Джон Лескроарт
Наградата (13)

13.

Тамара отвори очи, преди часовникът да звънне. Навън бе още тъмно и за момент тя не бе в състояние да разбере къде се намира, макар да спеше в същото сгъваемо легло, което използваше от шест месеца насам. Обърна се към електронния часовник на перваза на прозореца и видя, че е 4:42.

В 5:01, вече напълно разсънена, тя отметна завивките и стана. Спеше с някогашната карирана вълнена пижама на Мики, която й висеше отвсякъде, въпреки, че бе пристегнала докрай вървите на долнището. Бързо си оправи леглото, вдигна го и внимателно го сгъна в стената, за да не събуди никого.

Набързо се отби до банята, после погледна натам, където спеше Мики и изпита прилив на облекчение и любов, когато видя дългунестата му фигура, просната върху леглото. Тихо притвори вратата, отиде в кухнята, светна единствената лампа и настрои кафе-машината за осем кафета. Докато кафето гъргореше и избликваше, тя претърси хладилника и измъкна чиния с останките от агнешкото, малко царевична каша, масло и яйца.

Пет минути по-късно си наля първата чаша кафе, добави много сметана и — какво толкова, по дяволите, — три лъжички захар, после сипа трите бъркани яйца в чиния и ги поля обилно с кетчуп.

Първата хапка бе толкова вкусна, че на очите й избиха сълзи.

 

 

Офисът на клуба „Хънт“ се намираше над един китайски магазин за подаръци на Грант Авеню. Входът бе зад ъгъла на „Сакраменто“ и в 8:10 Мики и Тамара, дошли двайсет минути по-рано, понеже се надяваха някой да се обади по телефона, тъкмо приближаваха вратата, когато едва не се сблъскаха с две жени, идващи от другата страна и също насочени към този вход. Веднага ги познаха — това бяха Джина Роейк и една по-млада адвокатка от нейната кантора, Ейми Ву. Последваха възклицания и прегръдки.

— Чухме, че си се завърнала при Уайът!

— Толкова се зарадвахме!

— Ужасно ни липсваше.

— И вие ми липсвахте много.

Мики, дръпнал се на една страна, многозначително заяви:

— На мен също — при което Ву се приближи, прегърна го свойски и го целуна по страната. — И на нас щеше да ни липсваш, Мики — каза тя, — но ти така и не си тръгна.

 

 

Хънт също се появи рано, но всички останали вече се бяха качили, отворили офиса, пуснали кафе машината и дръпнали щорите. И тримата служители с болезнена острота съзнаваха, че числото седем мига на телефона на Тамара, но изчакаха Роейк и Ву да си тръгнат и едва тогава се струпаха до бюрото, а Тамара натисна бутона за прослушване.

— Здравейте, клуб „Хънт“. Аз съм Сесил Ранд, триста осемдесет и едно, двайсет и две, осемдесет и четири. Мисля, че видях нещо, което може и да е свързано с убийството на Доминик Комо. Не съм сигурен дали е важно, а не ми се ще полицията да си помисли, че им губя времето, така че ако искате вие ми се обадете. Благодаря. — И той си повтори номера, после затвори.

— Ало. — Предпазлив женски глас. — Има ли някой…? Ало? Казвам се… е, няма значение. По-добре да се обадя, когато сте там.

— О, супер — възкликна Мики. — Само да не умреш междувременно.

Последва гласът на друга жена, без поздрав, направо:

— Казвам се Нанси Нешек. Аз съм изпълнителен директор на Убежището за жени. Името ми може би ви е познато, понеже моята организация също се включи в наградата с двайсет и пет хиляди долара, така че не се обаждам, за да претендирам за нея, но имам един въпрос и ако може някой от вас да ми се обади у дома или в офиса по което и да е време утре. Струва ми се важно. — После тя издиктува и двата си номера, каза благодаря и довиждане и затвори.

— Здравейте. Аз съм Деймиън Джоунс от коалиция „Мишън“ и м-м… е, тук стават няк’кви неща, дето не са правилни. Искам да кажа, те викат, че ние ’зимаме ’сичките тези кинти от фондацията уж да се плати стаята, персонала, храната и други такива, а после ни ги удържат от заплатите. Не знам как се е оправял Комо в „Сънсет“, но ако може да ме преместят там, искам да кандидатствам.

Следващият:

— Казвам се Ерик Канард от коалиция „Дворцови патици на Сан Франциско“ и искам само да ви уведомя, че в следващите ден-два смятам лично да отида при медиите и да разоблича това измислено убийство, за което накарахте всички да говорят, както и още по наглия ви опит да отклоните вниманието от патиците, изместени от лагуната, която понастоящем, както сигурно сте чули, е почти напълно празна. Не зная кой дава всички тези пари за така наречената награда, но съм убеден, че мога да докажа, че няма нито мъртвец, нито пари, които действително да се дадат за награда. И то при положение, че клуб „Хънт“ изобщо е истинското ви име.

След като и той затвори, устните на Хънт потрепнаха.

— Е, Мик, този поне е за теб.

Предпоследното съобщение бе от реален клиент, един от младшите съдружници на Роейк. Той се обаждаше, за да насрочат някакви свидетелски показания през първите два дни на следващата седмица. Дали Уайът би му се обадил, за да потвърди, че е на разположение?

Накрая отново се обаждаше предпазливата жена, но вбесяващо повтаряше почти дума по дума първото си съобщение — щяла да се обади по-късно, когато са там.

— Остави съобщение! — направо се провикна към телефона Мики. — Остави си проклетото съобщение. Какво ти става? — Той погледна към сестра си. — Какво й става? Да не би да се страхува, че някой ще изскочи от телефона и ще я ухапе?

Но Тамара само сви рамене и се обърна към шефа си.

— Как искаш да си ги поделим? — попита тя.

 

 

Хънт реши, че обаждания номер едно и три — Нанси Нешек и Сесил Ранд — си струваха собственото му време и енергия, а Мики щеше да вземе останалите, като го остави сам да прецени за Ерик Канард, който очевидно само блъфираше и търсеше публичност, но от друга страна сигурно бе прекарал доста време във и около лагуната, така че може и да бе видял нещо.

От своя страна Хънт най-напред се обади на домашния телефон на Нанси Нешек и остави съобщение. После, пак преди 9:00, звънна в Убежището за жени, но явно централният им офис още не бе започнал работа. Остави съобщение и там и се обади на Сесил Ранд. Той вдигна при първото позвъняване и каза, че ще се срещне с Хънт пред закусвалнята на Джони Рокетс на улица „Честнът“ в квартал „Марина“. Ранд съобщи, че е стар, чернокож и с доста западнал вид.

— Ще си кажете, че съм скитник, но не съм.

Щял да носи почти ново яке „Рейдърс“. Хънт му каза, че ще е в „Купъра“ си, ако Ранд чака отвън.

Стигна на мястото след около петнайсет минути и видя мъж, който отговаряше на описанието, да стои прав пред вратата на „Джони Рокетс“. Тъкмо сваляше стъклото да го поздрави и да попита, дали не е Сесил Ранд, когато мъжът го посочи и каза:

— Хънт? — след което получи утвърдително кимване в отговор. После мъжът пресече неправилно, при което спря движението в другата лента, заобиколи колата отпред, отвори пасажерската врата и се настани на мястото до шофьора.

— Готина кола — заяви той, докато си закопчаваше колана. — Винаги съм искал да се повозя в някоя такава. По-голяма е, отколкото изглежда, нали?

— Да, обожавам я — отговори Хънт. — Няма да повярваш, но е същинска ракета. Страхотна работа върши. — Той погледна към спътника си. Изглеждаше точно така, както се бе описал. — Е, къде отиваме?

— Завий надясно. Към лагуната.

Хънт отново му хвърли бърз поглед. Дрехите му бяха вехти, но чисти. Човекът извикваше неподправено доверие, което накара Хънт да се почувства доволен, че го причисли към достоверните свидетели. Обещаващо прозвуча и предложението му да отидат до лагуната. В крайна сметка, ако не място на самото престъпление, то това бе достатъчно значимо място.

Тъкмо завиха зад ъгъла, и Ранд заяви, че едва ли е щял да се обади, ако не ставало въпрос за Доминик.

— Макар че, ако взема и да получа част от наградата, това също няма да навреди. Но и така да е, ако не беше заради Доминик, не зная, дали бих си предложил услугите. Обаче, който и да го е убил, трябва да бъде хванат.

— Познавахте ли господин Комо?

— А-ха. Човекът ми спаси живота.

Фразата направи впечатление на Хънт. Доста често я бе чувал през последните дни.

— И как стана? — попита той.

— Прекарах известен период на израстване. В „Коркоран“. Това е затвор, ако не знаете.

— Чувал съм за него.

— Ще се изненадате колко хора не са го чували. Е, като излезеш от затвора, не е лесно да си намериш работа, сигурно и това сте го чували. — Небръснатото му лице се набръчка. Изглежда реши, че е казал нещо духовито. — Тъй че, пристигам тук, в града искам да кажа, няма къде да отида, и пребивавам около две седмици, вися на опашка пред кухнята „Дивисадеро“, почти всичките пари, дето ми ги дадоха от затвора, са свършили и си мисля: „Мамка му, сега какво?“. Изведнъж се появява тази лимузина, спира до мен и тоя пич — после се оказва, че бил Доминик, ама тогава т’ва не го зная, — облечен като банкер, даже по-готино, излиза, усмихва се, говори с хората, сякаш е един от братлетата, и така нататък.

Идва ми реда да вляза, и ето ти го и него тука, свалил си сакото и представи си ми сервира храната в подноса, а аз си викам, че тоя е някакъв странен тип и не знам защо, но спирам пред него, а сам Господ ми нашепва да го питам, дали не знае къде бивш затворник като мен може да си намери работа. А оня стои една минута, взира се в мене и накрая ми вика да не си тръгвам, преди да му се обадя отново.

Затова аз не свалям очи от него, виждам как накрая си облича сакото, става и наистина идва при мен. Пита ме какво бих искал да работя и кога мога да започна. А аз му отговарям — каквото и да е, на мига. И виждам, че т’ва му хареса, ’щото той ми вика да изляза с него, после ме вози в лимузината си до оная къща на улица „Фел“, дето й правиха ремонт, и докато се усетя, ето че се уча да правя суха зидария. В което станах доста добър впрочем.

— Обзалагам се, че е така.

Ранд кимна доволно.

— Ето как стана. Поработих стабилно с неговите момчета по рехабилитацията след затвора, докато не се научих как се прави всичко и после Доминик ме нае за постоянно в истинското строителство. Спаси ми живота. Тук, спри тук.

Бяха изминали целия път до северния край на лагуната, близо до мястото, където Мики беше намерил тялото на Комо. До този момент водата вече бе спаднала до размерите на малко по-голяма локва върху калното дъно на езерото.

— Виж, преди да продължим, има нещо, с което май трябваше да почна. — Ранд бързо хвана ръката на Хънт, за да го спре да не слиза от колата. — Държа името ми да не става известно на полицията. Ако се окаже важно — така да е. Но не искам никой да казва на полицията кой ви е довел тук и как така точно аз съм го видял, а не някои друг. Става ли?

Хънт не обичаше да обещава неща, за които не бе сигурен, че може да изпълни, но също така, не желаеше да затвори устата на Ранд. Затова кимна многозначително и го остави да продължи.

— ’Щото нали знаеш — продължи Ранд, — попаднат ли на някой като мене и веднага почват да се питат: как така е знаел къде да търси? Трябва да е участвал. Схващаш ли какво искам да кажа?

— Напълно.

Рязко кимване.

— Поне докато не дадат наградата и всичко се свърши.

— Разбрах.

— Добре тогава. — Двамата отвориха вратите си едновременно.

Веднага, щом излезе, Хънт долови мириса на гнилоч и газове. Забеляза също, че по цялото протежение на отсрещния бряг пропадащият склон бе ограден, без съмнение като част от подготовката за подобренията и новата бетонна стена.

Сесил Ранд заобиколи и го поведе към противоположната страна на улицата, после надолу през тревната площ към старата поддържаща стена. Бяха доста встрани от надвисналите над водата дървета, където бе намерен трупът на Комо, но Ранд или не знаеше, или не му пукаше за това. Всъщност той спря на около петдесет метра от мястото, откъм улицата.

— Добре, виж — каза той и се загледа към калта. Този ден небето бе отрупано с облаци, утринта бе сива и не особено прогледна. — Не твърдя, че със сигурност е нещо — просто е това, което е.

— Добре — каза Хънт. — Какво търсим?

Ранд се приближи до него и посочи леко вдясно.

— Снощи минах оттук, докато още беше светло и спрях точно на това място. Видях го и почнах да си мисля за наградата. Нарисувах си знак с пурата, за да го намеря по-късно.

Хънт погледна надолу и видя едно черно „х“ долу на стената. После вдигна очи и проследи посоката, която му сочеше Ранд.

— От тази страна на последната останала вода — говореше той. — Още е там.

— И какво е, де? — И тогава Хънт присви очи. На малко повече от два метра и половина от мястото, където бе застанал, но все още на около три метра от тази страна на локвата, в гладката кална повърхност се открояваше ясно различима форма, която никак не пасваше на оплетените клони, бутилки и гнили водорасли. Имаше вид на две пръчки, кръстосани в идеален прав ъгъл, но Хънт знаеше какво е, още преди да каже:

— Видях го. Имаш предвид манивелата ли?

Ранд кимаше ли кимаше, а ъгълчетата на устата му бяха доволно извити нагоре.

— Виждам снощи т’ва нещо в калта и си викам — човече, ти виждаш с какво са пречукали Доминик.