Джон Лескроарт
Наградата (34)

35.

Джул мразеше това.

Вече си представяше, че се намира пред Полицейската комисия и обяснява как се е озовал въвлечен в тази недоправена операция. И то, без партньорката си или друго подкрепление. Не се правеше така, да се подлагат на риск и несигурност всички участници. Чудеше се и искрено се съмняваше, че познава друго ченге, което да даде на Хънт подобно на неговото обещание; надали имаше друг инспектор в отдела, който със сигурна заповед за арест на главния си заподозрян в джоба, щеше да отложи момента и да се навие на този аматьорски цирк. Единствената му утеха бе, че когато сценарият на Хънт се провалеше, — а това неминуемо щеше да се случи, — той щеше да пипне онази жена Торп. Естествено, фактът, че Хънт бе поканил Роейк, щеше да усложни ареста, но не до невъзможност. И все пак, Джул се дразнеше, че Хънт изобщо не спомена за присъствието на Роейк, в качеството й на адвокат на Торп, когато говориха по телефона. Всъщност, всичко в тази ситуация му се струваше погрешно. Но така е, помисли си той, като се доверяваш на приятелите си.

И после хората се чудят защо след време ченгетата стават толкова апатични. Защото или си в братството, или не си. Или играеш по правилата, или не.

Хънт някакси бе успял да го накара да премине границата. И това, повече от всичко друго, засилваше гнева и смущението му.

 

 

Почти веднага с идването на Джул, Хънт бе предложил всички да излязат на баскетболното игрище. Роейк, Торп и Дейд седяха на столове един до друг, а Джул застана зад тях с кръстосани ръце и разкопчан кобур под рамото, за да може да ги държи под око, както и да вижда кой влиза през вратата от улица „Бренън“. Лампите бяха светнати; температурата доста ниска, около петнайсет градуса, както Хънт обичаше да я поддържа.

Не бяха почакали и три-четири минути, когато на вратата към тази част от склада се позвъни и Ал Картър, когото по някаква причина Хънт бе назначил да посреща гостите, се отправи към вратата до входа на гаража, отвори я и поздрави Лен Търнър и един висок, слаб, добре облечен чернокож младеж, за който Джул се досети, че трябва да е Кейдриън Мугиса.

Джул попипа с ръка дръжката на служебния си револвер в якето.

На Вратата отново се позвъни. Както му бе поръчано, Картър отново отвори.

Джул съвсем ясно го чу да казва:

— Здравей, Лорейн.

Тя отговори:

— Здрасти, Ал, ти, гадно лайно.

И тогава се разнесе оглушителният гръм от изстрела.

 

 

Хънт, който тъкмо влизаше откъм жилищната част на склада, се втурна към вратата, прескачайки проснатото тяло на Ал. Изскочи навън и я видя да тича към колата си, която бе оставена с включен двигател до бордюра на около сто и петдесет метра нагоре по улицата. Бяха изминали само няколко секунди от изстрела.

— Спри — извика той. — Стой!

Тя спря и се обърна, но без колебание вдигна ръка и стреля отново. Щом видя това, Хънт отскочи встрани от сградата и чу куршумът да рикошира в нещо зад ъгъла.

Той се просна на паважа, прицели се пред себе си, но си даде сметка, че не може да стреля. Тя вече не стреляше по него, а си беше и лош късмет да застреляш човек в гърба, бил той и бягаш убиец. Да не говорим, че при създалите се обстоятелства, бе почти невъзможно да се позовава на самозащита.

Дори ако беше такава. Дори ако тя просто го бе застреляла.

Лорейн Хес стигна до колата си и той отново я видя да вдига ръка. Пак се претърколи, а куршумът отскочи от паважа зад него.

Все още легнал на земята, той изстреля един пълнител към гумите на колата й. От лявата му страна на вратата се показа Джул, също с извадено оръжие, стиснал пистолета в двете си, протегнати напред, ръце. Произведе два бързи изстрела и счупи предното стъкло, преди Хес да успее да потегли. После се наложи да отскочи назад към склада, тъй като тя рязко подкара и се опита да го премаже, смачквайки предната броня на колата в стената на сградата. После отклони и подкара по-бързо, встрани от тротоара.

Сега и Хънт се оказа на пътя й, претърколи се няколко пъти по улицата и колата профуча само на сантиметри от него. Той се обърна и я видя да изчезва зад ъгъла със свистене на гуми, долови заглъхващия рев на мотора, докато се отдалечаваше. Все още легнал на земята, той чу Джул с професионален тон да говори напрегнато по мобилния си телефон.

— Докладвам за простреляна жертва на ъгъла между „Шеста“ и „Бренън“. Спешна нужда от линейка. Спешно, повтарям, спешно. — Затвори телефона и добави: — копеле!

 

 

Беше изминала точно една седмица от ареста на Лорейн Хес.

Уайът Хънт остави страниците и погледна към тясната всекидневна на Джина, където тя седеше с чаша уиски в ръка и подгънати под себе си крака.

— Но не стана така — отбеляза той.

— Разбирам. Обаче е дяволски сигурно, че като нищо можеше да се случи, а и целта ми в това упражнение беше да те накарам сериозно да огледаш и другите възможности. Защото всъщност, лесно можеше да се окаже и много по-лошо дори от това. В първата ми чернова тя те прегазва и ти също умираш. Така обаче щеше да се отървеш от мъките, а аз не исках да ти позволя.

— Искаш да страдам ли?

— Само още малко. Исках да видиш докъде можеше да се стигне. — Усмихваше се леко и загадъчно. — Само за майтап, позволи ми да преброя вариантите. — Вдигна един пръст. — Първо, Лорейн не си признава, отива си вкъщи, там осъзнава, че с нея е свършено, застрелва сина си в съня му, после се самоубива. А междувременно, разбира се, Джул арестува Алиша.

— Не бъди толкова мекушава — каза Хънт. — Измисли нещо лошо.

— Лошото ей сега се задава — увери го тя. — Защото, може и да си забравил, но сещаш ли се за първия изстрел, когато Ал Картър отваря вратата? В малката ми версия на историята този изстрел го убива и той лежи мъртъв на пода в твоята къща. И познай, меко казано ядосаният инспектор Джул кого ще обвини за това убийство — подсказвам ти, не само Лорейн, а най-вече човека, устроил цялата среща. Добрата новина е, че на никой не му пука какво си мисли той, понеже бездруго ще си загуби работата, задето се е забъркал във всичко това. Лошата новина е, че и ти не можеш да му предложиш работа, защото най-малкото ще си изгубиш разрешителното, фирмата ти ще бъде закрита, а ти може и да идеш в затвора. После пък, в нестихващата си ярост и старомоден срам, че някой е бил застрелян в присъствието на партньора й и той, въпреки че е бил там, не е успял да го предотврати, а самата нея я е нямало, заради теб, Сара Русо ще погне мен за заговор или препятстване на правосъдието или по някакво друго обвинение и аз също ще си загубя разрешителното.

— И тогава — добави Хънт, — ще се превърнем в още една видна бездомна двойка в Сан Франциско, хранеща се от кофите.

— Смей се, колкото си искаш, Уайът, но бяхме на косъм всичко това да се случи, а не виждам ти да го проумяваш.

— Понеже не се случи…

— О, и още едно последно нещо… тъй като Лорейн се самоубива, след като се прибира вкъщи, така и не успява да ни каже къде в езерото „Мърсед“ е потопила Джим Пар, след като го е застреляла и той без съмнение също щеше да умре.

— И още може.

— Точно така. Но вероятно мъртъв, или както би го казал Били Кристъл, предимно мъртъв, е далеч за предпочитане пред напълно и официално мъртъв. Направени са проучвания по този въпрос.

— Добре. — Хънт кръстоса крака и се облегна назад. — Да, всички тези неща щяха да са лоши, съгласен съм. Но какво друго ще ме посъветваш да правя в бъдеще, за да приложа ценните уроци, на които ме учиш в резултат на този случай?

— Какво ще кажеш просто да се обадиш на Джул — или който полицай се случи в бъдеще, — и да му разкажеш до какви изводи си стигнал?

— И тогава какво? Първо, той не ми вярва. Мисли си, че го баламосвам, за да предпазя Алиша. Второ, дори и да повярва, все още няма да разполага с доказателства. Затова ще го направи като по учебник. Ще се появи с двайсет и четири ченгета, екип криминалисти, танк и хеликоптер и така ще уплаши Лорейн, че тя ще избяга. Или по-лошо, просто ще иде и ще поговори с нея, а тя ще отрече и не само ще е по-предпазлива като знае, че навярно е заподозряна, но и Джул ще се озове обратно на първо квадратче…

— Не съвсем. Той може да намери свидетели в онзи бар „Нориега“. Или пък, след като намерят Джим, вече мъртъв, може да получи съдебна заповед да търси оръжието.

— Тя обаче вече ще е наясно, че я разследват и ще се отърве от него.

— В крайна сметка щяха да стигнат до нея, Уайът.

— Не съм толкова сигурен. А и във всеки случай, нямаше да е достатъчно скоро. И той, и Русо се бяха съсредоточили изцяло върху Алиша, спомни си. Най-малкото, щяха да я задържат — дори с твоето присъствие като неин адвокат — и щяха да я изтормозят. А тя беше наш клиент. За мен представляваше главната отговорност.

— Това е друго нещо, Уайът: как така стана твоя клиентка?

— Мики я доведе. Той се ангажира от наше име.

— Срещу какъв хонорар?

— Зная — съгласи се Хънт.

— И следователно, колко слаб е този аргумент?

— Много. Признавам. Но аз на него разчитах. Което проработи добре, бих казал в своя защита.

— Предполагам. Обаче се опитвам да ти обясня, че не беше нужно да поемаш толкова рискове, да ни събираш всичките по този начин.

— Налагаше се. Алиша трябваше да е там заради Девин, Картър, заради Хес, ти, заради Алиша, Елън, заради лъжата на Хес, че е видяла Алиша и Доминик да го правят. Търнър и двойката Санчес за повече достоверност и за да убедя Хес, че става въпрос за благотворителна вечеринка, аз и Мики, заради самото парти. Вероятно пак ще постъпя по същия начин при подобни обстоятелства.

— Които, за щастие, едва ли ще настъпят. — Тя отпи от уискито си, остави чашата на края на масичката, стана и прекоси стаята. Наведе се и го целуна. — Иска ми се просто да си помислиш. Толкова ли много искам?

С открито лице той вдигна дясната си ръка.

— С това обещавам да си помисля. — Хънт потупа тефтера, който все още лежеше в скута му. — Тези страници не са отишли напразно.

Все още приведена над него, с ръце върху дръжките на стола, тя го погледна право в очите.

— Мисля, че вече споменах — каза, — колко ме безпокои това, че лъжеш с такава лекота.

— Ходя на терапия по този въпрос. — Хънт се намръщи. — Честна дума.

 

 

Джим Пар, застанал твърде пиян до обраслия с тръстика ръб на езерото „Мърсед“, си мислеше, че са дошли на това уединено място, за да му бъде направено фелацио от все още горещата по неговите стандарти Лорейн Хес, така че пое 22-калибровия месингов куршум право с гърдите си. Пробивайки тежкото му палто, куршумът се забави значително, одраска гръдната му кост, отклони се надолу и леко вдясно, размина се с белия дроб и заседна зад едно ребро. Не засегна никой от жизненоважните органи, нито — което бе по-важно, — някоя артерия.

Въпреки това, вследствие на пиянството и куршума, Джим се просна като умрял — достатъчно, че да заблуди Хес, във всеки случай, — падна по гръб в калната тръстика и остана да лежи там неподвижно във все по-дълбоко коматозно състояние в продължение на следващите двайсет и осем часа, когато един полицейски патрул го намери точно, където Хес каза на Джул да го потърсят. Пулсът му едва се усещаше, телесната му температура беше 33 градуса и лекарите трябваше на два пъти да го съживяват в линейката, когато кардиограмата ставаше водоравна, на път за спешното отделение на болницата „Кайзер“ на „Масоник“ и „Гиъри“. Докторът му каза, че оживяването му било истинско чудо, но имаше теория, че престоят навън и ниската телесна температура навярно са го спасили. За това, как бе оцелял от куршума обаче, изобщо нямаше теория.

През първите няколко дни Тамара и Мики идваха на посещения всеки ден и нощ, но той остана в интензивното, в общи линии неконтактен и Мики престана да се отбива толкова често, тъй като наистина мразеше болниците, пък и Джим така или иначе нямаше как да разбере, че той е там. Тамара обаче искаше да е наблизо, когато дядо й се събуди, както вярваше, че ще стане, и го посещаваше при всяка възможност.

Сега, шест дни, след като го бяха намерили, по време на вечерните часове за посещения, Тамара седеше до леглото му, на няколко пресечки от апартамента им и държеше студената му ръка в двете си длани, когато той отвори за първи път очи, видя я, стисна ръката й и се усмихна едва-едва.

Започна да казва нещо, но издаде само гърлен звук.

— Всичко е наред, Джим — прошепна ентусиазирано Тамара. — Аз съм Там. Ще се оправиш. — Той отново затвори очи за миг и през това време Тамара натисна звънеца до главата му.

Почти незабавно до нея се озова една сестра и гледайки съсредоточено в монитора, провери показателите му.

— Той е буден — каза Тамара. — Току-що се опита да говори с мен. — Тогава Джим отново отвори очи. — Може би трябва да му дадем малко вода?

— Водата винаги е полезна — потвърди сестрата. Тя наля една чаша от машината до леглото, сложи сламка в нея и я поднесе до устата на Джим. Той преглътна два-три пъти, леко отдръпна глава и изплю сламката.

— Къде сме? — попита.

— В „Каизер“ — отговори Тамара. — Бил си прострелян. Помниш ли?

Клатейки отрицателно глава, Джим отново затвори очи. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше под завивките. Когато пак отвори очи, на Тамара се стори, че забелязва следи от предишните искрици.

— Мислех, че тя удря хората по главата — каза той.

— Значи помниш.

Едва забележимо кимване.

— Лорейн.

— Точно така.

Той въздъхна.

— Комо и тя.

— Да.

— Бях си го спомнил. Но не исках да казвам, докато не съм сигурен.

— Правилно си си спомнил.

— Мики ми каза да не ходя. Но трябваше да разбера.

— Няма нищо. Не се тревожи за това сега.

— Той ще ми нарита задника.

— Навярно.

Джим помълча, колкото едва да си поеме дъх.

— Обаче с пистолет?

— На бившия й съпруг. След първите двама решила, че трябва да е по-чисто.

Лицето му леко се сбръчка като от смях или иронична усмивка.

— Виж ме сега. Харесвам ли ти?

— Много, Джим. Много ми харесваш.

Той затвори очи, сякаш да съхрани момента.

— И къде е тя сега?

— В затвора.

Той кимна. И затвори очи.

— Уморен е — каза сестрата. — Може би това е достатъчно за днес.

— Добре. — Тамара не искаше да го насилва. Стисна още веднъж ръката му и почувства слабата, но осезателна реакция. Устните му леко се извиха нагоре. Тя стана и се приведе да го целуне по страната. — Утре ще доведа Мики — прошепна. — Ти се оправяй през това време.

Почна да издърпва ръката си изпод неговата, но внезапно той я стисна достатъчно, че да я задържи и пак отвори очи.

— Там?

— Да?

— Храниш ли се все още?

— Всеки ден, Джим. Всеки ден.

— Добре. Не спирай.

— Няма.

Той потупа ръката й.

— Това е любимото ми пораснало момиче. — И като кимна за последен път, отново затвори очи и натискът на ръката му върху нейната отслабна.

Тя постоя още край него, гледа как гърдите му се повдигат и спускат, после издърпа ръката си и тръгна към вратата.