе, — че Нанси Нешек е била там заедно с много други директори на благотворителни организации, заместници и разбира се дори Лен Търнър.

А Хънт в момента по всяка вероятност бе със същите хора и не разполагаше точно с тази решаваща информация. После обаче, като се качи в колата си, Мики се сети, че ако Хънт говори дори само с един от тях, бездруго веднага ще разбере за срещата им.

И все пак, той предпочиташе да е добрият вестоносец, особено когато, според него, ставаше дума за нещо важно и тъкмо той го бе открил. Затова се обади още веднъж, този път в офиса, за да съобщи поне на Тамара, но и тя не вдигна. Сега пък какво, почуди се.

За един кратък момент почувства, че стомахът му се е свил. Къде беше сестра му? Дали двамата с Хънт не се бяха предоверили като я върнаха на работа, мислейки си, че и тя това иска, не бяха я натоварили с прекалено голяма отговорност? Да не би пък — но той не смееше да се надява, — по собствено желание да е излязла и да е отишла някъде да хапне? В края на краищата, бе време за обяд.

Все още с телефон в ръката, без някаква конкретна цел, той набра номера на Джим, чу четири сигнала свободно, после се включи телефонният секретар.

— Стига, мамка му — извика на глас и без да остави съобщение, метна телефона на седалката до себе си.

Знаеше на кого иска да се обади сега. Но какво всъщност щеше да каже на Алиша, освен, че много му е харесала компанията й предната вечер и иска да я види отново? Фактически, искаше да я вижда през цялото време. Онова, което предната вечер тя бе нарекла бъбривката в нея, бе поразило Мики като невероятно затрогващо и отразяващо собствените му чувства. Сам се изненада колко одухотворена му се бе сторила. На него и бездруго не му трябваше нищо повече, за да я почувства по-привлекателна, но ето че то се яви — непредвиден и искрен поглед към душата под обвивката.

И тя също се оказа красива.

И все пак, той трябваше да почака. Тя скърбеше за Доминик Комо. Всъщност, като се замисли сега, Алиша най-вероятно също бе на погребението.

Направо чудесно, помисли си Мики. Ето го — изтупан отгоре до долу и няма къде да отиде. В бъдеще трябваше да положи усилие да му се дават повече и по-ясни задачи от Хънт, преди да напусне офиса за деня, който сега се изправяше дълъг и празен пред него.

Завъртя ключа, включи двигателя и потегли. Когато стигна до „Потреро“, трафикът бе задръстен и бавен по посока юг от лявата му страна, но от дясната, ако побързаше, щеше да намери пролука, затова настъпи по-здраво газта.

Мисълта му мина само за миг, преди да обърне обратно към града. Можеше да стане и другояче, тъй като и без това нямаше наум конкретна посока.

Толкова незначително, случайно решение. С толкова огромни последици.

Прозорците на сепаретата в „При Лу Гърка“ бяха високо разположени на западната стена, основата им бе може би на около метър и осемдесет от пода. Необичайният дизайн не бе плод на някакво изопачено или артистично архитектурно решение; от външната страна на сградата всичките шест прозореца бяха на нивото на асфалтовата алея, покрита с отломки и контейнери с отпадъци. Заведението бе разположено наполовина в земята. Посетителите, влизащи през двойната входна врата можеха да поемат или нагоре по стълбите към първия етаж — Гаранционен фонд „Акме“, Флорънс Уорд — нотариус, „Престо диспеч“ — служба за доставка на документи, — или надолу, по осемте, миришещи на амоняк, или по-скоро на урина, стъпала, да преминат през единичната люлееща се врата, тапицирана с червена кожа и да влязат в адската суматоха на Лу — „Отворено от шест до два седем дни в седмицата / Пълен бар / Специалитет на деня“.

Когато влезете, барът се пада вдясно. Ако е по обяд, барът е претъпкан, всички столове са заети, а зад тях стърчат няколко реда правостоящи. Ако идвате за пръв път, забелязвате високите прозорци, под тях шестте старомодни дървени сепарета за по четири човека, окачения акустичен покрит с плочки таван, слабата миризма на препържено олио, соев сос, а може би и на разлята бира. В ресторанта бяха наблъскани двайсет маси-четворки в средата и шест двойки покрай стените и всеки ден от седмицата се сервираха над двеста обяда, което бе още по-забележително, понеже, с изключение на късметлийските бисквитки от време на време, всеки ден менюто се състоеше от едно единствено блюдо — Специалитетът.

Жената на Лу Гърка — Чиу — беше китайка и в продължение на двайсет и пет или повече години тя почиташе техния брачен съюз с изобретяването на ново блюдо кажи-речи всеки Божи ден, при това — базирано на двете им националности. Днешният специалитет например, „Основната пържола на Лу“, беше едновременно типичен и уникален: хлебни джобове, пълнени с яркочервено свинско, печено на барбекю, арпаджик, чесън, соев сос, кисело мляко и парченца люта чушка. Много парченца.

Джул и Русо смучеха със сламки леден чай, седнали един срещу друг в едно от сепаретата.

Русо остави чашата си, преглътна и подуха с уста няколко пъти.

— Мамка му — каза тя. — И Лу казва на това „малко люто“? Ще ми се да разбера какво е много люто тогава. Това нещо е огън.

Джул отвори капака на малкото бурканче с чисто люто семе в олио.

— Ако искаш да се захванеш сериозно, сложи си от това. Тогава става люто.

— Ще пропусна. — Русо отпи отново и потри устни. — Наистина. Мамка му.

— Това вече го каза.

— Това е двоен „мамка му“ хлебен джоб.

Джул отхапа още една хапка, задъвка самодоволно и без предисловие премина на друга тема.

— И какво лошо има? Само ще поговорим с нея.

— Не сме сигурни, че това е нейният шал, Девин.

Джул сви рамене, отпи от чая и отново сви рамене.

— Ще я питаме. Ще й покажем прекрасната цветна снимка, която ти направи и ще попитаме прекрасната госпожица Торп, дали е виждала това нещо преди. Ако каже не, продължаваме да търсим, може да питаме други хора, дали не са виждали нея или някой друг да го носи. От друга страна, ако каже да, правим стъпка напред.

— Даже и в това не съм сигурна.

— Така ли? И защо, за Бога?

— Защото, дори и да е неин, не сме сигурни дали спермата е негова.

— Така е. Но след няколко дни ще знаем. В такъв случай?

— В такъв случай, ти май искаш да изградиш случая, вървейки от една съмнителна улика към друга. Наистина ли не го разбираш?

— Разбирам какво ми казваш, да. Първо намираме манивелата. Знаем, че на нея е косъмът на Комо, но не сме сигурни, дали тя е от неговата лимузина, макар че такава липсва там. Така ли е? Така е. По света има много манивели. Правдоподобно, но не струва като доказателство. Затова претърсваме лимузината и познай какво? Намираме шала. И разбира се, той може да не е на това момиче Торп, или пък мъжествената течност по него да не е на Комо, но…

— Господи, Дев, не можеш ли просто да кажеш „сперма“?

— Съмнявам се. Не казвам „сперма“, дори когато говоря с Кони.

— А как тогава… не, няма значение. Забрави, че питах. Продължавай.

— Та, казвам, че на теория съм съгласен с теб. Разполагаме с толкова много неща, които не знаем със сигурност. Може и да е, ама може и да не е. Манивелата, лимузината, шалът, дето може и да не е неин, спермата — виждаш ли, казвам го, — дето може да не е негова. Но нека да допуснем — само да допуснем, — че всички отделни детайли се обърнат в посоката, която следвам. Искам да кажа, окаже се, че манивелата е от неговата лимузина. Шалът е неин, спермата — негова. Тогава ще излезе, че тя определено ни е излъгала, което пък ни казва нещо ново, не е ли така? Сега, добави и това, че е имала ежедневен достъп до лимузината, че той я е уволнил в същия ден…

— Не знаем това със сигурност. Само може би, че е казал, че ще го направи.

— Значи ще я питаме и за това. Ако каже да, има мотив. И дори няма да говорим за понеделник вечер, на кое място е спала в колата си до плажа, само на няколко пресечки по-долу, откъдето Нанси Нешек е издъхнала. — Джул шумно изсърба последната глътка от ледения си чай и докато го гълташе, вдигна ръка. — Не твърдя, че имаме готовност за арест, Сара. Но, хайде. Дай малко да я попритиснем, да получим нови показания и да видим, дали ще каже същото, като предния път. Какво губим?

 

 

Когато службата свърши, Ал Картър се помота в ъгъла на фоайето на долния етаж на Военния Мемориал, докато Хънт събра в основата на стълбището Търнър, семейство Санчес и Лорейн Хес. Картър чу как Хънт разпита всеки от тях поотделно къде се е намирал в нощта на смъртта на Нешек. Той сякаш остана неприятно изненадан, когато научи, че всички те са били на среща заедно в понеделник вечер, когато Нешек е била убита. Но щом разбра, че и тя е била с тях, отново набра скорост. Значи, кога приключи срещата на „Обществото на възможностите“, попита Хънт. И къде е отишъл всеки от тях след това?

Последният въпрос така разгневи Търнър, че на останалите не им се наложи да отговарят. Май Хънт не разбираше, избухна Търнър, че разговаря с водачите на филантропското общество на Сан Франциско. Никой от сътрудниците на Лен Търнър не можело да е заподозрян в което и да е от тези убийства. Всъщност, Търнър лично бил наел Хънт, а тези хора били допринесли за наградата. Нима фактите не са тези?

Хънт бе принуден да признае, че е така.

После Търнър стана нападателен. Картър и друг път го бе чувал да го прави. Той напомни на Хънт, че всички тези директори си имаха планове къде да ходят и важни неща, които да вършат, и може би е по-добре Хънт да следва уликите, които е установил за времето, за което му бе платено, отколкото да ги тормози по този абсурден начин, благодаря за вниманието.

Хънт изчака всички директори да напуснат сградата, после седна на стъпалата и проведе кратък разговор по мобилния си телефон. След като приключи го затвори и пъхна в калъфчето, окачено на колана му и в този момент Картър застана пред него с кръстосани на гърдите ръце и облегнат на стената.

— Тоя Лен Търнър си е същинска природна стихия, нали?

Хънт стана и кимна с крива усмивка.

— Вие сте Ал Картър, нали?

— Да, сър. Онзи ден разговарях с един от вашите хора в „Сънсет“. Мики?

— Точно така, Мики.

— А дядо му е Джим Пар?

— Той е. Познавате ли Джим?

— Да. Той бе моят предшественик и ме научи на някои от основните шофьорски правила. Не всичко е газ, спирачки и завои, да ви кажа. Съществува и значителен политически елемент.

— Предполагам. Впрочем, Мики спомена, че може би ще се опита отново да се види с вас днес.

Широкото интелигентно лице на Ал Картър леко помръкна.

— Не ми се е обаждал да се уговорим.

— Не. Мисля, че имаше намерение просто да намине и се надяваше да ви срещне.

— А спомена ли за какво иска да разговаряме? Може двамата с вас да го изясним тук, каквото и да е то. Макар че, трябва да ви предупредя, че съм тотално ненаясно с ходовете на господин Комо в онази последна нощ. Оставих го близо до дома му, както вече казах на вашия Мики и на полицията, и върнах лимузината на училищния паркинг към шест и половина. После си се прибрах вкъщи. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Полицаите иззеха лимузината снощи. Имате ли някаква представа защо?

— Предполагам, че са искали да я претърсят по-основно.

— За какво?

— За каквото намерят. Нали знаете, че според тях, са намерили оръжието на престъплението?

Тук той леко изсумтя.

— Да. Лорейн Хес ми каза. Манивелата.

— Не непременно манивелата на лимузината, но определено една манивела.

— И сигурни ли са?

— В рамките на здравия разум, да. Освен ако няма някакъв начин косъмът на Доминик Комо да се озове на друга манивела, захвърлена в лагуната при Двореца.

— Да. — Усмивката на Картър не достигна до очите му. — Това би било впечатляващо далечно предположение. Значи, по презумпция, аз би трябвало да съм имал по-голям достъп до манивелата, от повечето останали. Това прави ли ме заподозрян?

— Не съм чул такова нещо от полицията. Не мисля, че вече имат заподозрян.

— А-а, забравих. Вече нямаме заподозрени. Само хора с мотив. Смяната на думите ми носи малко успокоение. — Картър проточи устни, после ги сви. Лицевите му мускули се раздвижиха по начин, който подсказваше, че се опитва да се усмихне, но този път устните му не можаха да изобразят това. — В такъв случай, позволете ми да ви попитам следното, господин Хънт. Измежду потенциалните заподозряни — хората, които са имали достъп до лимузината, манивелата и прочие, — има ли други чернокожи, лежали в миналото в затвора?

— Аз поне не се сещам за такива.

— Схващате ли защо това би представлявало притеснение за мен? И то повече от обичайното?

— Естествено. Не ме разбирайте погрешно, но има ли вероятност някой да стигне до извода, че сте имали определен мотив?

Очите на Картър се свиха почти до цепки, после той отново ги отвори широко и широкото му изразително лице бе завладяно от спокойствие.

— На тази работа съм от осем години. Бивш затворник съм. Всички демографски изследвания предсказват, че аз не бих могъл да имам постоянна работа, да не говорим за образование, но аз ги имам. И всичко, благодарение на Доминик — един щедър и властен мъж.

— Обаче това си е имало своята цена — подхвърли Хънт.

— Ако той искаше да пътува, няма значение къде, по кое време, колко ще трябва да го чакаш, каквото и да прави — или го возиш и приемаш всичко, или той си намира някой друг, който ще го прави. Това бе неофициално, разбираше се интуитивно. И беше абсолютно неподлежащо на обсъждане.

— Значи, на практика вие сте били на повикване през цялото време? И то — въпреки, че е имал и други шофьори?

Това предизвика безрадостна усмивка.

— Пак казвам, не искам никого да обидя. Доминик беше велик човек. Привилегия бе да работиш за него. Но от въдворените, по-младите, без криминални досиета, момичетата… нямаше много от тях, които наистина да го возят, освен до работните ни терени. Определено не го возеха на откритите мероприятия, на нощни срещи с партньори и избиратели и с други…

— Жени?

Както усмивката, така и жестът на Картър бяха двусмислени.

— Във всеки случай — каза той, — връзката му с другите шофьори бе като симбиоза. Доминик получаваше добра, представителна и евтина услуга, а после я връщаше с помощта на други хора от града. Искате билети за „Джайънтс“? За „Уориърс“? За „Найнърс“? Искате да ви анулират някоя глоба за паркиране? Или по-скоро, обвинение за притежаване на наркотици? Или пък снизхождението на надзорника ви?

— Но вие не сте били от тези. Нали не сте молили за нищо такова?

— Не. Аз съм доживотен. Само че сега, когато него вече го няма… — И той разпери ръце.

— Значи сега се притеснявате, че някой може да помисли това за мотив? Понеже сте искали да се махнете?

— Може би — крайно неразумно, — да съм споменал това пред няколко човека. И дори не съм сигурен, дали го искам. Какво друго бих могъл да правя? И сега какво ще правя? Но пък, дали понякога не съм се чувствал като в капан? Да. Би ли могъл Доминик да е подочул нещо такова и да ме е уволнил? Навярно. Той не понасяше нелоялността, дори и намек за такава. Може даже да ме е уволнил във вторник.

Хънт кимна.

— Виж, ако говорим за мотиви, този бих го нарекъл доста слаб. Дори ако някой може да го докаже.

— Съгласен съм. Обаче алибитата ми за двете нощи са много неубедителни. Живея сам и си бях сам вкъщи и двете нощи. Съчетанието на досието ми, расата, мотива, липсата на алиби и факта, че с изключение на убиеца, аз съм бил последният човек, който го е видял, полицията…

— Схващам накъде клоните.

— Ами, не, не съм сигурен, че схващате, понеже още не съм го казал.

Хънт почака.

— Исках да стоя, колкото се може по-настрани от всичко това. С награда или без награда, аз зная как обикновено подхожда към работата си полицията. И се боя — вижте, това вече ми се е случвало преди, — боя се, че те може да видят в мен пътя на най-малкото съпротивление. Това е единствената причина, поради която реших да разговарям с вас.

— Вие знаете нещо.

— Да. И го споменавам с огромно нежелание, заради всичко онова, което ви наговорих сега. Исках да ме разберете. Ако не хванат никой друг, има голяма вероятност да почукат на моята врата. — Той си пое дъх и го задържа, отново здраво стиснал устни. — В онази сутрин той уволни Алиша Торп.