Джон Лескроарт
Наградата (14)

14.

Хамалската фирма на коалиция „Мишън“ заемаше два големи склада и офис, който приличаше на барака в сравнение с индустриалното предградие на няколко пресечки от Булевард Цезар Шавез между магистрала 101 и 280.

Мики нямаше представа за това и отиде в централния офис на коалицията на улица „Долорес“. Пристигна там към 9:30 и разпита наоколо и на рецепцията за Деймиън Джоунс. Административната бюрокрация тук не беше най-организираната система, с която се бе сблъсквал и на Мики му отне почти половин час да узнае къде би могъл да се намира Деймиън и то, едва след като случайно се бе натъкнал на изпълнителния директор на програмата Джейми Санчес и неговата съпруга Лола.

След като се представи за сътрудник на клуба „Хънт“, Мики обясни, че господин Джоунс се е обадил предишния ден на горещия телефон за наградата в офиса им, тъй като изглежда разполага с някаква информация, свързана с убийството на Доминик Комо. Това като че ли изненада и дори донякъде подразни двамата Санчес. Те не можели да си представят какво би могъл да знае той и защо не го е споделил първо с тях. Въпреки това обаче, господин Санчес насочи Мики към мястото на хамалската фирма, където той пристигна в 10:20, само за да разбере, че господин Джоунс е излязъл с една от колите по работа на 42-ро авеню, почти до плажа, на почти половин час път с кола от складовете на фирмата.

Преди отново да се отправи на път, вече поизнервен, Мики реши да си почине и се обади на сестра си в офиса. Разказа й как е протекла неговата сутрин до момента и че не е довела до абсолютно нищо, даже не и до елиминирането на някое лъжливо свидетелство.

— И сега тръгвам за Четириисет и второ Авеню! Четирийсет и второ Авеню! Това е на около пет пресечки от края на континента, схващаш ли? Както е тръгнало, няма да успея дори да зърна тоя приятел Джоунс до обяд и то при положение, че той не реши да обядва някъде другаде. И всичко това — за какво? За да се срещна с още някоя Дама с дирижабъл, само че този път господин. Много тъпо. Няма ли някой друг, когото да проверя? Онова момиче обади ли се отново? Деймиън Джоунс мога да го потърся като се върне вечерта у дома си, ако изобщо го направи. И ако изобщо се казва Джоунс, в което сега, като се замисля, почвам да се съмнявам. Е?

— Какво „е“, Мик? Зададе ли ми някакъв въпрос?

— Обзалагам се, че ти зададох поне сто.

— Опитай пак. Само един.

— Добре. Получили ли сме някакви нови обаждания?

— Да.

— Страхотно. Кой? Онова момиче, дето щяло пак да звънне ли?

— Не тя. Все още не. Но всъщност получихме три други. Лошата новина е, че всичките ми прозвучаха така, че май Уайът ще ти ги възложи на теб. Ако искаш да се обзаложим.

— По-близо ли са от Деймиън Джоунс? Искам да кажа във физически смисъл? Може да се срещна с някого от тях на път за него. Или с всички тях.

— Според мен, е по-добре да изчакаш Уайът да реши, не е ли така?

Спокойният разсъдлив тон на сестра му най-после подейства. Мики въздъхна дълбоко в слушалката и каза:

— Навярно. — Отново въздъхна. — И като стана дума, чувала ли си се с него?

— Всъщност да. Сещаш ли се за оня човек, с когото трябваше да се срещне тази сутрин? Той смята, че може би е намерил оръжието на убийството.

— Да бе! — Новината за успех на който и да е фронт изпълни Мики с въодушевление. — И какво е то?

— Манивела, която са намерили в лагуната. Уайът се обадил на Девин и те вече трябва да са пристигнали на мястото.

— Страхотно — каза Мики. — Мислиш ли, че тази работа с наградата действително ще проработи, сестричке? Няма ли да е готино?

— Много готино, Мики, много готино. Но потрай да видим какво ще стане. Дали манивелата… искам да кажа, дали ще потвърдят. И накъде изобщо ще ни насочи. Но поне е нещо. Една реална улика. Може би.

— Добре — каза Мики.

— Какво добре?

— Добре, отново съм мотивиран. Ще продължим по стария начин. Междувременно, ти какво ще обядваш?

Тя се поколеба.

— Ами, всъщност не съм мислила. Закусих доста обилно сутринта, да ти кажа.

— Спомням си. Но има една нова теория, според която човек може да яде два или дори три пъти на ден, без това да го убие. Фактически би трябвало даже да ти се отрази добре.

— Не се безпокой. Ще хапна нещо — отговори тя.

— Гледай да го направиш. Щом се върна ще те подложа на разпит да видя какво е станало.

 

 

Деймиън Джоунс, най-накрая.

Мики остана с впечатлението, че шефът на Деймиън не беше склонен да му даде почивка за това интервю, но Мики му каза полуистината, че господин Санчес лично го е насочил къде да намери Джоунс, намеквайки, че самият голям шеф е искал интервюто да се проведе.

Сега Мики и Деймиън се намираха през няколко къщи от мястото, където той работеше и седяха на бетонните стълби пред една от тях. Тук сивата облачна покривка бе плътна, но достатъчно висока, така че не бе съвсем мъгливо. Въпреки това, на всеки няколко минути спокойствието на ранния следобяд бе нарушавано от дълбокия бас на сирената за мъгла.

Господин Джоунс бе съобщил, че притежава информация, която може би имаше някаква връзка с разследването, затова на Мики му се наложи да събере цялото си търпение, понеже бързо стана ясно, че Деймиън се намира под влиянието на някакво контролирано вещество. Докато му задаваше първите няколко въпроса, целящи да установи контакт с младия работник, бе съмнително дори дали Деймиън изобщо си спомня за какво се бе обаждал в клуба „Хънт“ предишната нощ.

Затова Мики внимателно му подсказа:

— Споменахте нещо, че фондацията трябвало да ви плаща за стаята и храната, но вместо това сами сте си плащали и, че не е честно.

— Тъй. Тъй.

— И, че господин Комо не правел така. В младежкия проект „Сънсет“.

— Добре.

— Добре. И това имало някаква връзка с неговото убийство.

Деймиън седеше на стъпалото, подпрял лакти на коленете си, втренчен право пред себе си и по всичко личеше, че не знае какво да каже. След минута се позасмя тихо, наведе глава и я поклати.

— Снощи имах чувството, че съм го подредил както трябва, ама не беше точно тъй, както сега казвате.

Мики кимна с разбиране. Подозираше обаче, че ако това е всичко, което щеше да получи след четирите часа издирване на този льольо, щеше да бъде силно изкушен да го убие. Но се овладя и успя да прозвучи топло.

— Няма нищо — каза накрая.

— Което обаче не значи, че не е вярно.

Мики вече нямаше представа на какви предпоставки се основава умозаключението на Деймиън и всъщност беше сигурен, че и той самият не би могъл да каже. Но каза само:

— Не, разбира се, че не.

— Искам да кажа, това е рекет, нали знаете?

— Кое?

— Цялата тая работа с рехабилитацията, нали се сещате?

— Рекет?

— А-хам.

— И как така?

— Ами — Деймиън се огледа, сякаш отново да се увери, че никой не го чува. Сирената прозвуча и той продължи: — Нали знаете, дето вземат пари от фондациите? Големи пари.

Внезапно Мики почувства как се смразява. Без да иска той ясно и в подробности си спомни разговора си с Алиша онзи ден за финансирането на младежкия проект „Сънсет“ от града и от други фондации и най-вече разкритието й, че здравната каса е най-големият дарител от градския бюджет. И ето, че сега господин Джоунс, който не се отличаваше с гениален ум, говореше за същото нещо. Това разбира се не означаваше нищо друго, освен простичкия факт, че господин Джоунс, колкото и да е бил отнесен предишната нощ, някак бе успял да вкара в разследването на убийството на Доминик Комо темата за финансирането.

Сега вече изглеждаше, че Джоунс е попаднал на следа. А работата на Мики бе да го придържа към нея.

— Така — каза той. — Значи коалиция „Мишън“ взема пари от града. И какво от това?

— Ами такова, че се предполага, че те трябва да използват тез’ пари за програмата. Ама нищо таквоз не ста’а.

— А къде всъщност отиват парите, Деймиън?

— Ми и аз т’ва искам да знам де. — Той изхъмка разочаровано. — Цялата работа става така, че те ме ’земат и вместо да съм у затвора ме турят у програмата, схващаш ли?

— Схващам.

— Добре, работата е там, че те нямат програма за програмата. Разбираш ли к’во ти говоря?

„Търпение, млади Джадай“, помисли си Мики, но на глас каза:

— Не съвсем. Надявам се да ми обясниш.

— Добре, слушай. Тук сме за рехабилитацията, знаеш. Иначе отиваме в затвора, нали тъй? А така. Значи идваме тука, никой не ни включва в групи за терапия, няма вземане на кръв и урина, карат ни само да кажем „не, няма да правим глупости“ и да подпишем някакъв формуляр и сме готови. Само че ни карат и да работим.

Деймиън Джоунс се разстрои и изразителното му лице силно се смръщи.

— Хей! Виж ме. К’во си мислиш, че правя цял ден? Само мъкна товари. А компанията, демек коалицията, цените й са като на „Бекинс“ — оная, хамалската фирма. И уж ни плащат честно, ама ний хич никога не виждаме ник’ви кинти. ’Начи к’во ти говоря? Че тез’ кинти отиват за наем и храна, тез’ — мойте кинти. А не кинтите на фондацията. Ама тогаз — къде отиват кинтите на фондацията? Ей т’ва искам да знам. И ’начи извода е: наемат ме тук за една година, сам си плащам всичките сметки и ако междувременно не им играя по свирката, изхвърчам от програмата и се връщам в затвора. Ако искаш да знаеш истината, намерили са си цял куп роби да им бачкат тука — тъй си е то — и аз съм един от тях. А т’ва не е честно.

— Не, не е — съгласи се Мики. — И се радвам, че се реши да споделиш всичко това с мен. Обаче снощи ти се обади най-вече с оглед на наградата, а се боя, че ако това няма нищо общо с убийството на Доминик Комо… е, сещаш се какво ти казвам, нали?

В продължение на една дълга минута Мики си мислеше, че слава Богу, Деймиън вече не е контактен. Той пак се взираше безсмислено в далечината, подпрян с лакти на коленете си. При което ритмично поклащаше глава в такт, сякаш слушаше някакъв свой вътрешен саундтрак. Когато най-накрая проговори, Мики едва го чу.

— Чували ли сте за онези хора от Батальона?

Вниманието на Мики отново бе напълно привлечено, заради едно от сведенията на Алиша: „По-скоро градски омиротворители“.

— Какво за тях?

— Ами, те са едни братлета — добре ги знам, — хубаво им плащат, пък ник’ва работа не вършат, тъй че се чудя — как тъй става и как и аз да се уредя?

— Как така никаква работа не вършат?

Деймиън превъртя очи и обясни очевидното:

— Искам да кажа, че не вършат работа като моята. Да мъкнат товари, да чистят, метат, кухненска работа и разни такива.

— Какво правят тогава?

— Каквото им нареди Доминик Комо.

— А-а. — Всъщност обяснението не осветли нищо за Мики, но поне Комо бе включен в разговора. Сега всичко се свеждаше до това да не се отклоняват от него. — И какво по-точно се опитваш да кажеш?

— Ами, първо, че искам и аз да взема нещичко от това.

— Може да не е толкова лесно, Деймиън, предвид, че Комо понастоящем е мъртъв.

— Да бе, зная. Ама си мислех, че ако… — На това място очите му се оживиха, стойката му се изправи, той щракна с пръсти. — Ето! Ето! Сега, като говорим за наградата и се сетих какво ми беше на ума снощи.

— Давай.

— Добре, виж, ако аз съм в Батальона, най-многото, дето трябва да правя, е да измия някоя кола, да раздам някакви брошури, да вдигам някакви телефони — все такива глупости, фактически нищо, схващаш ли?

— Дотука да.

— Обаче, представи си, че нещо сгафя, например, да не спазя условията на рехабилитацията, не кой знае колко — някой джойнт или бира нещо. Но трябва да знаеш, че при тях не е като при нас — там си правят яки тестове. Така или иначе, натъквам се точно на Комо и той ми казва, че е свършено с Батальона и се връщам обратно да бачкам като мене тука. Или дори по-зле, времето ми тук е свършило и той ще ме върне в затвора, ще ме изрита от програмата. Вече схващаш ли к’во ти казвам?

— Боя се, че не напълно.

— Хей, ако той ме изрита, с мен е свършено. Не мога да допусна това да се случи. Трябва да го спра на всяка цена, разбираш ли?

— И затова го убиваш?

Деймиън Джоунс вдигна ликуващо ръце и отправи към Мики най-ведрата си усмивка.

— Най-сетне схвана. Ето — за това ти говорех. И не спря да кима, сякаш да се увери, че логическите връзки в аргументацията му, ако имаше такива, си стояха здраво свързани. — За това ти говорех! — В този момент погледна право към Мики. — Ей там трябва да търсите — сред хората от Батальона. Някой от тях е — Алелуя! — и после знаете къде да ме намерите.

Мики се почувства внезапно и напълно изчерпан. И тогава съвършено ясно осъзна, че въпреки ентусиазираната си реч, Деймиън бе друг вариант на Дамата с дирижабъла. Може и да не беше смахнат, но със сигурност от него нямаше абсолютно никаква полза.

Изтощен от безуспешните опити да разбере прозренията на Деймиън, Мики се наведе към младежа.

— И доколкото разбирам, Деймиън, ти твърдиш, че господин Комо е убит от някой от хората на Батальона?

— Твърдя само, че ако се огледате сред тях, няма да съжалявате.

— И ако го направим, защо после ще искаме да се свържем с теб?

Деймиън изпъна гръб и си придаде вид на възмутен.

— За ’кво си приказваме през цялото т’ва време ли? Първо, за да взема неговото място в Батальона — това на убиеца, — и второ, за да ми дадете наградата.