Джон Лескроарт
Наградата (19)

19.

Тъй като Джул и Русо бяха стояли до късно в дома на Нешек, никой от двамата не бе отишъл на работа, преди Хънт да пристигне, за да си даде показанията. Убийството на Нанси Нешек бе прясно и трябваше да се започне ново разследване с анализ на местопрестъплението и доклад, но Русо искаше първо да приключат с каквото им оставаше от работата по лимузината. В края на краищата, бяха си дали доста труд да получат съдебна заповед и да изтеглят „Линкълна“ на паркинга за конфискувани коли, който се намираше в непосредствена близост от другата страна на „Седма“ улица, в съседство със Съдебната палата, където те така и така се намираха в момента.

— Но Хънт ще дойде всеки момент да дава показания. — Джул седеше на бюрото си в отдела по убийства, широко отворено помещение на петия етаж на Съдебната палата, пълно с бюра. — Ще трябва да поговорим с него за това и да видим какво още знае за Нешек. Обзалагам се, че знае нещичко и за тези цифри в „Градска мълва“…

Русо обаче го прекъсна.

— Даже не ми се говори за Уайът Хънт.

— Стига, Сара. Късно беше. Какво щяхме да постигнем, ако го бяхме задържали тогава?

— Щяхме да си свършим работата, както се изисква. Щяхме да направим каквото се очаква от нас по отношение на някой, който е открил труп и то при съмнителни обстоятелства. Какво ще кажеш за това?

Джул поклати глава.

— Той не е убил Нанси Нешек.

— Нима? И откъде знаеш? Откъде знаеш, че не е замърсил местопрестъплението? Откъде знаеш какво е правил, преди ти да отидеш там?

— Виж, Сара, Хънт няма къде да избяга. Ако показанията му ни се сторят съмнителни по какъвто и да било начин, му довличаме задника обратно тук и го печем на бавен огън. Но това няма да се случи. Той е отишъл у тях, защото тя му се е обадила с въпрос относно наградата и… е, това вече го минахме.

— Да, минахме го. И за протокола, продължавам адски да се дразня. Не ме интересува кое време е било. Трябваше да довлечем Хънт тук. И ако Марсел — ставаше дума за Марсел Лейниър, шефа на отдел убийства, — ако Марсел се заяде и побеснее, ще хвърля цялата проклета вина върху теб, като мой старши партньор, който взема последното решение. А междувременно нямам никакво намерение да се занимавам с Хънт, ако той се появи, още сега ще се разкарам оттук и ще пребъркам онази лимузина. Ти и приятелчето ти можете да си поиграете на залъгалки в стаята за разпити, а аз по-късно ще изслушам записа.

Джул се надигна с въздишка от стола си.

— Беше доста по-забавна, когато беше по-млада, знаеш ли?

— Всъщност не — каза тя. — Хората само си мислят, че съм била. — И се завъртя на пети.

 

 

Когато Хънт пристигна в отдела да даде показания, Джул го чакаше. След известно колебание, Хънт бе решил, че е длъжен да предаде на Девин и Сара възможните улики. Така че докладва за абсолютно непроверимото и донякъде съмнително алиби на Алиша Торп за нощта в понеделник. След като приключи с Джул, Хънт грабна спортното си сако и жълтеникавокафяв шлифер, взет заради продължаващия силен и студен вятър, който виеше навън. Щом се върна в своя офис, почака Тамара да приключи разговора си и да затвори телефона и я попита колко е напреднала с набирането на нещатни служители.

— Имаме късмет. И нещо повече, сигурно ще се радваш да научиш, че западането на бизнеса ни през последните шест месеца може и да не е изцяло по вина на Крейг.

— Кое те кара да мислиш така?

— Ами, първо се обадих на „Уилърд Уайт“ — това бе една от местните фирми — и Глория ми каза, че мога да наема целия й персонал за няколко дни, ако им намеря работа. Щяло да я спаси от това да ги освободи.

— Наистина? За колко хора става дума?

— До пет човека.

Явно бе, че цифрата изненада и зарадва Хънт. След като Мики бе излязъл сутринта по задачите си, Хънт бе прекарал известно време с Тамара в преглеждане на вчерашните му записки за работата, която му бяха възложили. Бе изчислил, че ще са нужни около двеста часа работа. Пет свободно наети човека чудесно щяха да запълнят дупката. И доколкото можеше да разбере, те, а може би и шефовете им, навярно щяха да са на разположение и в бъдеще, ако той успееше да им намери работа.

— Защо не видиш, дали не можеш да ги повикаш и петимата тук по-късно днес, а даже и самите Глория и Уил — да кажем към два-два и половина, — а после да ми се обадиш на мобилния да кажеш какво е станало?

Тамара плесна с длан неговата.

— Ще бъде изпълнено, капитане. О, получихме също така още едно сравнително интелигентно звучащо обаждане за наградата, от Затварящата дама най-накрая, казва се Линда Колорес. Прибирала се вкъщи от работа — продавачка в мебелния магазин на „Честнът“, — и чула мъж и жена да се карат на една от улиците близо до Двореца. Мисли, че е било миналия вторник вечер, но не е съвсем сигурна.

— Чула ли е нещо от това, което са си казали?

— Не съм я питала. Не ми се искаше да ти изземвам функциите. Но й взех координатите, ако искаш да отидеш да говориш с нея, макар че тя е на работа цял следобед от един. А мога и да я поканя да дойде тук след един-два часа и аз да поговоря с нея.

Застанал пред бюрото й, Хънт поклати възхитено глава.

— Някой казвал ли ти е наскоро, че си фантастична?

Тамара се изчерви, сведе поглед за миг, после отново вдигна очи.

— Благодаря. Хубаво е отново да си на работа. Не бях сигурна, дали все още ще мога да я върша. Както и каквото и да било, всъщност.

— Мен това не ме тревожеше. Дори не ми е минавало през ума. — Той се приближи и се подпря с длани на бюрото й. — Ти можеш да направиш всичко, което си наумиш, Там. Нали знаеш това?

Тя нямаше сили да срещне погледа му.

— Преди го знаех. Но после някак си внуших, че се лъжа.

Той стоеше и гледаше надолу към нея, но тя не бе в състояние да вдигне очи.

— Хей.

Хънт се пресегна, хвана я за брадичката и нежно я повдигна. Тя го погледна и се усмихна накриво.

— Разбираш ме — каза.

Той поклати глава.

— Не си се лъгала, Тамара. Наистина беше възхитителна. Все още си, знаеш ли? — продължаваше да държи брадичката й в очакване и задържаше погледа й. — Знаеш ли?

Наи-накрая нещо в нея се пречупи и тя кимна.

— Зная.

Хънт си дръпна ръката и се изправи.

— Разбрахме се значи. Веднъж завинаги.

Отново плеснаха длани.

— Да, сър. Веднъж завинаги.

— Искаш ли да говориш с тази Линда Колорес?

— Бих могла.

— Добре — каза Хънт. — Давай тогава.

 

 

Зелената зала на Военния мемориал на Сан Франциско, с големината почти на футболно игрище, се намираше на втория етаж на достолепната мраморна сграда до Операта на Ван Нес Авеню. Подът и колоните в огромното помещение бяха от мрамор. Таванът бе поне шест метра висок, а характерните цветове — зелено като в газова камера, обрамчено със златно. По земетръсна оценка сградата бе предназначена за 1300 човека, но лесно би могла да побере и много повече. За погребението на Комо бяха осигурени служители при двете врати, за да отпращат скърбящите, които са в повече и така да предотвратят препълването на залата.

Хънт пристигна достатъчно рано, за да влезе без никакви проблеми. Огледа се и видя огромна снимка на Доминик Комо, окачена на стената зад подиума. Малко преди това той бе минал покрай една от дългите маси, отрупана с брошури на младежкия проект „Сънсет“, специалните поделения на Батальона, както и дарителски картички за наградния фонд. Големият подвижен екран до предната стена подсказваше, че службата ще включва също и прожекция на филм или снимки.

Хънт започваше да се чуди какво изобщо бе очаквал от идването си тук. Мястото не само бе неудобно, дори невъзможно, за провеждане и на най-повърхностни разпити, но той все още не познаваше по физиономия и повечето играчи. Единствените, с които реално се бе срещал във връзка с Доминик Комо, бяха жена му Елън и Лен Търнър.

Сега Елън бе обградена от тълпа доброжелатели и скърбящи — някои навярно членове на семейството, но също така и множество мъже, жени и тинейджъри, предимно афро-американци, за които Хънт предполагаше, че бяха сътрудници на Комо, негови приятели работници и други, които са се възползвали от благотворителната му дейност в продължение на повече от четири десетилетия.

Внезапно обаче сред морето от лица в края на групата, наобиколила Елън, Хънт зърна една позната физиономия, бавно си проправи път по-близо до подиума и докосна ръката на мъжа, който бе намерил манивелата в лагуната.

— Господин Ранд? — обади се той и протегна ръка. — Уайът Хънт.

Ранд тутакси го позна, стисна му ръката и някак полушеговито каза:

— Не сте дошли да ми кажете, че вече съм получил наградата, нали?

Хънт се ухили.

— Не, сър. Боя се, че не. Но след като отворихте дума, ще ви кажа — установихме, че това наистина е оръжието на убийството. Май още не са го съобщили по новините. Намерили са косъм, неотмит от водата, по всяка вероятност на господин Комо. И ако тази информация ни отведе нанякъде, това ще означава, че вие все още сте в надпреварата за наградата или поне на част от нея. Чакате да говорите с госпожа Комо ли?

— Всъщност не. Никога не съм се запознавал с нея. Просто поднасям своите съболезнования. — Той вдигна ръка, безмълвно произнесе „здрасти“ на някого и отново насочи вниманието си към Хънт. — Радвам се на този обрат. Особено след онова, което прочетох във вестника днес. Не зная откъде са извадили всичко това, изкарали са Доминик като някакъв… не зная какъв. Видяхте ли го?

— Да.

— И какво мислите?

— Мисля, че Джеф Елиът обикновено не греши.

— Значи смятате, че Доминик е бъркал в кацата с меда, така ли?

— Честно казано, не зная какво да си мисля. Останах с впечатление не толкова, че е бъркал в кацата, колкото че се предполага, че е използвал част от парите за определени цели и изглежда не го е било много грижа.

— Правилно го казахте. Просто ги е давал, където е имало нужда. И всичките неща за колата и хората, дето са работили за него, — той така работеше, развозваше хора насам-натам, караше ги, където е имало нужда. — Ранд размаха пръст по посока на тълпата. — Само се огледайте наоколо и ми кажете, че Доминик Комо не е помогнал на повече хора, отколкото другите изобщо някога са познавали. Чувате ли какво ви казвам?

— Да.

— Първо действаш, после питаш дали може, ей така правеше той. И в това няма нищо лошо, ако питате мен.

— Същото ли мислите и за Лен Търнър?

Само споменаването на името хвърли сянка върху лицето на Ранд.

— Проблеми ли имате с него? — попита Хънт.

Ранд сви рамене.

— Не го мразя. Просто са от различни породи.

— В какъв смисъл?

— Ами, в смисъл, че Доминик бе един от нас, от народа.

— А Търнър не е, така ли?

Тук последва снизходителна усмивка.

— Поговорете с човека. Много скоро ще разберете.

— Вече говорих и пак ще го направя. Вярвам ви. — Обърна се към посоката, в която Ранд бе погледнал, и най-накрая видя Търнър в малка групичка с други опечалени, потънали в сериозен разговор. — Познавате ли хората с него?

— Някои от тях. Онази едра, хубава жена зад Елън, дето сега говори с него, това е Лорейн Хес, втората след Доминик. До нея е Ал Картър.

— Шофьорът на Доминик.

Ранд кимна.

— Един от многото. Двойката до тях, дето си държат ръцете, това са Джими и Лола Санчес от „Мишън стрийт“.

— Все от хората, свързани с наградата — отбеляза Хънт. — Ще наобиколя натам да кажа здрасти. Приятно ми бе да си поговорим, Сесил. — Направи две крачки, но спря и се обърна. — О, веднага, щом науча нещо за наградата, ще ти се обадя.

Ранд се ухили.

— Ще чакам на телефона.

Хънт приближи групичката около Търнър, но спря и се ослуша. За разлика от зловредната „Градска мълва“, новината за смъртта на Нанси Нешек не бе стигнала до сутрешните вестници и сега основната група професионалисти по благотворителността само обсъждаше слуховете за нея.

— Не зная подробности — говореше Лен Търнър, — нито дали изобщо е вярно. Но чух някой да споменава нещо, докато идвах насам.

Хънт пристъпи напред.

— Извинете, че се намесвам — каза той, — но си позволих да дойда и да се представя.

Всъщност Търнър го представи и запозна с всички. Когато приключи, Хънт каза:

— Без да искам чух какво си говорехте. Боя се, че не е само слух. Нанси Нешек е мъртва.

— Не — възкликна Хес. — Не може да бъде.

Лола Санчес едва промълви:

— О, Боже мой — и сложи ръка на устата си.

Търнър попита Хънт:

— Мислиш ли, че това е свързано с Доминик?

— Как би могло? — попита Хес.

Картър овладяно, но твърдо я хвана за ръката.

— А как не?

— Никой не знае засега — отговори Хънт. — Причината за смъртта е същата. Удар по главата с тъп предмет. Всичко, извън това, са само догадки.

— Значи, твърдиш, че някой я е убил? — попита Търнър.

Хънт кимна.

— Без съмнение.

— Не е за вярване. — Джейми Санчес прегърна с една ръка жена си и я притегли към себе си. Погледна очаквателно към Хънт. — Имате ли представа за какво е всичко това?

— Не — отговори той. — Времето на престъплението предполага връзка със смъртта на господин Комо. Освен другото, тя се е обадила в моя офис в понеделник вечер с въпрос относно наградата.

— Какъв въпрос? — попита Търнър.

— Така и не успя да го зададе. Искаше да говори с мен лично, но не можахме да се срещнем.

— Затова ли ти плащаме? — възкликна Търнър. — За това и за историята в „Кроникъл“ тази сутрин?

Въпросът беше толкова неочакван и враждебен, че за момент Хънт се стъписа. Но не задълго.

— Нищо не знаех за статията на „Градска мълва“, докато не излезе тази сутрин. А дори и да знаех, нямаше да съм в състояние да я спра. Джеф Елиът си пише каквото си иска. Правим онова, за което ни плащате, господин Търнър. Проследяваме уликите, колкото можем по-бързо и ефективно.

Търнър беше бесен.

— Е, господин Хънт, вярвам, че ще направите и другото, за което ви плащаме, а именно, да ни държите добре информирани за напредъка на вашето разследване. Понеже това май почва да става проблем.

Лорейн Хес се намеси.

— Значи казвате, че тези убийства са заради парите? Трябва да са заради парите.

— Нищо подобно не казвам — заяви Хънт. — Не зная заради какво са, макар да смятам, че са свързани.

— Нанси и Доминик се занимаваха със съвсем различни неща, господин Хънт — каза Търнър. — Вие сам казахте, че всяка връзка между тях би била догадка. Нямате ли нещо по-конкретно да ни докладвате за някакъв напредък?

— Не, сър, боя се, че нямам. Получихме много обаждания, проведохме няколко разпита, но не мисля, че полицията е на път да арестува някого. По който и да е от двата случая.

— Но горката Нанси. — Страните на Хес бяха облени в сълзи. — Казвате, че полицаите не са намерили нищо и в нейната къща? Съвсем нищичко? Искам да кажа, ситуацията не е като при Доминик, открит четири дни по-късно да се носи из лагуната. Трябва да има нещичко.

— Не зная — призна Хънт. — Едва снощи откриха тялото. Убеден съм, че още не са успели да пресеят всичко, с което разполагат. Може и да изскочи нещо.

— Толкова е трудно да си го представи човек — обади се Санчес. — Нанси и Доминик бяха последните хора, за които изобщо…

Внезапно той бе прекъснат от нещо, което прозвуча на Хънт като приглушен писък точно зад гърба му.

Обърна се. Все още се намираше само на около метър от Елън Комо, която сега стоеше като закована на място, с протегната напред ръка и поглед, вперен някъде в дъното на залата. Хънт го проследи, но отначало не забеляза нищо необичайно. Голямата тълпа се бе скупчила около една от масите с брошури и картички. Тогава отново чу гласа на Елън:

— Как смее да си показва лицето тук тази уличница! — После повиши още повече глас и без да говори на някого конкретно, а на всички едновременно, продължи: — Изведете я! Изгонете я на улицата, където и е мястото! Веднага я разкарайте оттук! Веднага! Чувате ли ме?

Внезапно притихналата тълпа се раздели на две и отвори коридор през залата. Пред Хънт, застанал точно до Лорейн Хес, се разкри гледката на изключително привлекателна млада жена в семпла черна рокля, подсказваща за страхотно тяло под нея. Тя стоеше съвършено неподвижно, едната и ръка — положена на сърцето. Очите й бяха широко разтворени от изненада, че тази неочаквана реакция е привлякла прожекторите към нея. В резултат на което обаче, ако изобщо бе възможно, тя изглеждаше още по-ослепително.

От другата страна на Хънт Ал Картър произнесе делово:

— Аз ще имам грижата. — И още докато го казваше, отиде да изведе от залата младата жена, която Хънт тутакси разпозна, че е Алиша Торп.

 

 

По бронята на „Линкълна“ нямаше и петънце и той блестеше ярко. Черните кожени седалки изглеждаха по същия начин и можеха да минат за чисто нови. В багажника имаше резервна гума, но не и манивела, никакви други инструменти, нито каквото и да било. Изглеждаше, сякаш е бил прахосмукан предния ден. Всички останали не кожени повърхности вътре — табло, волан, — бяха наскоро почистени с препарат, премахващ пръстовите отпечатъци, известен и на ченгетата, и на престъпниците. Русо и Джул гледаха отстрани как криминалистите повдигат стелките на предните седалки, но не откриха нищо отдолу. Преди това бяха огледали с фенерчета навсякъде и бяха обработили с метличките си пространството под предните седалки. Резултатът от цялото упражнение до момента бе един кламер, почти херметически прилепен за колана на шофьора.

Полицейският паркинг за конфискувани коли служеше и за сервиз на градския транспорт, така че имаше вид на ремонтна работилница. Застанала на колене, с фенерче в ръка, Русо гледаше как криминалистите проучват релсата, по която се плъзгаше предната седалка до шофьора. Техничката, сложила хирургически ръкавици, мърдаше нещо напред-назад, докато то не се освободи. Жената се изправи, изпъна гръб и протегна към тях един презерватив в опаковка.

— Еврика — каза Русо. — Приближаваме се вече.

— О, да. — Джул демонстрира фалшив ентусиазъм. — Това ще преобърне делото.

— Само почакайте.

Тя сложи презерватива в найлонов плик, отвори задната врата на лимузината, почака колегата й да стори същото от другата страна и двамата повдигнаха задната седалка. Русо насочи фенерчето си надолу и то освети нещо като разноцветен парцал, смачкан на топка и пъхнат там.

— Какво е това? — попита Джул.

Техничката внимателно почна да го вади с пинсета измежду пружините. Най-накрая го измъкна и го задържа за единия край, така че то се разви, разкривайки, че е копринен шал за глава в червено, жълто и оранжево. Но не се разгъна целият, няколко гънки останаха слепени една за друга.

Инспекторите почакаха и гледаха, докато техничката извади един от своите стандартни инструменти — ултравиолетова лампа, — от комплекта си и освети шала. Едно характерно петно се прояви с флуоресциращ блясък.

Тя направи физиономия и го отдалечи на една ръка от лицето си.

— Сперма — заяви кратко.