Джон Лескроарт
Наградата (15)

15.

Само минути след като откри манивелата, Хънт позвъни на Девин Джул и Сара Русо, но те бяха навън по друг случай и не му се обадиха до обяд. Междувременно си записа най-важното от показанията на Сесил Ранд и му обеща да запази името му в анонимност, поне докато не се докажеше, че манивелата има нещо общо със смъртта на Доминик Комо.

След като Ранд си тръгна, Хънт отново се опита да се свърже с Нанси Нешек, но тя не се бе появявала в офиса си в „Убежището“ тази сутрин — и това очевидно не бе нещо необичайно, особено като се имат предвид задълженията й по набирането на средства, както и на жени в кризисни ситуации, — нито пък отговаряше на домашния си телефон.

После се обади на Тамара да види дали няма някакви нови следи. Реши, че не си струва дори времето на Мики да говори с още двама човека, представили се като членове на групата на Канард „Дворцови патици“, а самият той не бе склонен да звъни на Белинда (не беше оставила фамилия) — някаква психопатка, която, ако й осигуряли близък контакт с тялото на Комо, щяла да може да пресъздаде последните му часове и така навярно щяла да хвърли огромна светлина върху убийството му.

И понеже нямаше желание да напусне поста си, за да не дойде някой и да премахне евентуалната улика, докато никой не гледа, той облегна гръб на едно дърво и зачака.

И ето, най-накрая Джул и Русо застанаха заедно с Хънт до бетонния ръб на калната равнина, която някога беше лагуната. Облачната покривка почти напълно се бе изпарила и сега калта лъщеше, затруднявайки различаването на каквото и да било в нея.

— Дори и да го видя, което засега не успявам — говореше Джул, — откъде знаеш, че има нещо общо с каквото и да е?

— Не зная. Но то все пак е тук — отговори Хънт. — И понеже би могло да е улика към убийството, което разследваш, си помислих, че ще поискаш да извикаш онези изтъкнати експерти по оглед на местопрестъплението, за да ти го доставят.

— Ще ида да погледна — заяви Русо.

— Майтапиш ли се? — попита Джул. — Калта там е дълбока до колене, Сара. Пък и бездруго не можеш да го докосваш, докато не го видят първо криминолозите.

— Няма да го пипам. А не можем да викаме криминолозите, ако се окаже, че е някаква тръба, която си седи в лагуната от сто години. Вие, момчета, ми пазете обувките. — И тя седна на стената и почна да ги сваля.

— Добре — Джул седна до нея. — По дяволите. Аз ще го направя.

— Ау, Дев. Толкова си сладък като почнеш да се правиш на кавалер. — И тя му протегна ръка. — Но мен ме бива, наистина. В края на краищата, нали съм майка. Вече съм си имала работа с тонове лайна. А това тук е само кал. Ще си представям, че съм на спа процедура. Обаче ти, Уайът — добави тя, — ти най-добре ме насочи право към него, иначе ще арестувам жалкия ти задник по каквото си искаш обвинение, дори ако трябва да си го измисля.

Хънт се обърна към Джул.

— Малко е грубичка, не мислиш ли?

— Ще видиш какво е грубост, ако ме насочиш дори и на сантиметър встрани. — Докато казваше това, тя приключи с натъпкването на чорапите си в обувките. После нави крачолите на панталона си, прехвърли се и стъпи в калта, където затъна до глезените. — За протокола — отбеляза, — това не е топла спа кал. — Потръпна силно и каза: — Добре, Уайът показвай.

Хънт застана до знака „х“, който бе отбелязал Ранд с пурата си предната нощ. Имаше добра представа за местонахождението на манивелата и посочи едно дърво на отсрещния бряг, към което Русо трябваше да се насочи.

— Намира се на около три — три и половина метра от водата. Не можеш да я пропуснеш.

Тя се обърна назад към него.

— Гледай да е така, защото отсега ти казвам, че няма дълго да газя тая кал и да я търся.

Беше толкова хлъзгаво, че тя съсредоточено пристъпваше едвам-едвам. Когато стигна към средата, Хънт каза:

— Мислех си, че вече сте претършували това езеро.

— Така е. Изкарахме шест контейнера с лайна.

— Тогава как сте пропуснали това нещо?

— Не зная. Законът на Мърфи — изсумтя Джул. — Както и да е, нали сега сме тук, да видим дали ще си струва.

— Защо да не си струва?

— Защото водата измива всички следи. Само че не всички и не винаги. Ще видим.

Точно в този момент една чернобяла полицейска кола спря до тротоара над тях и издаде кратък звук със сирената си. Хънт и Джул се обърнаха и видяха двама униформени полицаи да излизат от колата и да се насочват към тях по тревата със сурово изражение и готовност за действие.

— Извинете, господа — каза първият, — имате ли нещо против да ми кажете…?

Джул обаче вече бе пристъпил пред Хънт с картата си в ръка. Представи се, спомена магическата дума „убийства“ и ченгетата се превърнаха в две мили момчета, които питаха могат ли с нещо да помогнат.

— Тя го намери — каза Хънт.

И действително, Русо бе застанала насред тинята и размахваше ръце.

Джул се обърна отново към ченгетата.

— Всъщност, момчета, можете да помогнете. Моля единият от вас да се обади на дежурния и да му каже да извика криминолози колкото се може по-бързо. Кажете му, че става въпрос за Комо едно осемдесет и седем.

 

 

Лорейн Хес, изпълняваща длъжността директор на младежкия проект „Сънсет“, стоеше и кършеше ръце на прага на кабинета си, застанала пред двамата полицейски инспектори.

— Казвате обаче, че все още не сте сигурни дали е от лимузината, така ли?

— Точно така.

Сара Русо проявяваше разбиране към очевидно разстроената жена. Тя кимна и заговори със своя внимателно модулиран, изискан, незаплашителен тон.

— Засега само сме пратили манивелата в полицейската лаборатория за анализ. И до този момент ни е известно единствено, че това е основният вид манивели, които са стандартни за много коли, включително и за „Линкълн таун“. Съществува малък шанс, ако се окаже, че това е оръжието на убийството, по него все още да има следи от косата или кръвта на господин Комо, или друго нещо, което да ни даде ДНК, но може и нищо да няма. Във всеки случай обаче предметът е силно замърсен и ще отнеме известно време, предполагам даже много време, за да разберем със сигурност с какво си имаме работа. — Тя изобрази професионалната си усмивка, която изглеждаше напълно искрена. — Междувременно инспектор Джул и аз поговорихме и решихме, че навярно ще си струва да проверим, дали лимузината на господин Комо си има манивела.

— Но защо? — попита Хес. — Мислех, че лимузината си е била вече тук по времето, когато той е бил убит. Така разбрахме.

Джул реши да се намеси:

— Това може и да е вярно, но…

— Вярно е, убедена съм, инспекторе.

— Добре, така да е, но ако се окаже, че всъщност манивелата липсва — равнодушно сви рамене Джул, — това поне ще ни подскаже възможността някой тук в „Сънсет“ да е въвлечен в убийството.

— Манивелата обаче може да е изчезнала от лимузината и все пак да не е оръжието на убийството.

— Да, разбира се — съгласи се Сара. — Но по същата логика, ако пък не липсва, ще се върнем в началната си позиция. Може да е коя да е манивела, от коя да е от стотиците коли в града. При всички случаи, идеята е, че с ваше позволение бихме искали да проверим.

Хес отметна от челото си един изпаднал кичур.

— Да, разбира се. Искам да кажа, това се разбира от самосебе си, но все пак не трябва ли да имате съдебна заповед или нещо подобно?

При този неочакван въпрос Джул стрелна с поглед Русо. Той се покашля.

— Една съдебна заповед би ни дала абсолютното право да вземем тази кола и щателно да я претърсим — каза той, — а съм сигурен, че можем да получим такава доста бързо. Помислихме си обаче, че бихме могли да си спестим малко време и усилия, докато издирваме убиеца на господин Комо, като просто се отбием и попитаме дали не може да огледаме багажника, това е всичко.

— Да — каза Хес. — Разбира се.

— Паркирана е отстрани, нали? — попита Русо. — Имате ли резервни ключове?

— Да и да, сигурна съм, че тук някъде има допълнителни ключове, може би в кабинета на Доминик. Ще ми дадете ли минутка?

Русо кимна.

— Колкото ви е необходимо.

Хес се обърна, влезе в кабинета си, отвори едно-две чекмеджета, въздъхна, затвори ги, върна се при инспекторите, пресече фоайето и влезе в офиса на Комо.

— Малко е нервна, не мислиш ли? — прошепна Джул.

— Не й се иска да си мисли, че може да е някои от нейните хора.

— А би трябвало да се радва, че има шанса да докаже, че не е никой от тях. Искам да кажа, че ако манивелата е там…

— Зная какво имаш предвид. Но колкото повече си мисля за това, какво всъщност ще докажем? Ако е там, това нищо не значи. Ако не е там, пак нищо не значи.

— Ще означава, че някой я е взел.

— Голяма работа. Кога? Преди шест месеца? Вчера? А дори и нашата манивела от лагуната да е нещото, което го е убило, откъде да знаем, че в крайна сметка тя принадлежи точно на тази лимузина?

— Няма откъде. Затова нашата професия е толкова забавна. Но все пак обръча ще се постесни. Пък и ти се съгласи да дойдем тук, забрави ли?

— Просто не зная какво ще правим, ако открием, че я няма.

— Ако е така, все до нещо ще ни отведе. Стой и гледай.

— Страхотно — каза тя. — На това ще се уповавам.

В този момент Лорейн Хес се показа от кабинета на Доминик Комо с комплект ключове в ръка. На лицето й бе изобразена усмивка — обнадеждена и уплашена едновременно.

 

 

След пълния провал с Деймиън Джоунс Мики се обади на Тамара. Тя се закле, че е ходила до Юниън Скуеър и си е купила хот-дог с пържени картофи и лимонада за обяд и му продиктува имената на тримата, които се бяха обадили по телефона.

Обаче щом чу за хората с патиците и Белинда, психопатката, Мики реши, че няма начин да говори с тях. Да се среща със смахнати, които поне си бяха намислили по някоя история — като Деймиън и дамата с дирижабъла, — бе едно нещо, но да си губи времето с доказани откачалки като Белинда, например, с нищо не би помогнало на полицията, нито на клуба „Хънт“. Съществуваше нещо като автоматично отхвърляне на някои хора от здравия разум и щеше да обсъди това с Уайът следващия път, когато го видеше. Засега каза на Тамара да му се обади, ако звънне тайнствената дама, която не се бе представила или пък още някой полу- или напълно доказано луд, който иска да му разпердушинят доказателствата. Същевременно се канеше да опита да се свърже с друг източник на вътрешна информация за Доминик Комо.

— Кажи й здрасти от мен.

По дяволите. Как се бе досетила?

 

 

Алиша обаче не вдигна, когато той позвъни на мобилния й телефон, затова остави съобщение и пробва да се обади на брат й, но отново безуспешно. Очертаваше се да е един от онези дни. Затова подкара обратно по „Линкълн“ покрай парка „Голдън гейт“, мъчейки се да оформи някакъв план за следващите няколко часа.

Стигна до „Панхендъл“ в източния край на парка, намери си място да паркира и се върна пеша до игрището за боча, успешно прикрито зад кипарисите. Късметът му навярно бе почнал да се възвръща, защото, както се бе надявал, там откри, в компанията на трима други старци, собствения си дядо, който тъкмо се готвеше за удар. Мики изчака, докато той хвърли — дяволски добър удар, който го позиционира насред всички останали топки и само на няколко сантиметра от целта. Изглежда това бе последното хвърляне, тъй като последваха ентусиазирани аплодисменти откъм тима на Пар и добронамерено изръмжани ругатни от останалите, докато всички се насочиха към корта да си събират топките.

Когато тръгнаха обратно, Джим видя Мики и вдигна ръка.

— Видя ли този удар? — попита той. — Днес съм абсолютна пушка. — Водим с осем на три в тази игра. Нали познаваш тези негодници? — Мики кимна наляво-надясно. Джим попита: — Всичко наред ли е? Тамара?

— Да, тя е добре. Харесва й да е пак на работа, това мога да ти кажа. Иначе, всичко е наред, само дето никой не си е вкъщи, което ми пречи да се свързвам с хората. И понеже ми се отвори свободно време, реших да ида да купя нещо за вечеря, но на минаване оттук, реших да се отбия и да те питам дали искаш нещо по-специално.

Джим сви рамене.

— Щом ти ще го готвиш, значи ще е добро, така че всъщност няма значение.

— Дори да е козешко?

Пак вдигане на рамене.

— Никога не съм ял. Може ли човек просто да излезе и да си купи козешко?

— Разбира се. Продават го в „Би райт“. Те могат всичко да ти доставят. Наистина ли ще ядеш коза, ако ти я сготвя?

— Всичко бих ял, Мик. Познаваш ме. Обаче можеш да се посъветваш с Там. Възможно е тя да има някакви предразсъдъци по отношение на козите.

— Мисля си да поканя още някого.

— Както искаш — съгласи се Джим. — Аз съм лесен.

Един от играчите го повика, Джим му кресна да стои спокойно и отново се обърна към внука си.

— Е, как върви разследването?

— Прилично, струва ми се. Според Там, Уайът май е намерил оръжието на убийството. Аз междувременно елиминирам подвеждащите сведения, като се забавлявам от срещи със съвършено нова порода хора, с които иначе никога не бих се срещнал.

— Какво?

— Отявлени ненормалници.

— Не, не каква е новата порода хора, а какво е оръжието на убийството?

— Изглежда, че е манивела.

Физиономията на Джим Пар се стегна.

— Копеле! Приближавате ли се до убиеца?

— Доколкото ми е известно, не. Надяваме се по манивелата да има отпечатъци от пръсти или нещо друго, но това е далечно предположение. Така че, навярно не се приближаваме.

— Мамка му. Май трябва просто да отида там.

— Къде?

— В „Сънсет“.

— И какво да правиш там?

— Не зная. Да поговоря с някои хора. Да видя дали те ще говорят с мен. Да разбера какво всъщност се е случило.

— Имам по-добра идея, Джим. Не прави това.

— Защо не?

— Защото е адски тъпа идея, затова.

— Е, не ми е лесно да повярвам, че никой нищо не знае по случая. Искам да кажа, Доминик живее по график, после се прибира вкъщи и се среща с някой, който го убива? Все някой трябва да е видял или чул нещо, не мислиш ли?

— Да, мисля. Но няма данни да разполагаме със следа, която да ни отвежда нанякъде.

— Казвам само, че аз навярно бих могъл да намеря такава.

— Да, бе. И откъде накъде? Понеже си опитен детектив?

— Виж, умнико, аз съм точно толкова опитен, колкото и всеки друг. Ако чуя нещо важно, дяволски сигурен съм, че ще го разпозная. Познавам онези хора там.

— Обаче не сме сигурни, че е някой от тях.

— Е, това само показва какво знаете вие.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще ви извади очите, ама вие не го виждате.

— Кое?

— Простата и ясна истина, че „Сънсет“ бе целият живот на Доминик. Той живееше с него и дишаше с него — сутрин, обед, вечер, през уикенда, по празници. Целият. Му. Живот. Разбираш ли? Ако някой го е убил, и ако не е било на напълно случаен принцип, трябва да е имало нещо общо със „Сънсет“. Точка. Може да е било само малко. Но нещо. Което означава, че навярно си е още там, само ако знаете какво да търсите.

Тази кратка реч, понеже в нея почти нямаше какво да се отрече, порази Мики. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх през носа с плътно стиснати устни.

— Може и да си прав за това — каза накрая, — но все пак е тъпа идея ти да ходиш там.

— О. Добре тогава. Няма да ходя.

— Джим.

— Не. Ти ме убеди. Обещавам да не ходя там.

— Обещанието си е обещание и ти го знаеш.

— Абсолютно. Честна скаутска. Чуй сега, налага се да се върна и да сритам няколко задника в тази игра, а ти трябва да ходиш да купиш малко козешко. Ще се видим довечера, става ли?

— Става.